Владимир Влайков
ИСТИНСКИ ОБРАЗ/VERO ICON

veroicon

 

Откъси от „Истински образ”

* * *

Обяснявам на момчето за иконата. То няма откъде да знае, че тя е като светлината за християнството. Само на онези, които я гледат с вяра и упование, е дадено да пристъпят в нейната дълбочина. Тя е Vero Icon. Истинският образ, в който човек може да се разпознае след докосване с Духа.

Един от светците казва:
“Оня, чието лице не е осветено от Светия Дух, е принуден да носи маската на демон и тя може да стане негово лице, да срастне с кожата му. Докосването на Духа изтрива маската и оголва лика – онази богообразност, която човек не е в състояние да унищожи докрай в себе си“.
Ликовете от иконите излъчват светлина. Те пресъздават божественото преображение и радостта, непомрачавана от царството на сенките.
Споменатото “оголване на лика” е свалянето на маската. Очите се отварят за Истината. Съзерцанието им извисява и води по пътя към Божественото. Отвъд…
Нека се опитаме да бъдем честни! Можем ли да потиснем скептицизма си? Имаме основания да не вярваме, особено когато сме лъгани. От светци и моралисти. От водачи и учители.
И все пак, докъде би ни завело съзнанието, че всеки от нас представлява случайно стечение на обстоятелствата?
Възможно ли е всичко, съставляващо човешката личност, да е само материален продукт на плътта, научила се да се възпроизвежда?
Няма ли нещо по-извисено?
Какво е абстрактното понятие за Дух?
Божествената искра? Песента на душата?
Може ли да има музика в греха?
От казаните на геената се долавя само пращенето на огъня и писъците на грешниците.
И тогава, моето момче, идва ред да се запитаме: Кой е по-милостивият?
Пламъкът, който принадлежи на кладата или този на свещта?
Единият поглъща живота. В другия – трепти упованието.
И двата носят надежда, но не за всеки…

* * *

В теософията на Щайнер има текстове, посветени на Асурите. Последните са “двукратни” същества и идват от древния персийски мистицизъм. Импулсите при тях се състоят от душа и физическо тяло и са насочени към контрол върху сетивния свят. Според Щайнер подобна склонност е характерна за представителите на северните народи. Ако сравним думите му за свободата, чиято цена се заплаща с израждането на природата на човека, с написаното от Чоран за революционната естетика, можем да установим, че последният, без да е религиозен, също не е чужд на мистицизма. Може би, точно затова “великомъченикът” Чоран, саморазобличил се в светлината на идеите на Киркегор и Ницше като обикновен, склонен към анализ и синтез мистик, се е почувствал длъжен да се разграничи от тях.
Прави това в своите “Разговори с мистици” Там влиза в ролята на проповедник, но най-вече истински вожд на племе, повел го срещу скучаещия в еснафско охолство джентълменски клуб “Европа”.

Европейската усложненост. Европейското страдание. Европейската безнадеждност.

Според Чоран, вярата не е способна да решава човешките проблеми. Напротив – постигнатото от човека се дължи на собствената му енергия и непримиримост. С което събужда възражението, че ако е така по отношение на материалния живот – това все още не значи, че може да бъде отнесено с лека ръка към духовното или към религията. Това е Чоран – икона на горчивината, тласкаща към самоунищожение, но винаги жива в силогизмите си.
За мен всичко това се изчерпва с малко думи, над които трябва да се мисли много! Те гласят:
Истината не е “Да” или “Не”, нито някъде между тях. Истината е и “Да”, и “Не”!

* * *

Метафизиката на Ницше закъснява спрямо себе си и накрая се задрасква сама. Ако тя наистина е била разчетена върху вечния кръговрат на една и съща вселена, т.е. на безкрайната поредица от космически цикли, нямало е как в хода на тези повторения да не се стигне до идентични положения, до аналогични състояния, което ще рече – до някакво връщане или застой. С други думи: там където има еволюция – има и деградация. Да се придават на човешкото космически параметри или вселенско значение, означава да се подменя целта на съществуването му. Ако вътре в една система съществува еволюция – трябва да има еволюция и на системата като цяло, а Ницше отхвърля дори най-малкия намек за подобна еволюция – от вселена към вселена.
Няма последен предел! Битието не е задължително! Законите на настоящето не важат в бъдещето!
Вярата е отказ от мислене. Същността на нейната философия е внушаване на спокойствие пред мисълта за смъртта. Вселената, природата или Бог са напълно равнодушни към съдбата на човечеството и ориста на отделния човек, както и към представите му за всичко това. Затова, ако Истината изобщо може да бъде отговор, той се отнася единствено до незададените въпроси!
Така, както човек търси свободата си, но не е в състояние да я намери, (защото не е свободен а приори в търсенето), по същия начин се стреми и към Истината, но няма как да я достигне, защото не разполага с истинските средства, т.е. със средствата на същата тази Истина.
Една максима на Сартр гласи, че човек е осъден да бъде свободен. Невярно! Обърната наопаки, звучи по-убедително – човекът се ползва от свободата на осъден!

* * *

Какво знаеш за това?
Звучи като нещо преразказано, минало и заминало покрай прозореца на влака, с който пътуваш през битието.
Така е и с четенето, и с употребата на Думите.
Понякога Думите започват да говорят от свое име…
Толкова много неща ни убягват. На тях – не!
Ако е така – ще престана да ги използвам. Ще ги заменя с други, за да опитам пак! Ще бъде ли възможно?
Ти си порасналото, научило Думите дете, което не ме оставя да се затворя в себе си.
То държи очите си вперени в мен, с надеждата да го поведа в други светове.
Бих искал да те дочакам, но няма да успея. Дори да можех да чакам, докато пораснеш – Детето, за което са били създадени Тези Думи, ще си е отишло.
Макар и много рядко, то може да се върне. Говоря му. Само преди пет минути го съжалявах за нещо, сега вече не си спомням за какво е било. И престава да ми е жал.
От време на време във всеки от нас се събират Детето, Стареца и Твореца. В смъртните има и други личности, но най-силната ги потиска. Не става дума за раздвоения на личността. Нищо шизофренично!
Старецът отваря кутийката благо усмихнат. Вътре има ментови бонбони и Детето си взима един. После хуква, защото някъде там из скришните места стават много интересни неща.
Бързайте към тях! Търсете нещата, които се крият из ъглите!
В тъмното на здрача. И в самите тях.
Старецът прибира бонбоните и въздиша: “Като че ли беше вчера…”.
За да ме разбереш, ще повторя отново великия закон на Древните – всичко около теб е и в теб – във взаимнопроникващата се безкрайност.
Ти си част от нея. Да – защото си също безкраен. В теб са мигът и безкрайността, детето и старецът, мъжът и жената, доброто и злото… Млечният път. Това е най-голямата тайна на Природата и Бога.
Другата е, че прозата е като козе мляко. Закуска за дяволи.

* * *

Бунт и общуване с Куклата. Или казано с други думи – съпричастие с “бунта на Куклата”.
Тук следва нещо важно за читателя, който си казва – “Аз нямам кукла. Не съм имал. Няма да си купя. Това не се отнася до мен!”
Не, драги! Отнася се. Може да нямаш кукла, но ежедневните усилия и действия на всеки от нас са – да направи кукла от човека, с когото съжителства. Независимо кой е той – родител, съпруг, дете или просто приятел. Необходимото условие да опита е – да го среща достатъчно често.
Не че това е нещо чак толкова лошо! Човек пренася част от своето “аз” върху близките си и този акт на експанзия на личността нарекох “създаване на кукла”.
Мистичният експеримент, който представлява общуването с Куклата, е достатъчно конфронтиращ и странен, за да бъде държан в тайна. Затова нека си спестя думите, които би трябвало да успокоят разсъждаващите върху морала, с уверението, че всичко остава в рамките на общоприетите норми.
Най-приемливото представяне на общуването с Куклата като за пред материалисти, последователи на Аристотел, е: “рационално състояние, което се свързва с една по-съвършена форма на съзнанието”.
При нея за възприемането на реалността са отговорни мистични нива, без които истината, радостта, болката, доброто и злото не могат да бъдат възприети в непокътнатата им цялост.
Така, както и във всичко останало, което ни заобикаля – в мистичния свят на Куклата съществуват положителни и отрицателни сили. Съществува и връзка между тях. Разграничавайки двете начала, християните са определили положителното като божествено, а негативното като дявол, демони или нечисти сили.
Извън тесните граници, наложени от религиите, негативните или разрушителни сили могат да бъдат разглеждани и като защитна реакция на Хаоса. Защитна реакция е и бунтът на Куклата!
Надявам се, след този малък увод да разберете по-добре редовете, които следват.

Бунтът на куклата е само едната страна на монетата, защото не трябва да забравяме, че всеки от нас също е обект на попълзновенията на останалите, които искат на свой ред да направят от него кукла.
Затова още веднъж: Внимание!
Сред тях са държавата, религиите, организациите и всичко онова, с което сме се примирили и приемаме като “необходимо зло”. Безпардонността на социалните експерименти, с които се сблъскваме в ежедневието си, не остават без последствия.
За някои по-деликатни натури неспособността за адаптация се оказва първото стъпало към разпад на личността.
Пренесено във вътрешния им свят, то се изразява в неочаквано възникващ “бунт на Куклата”. Настъпва късане на социалните връзки, което заедно с трупането на мистичен опит води до „щастливо” отчуждаване от света.

* * *

“Всъщност, единствената форма на съществуване, за която имаме непосредствено познание, е психичната. Напротив, бихме могли да кажем, че физическото съществуване само се подразбира, защото за материята знаем единствено това, което ни представят психичните образи, предавани от сетивата.”
К. Г. Юнг

Влак, който излиза от камината. Картина на артист, виждащ изненаданото си отражение в огледалото, без да е изненадан самият той… Какво ли, ако можеше да види четката да рисува самия него в този момент?
Отражения.
Ние не можем да видим световете и истините. Задоволяваме се с техните отражения. Самите те отразяват на свой ред нашите сетива и знания. Другото продължава пътя си в безкрая. Пулсиращият Безкрай. Сърце, което се свива до нищо и разпуска до всичко…
Сърната и стрелата. Слънцето и сянката. И Равновесието.
Имат ли някаква Обща Причина?

От Черната Дева (Света Анна) произлиза Бялата Дева.
До нея е Смъртта. По-нататък – Дракона. И над тях – Детето.
Другата религиозна алегория, за която трябва да сме благодарни на алхимиците е Универсалният Дух, символизиран от гълъба, който се превъплъщава в Черната Дева.
Така се дава вид и образ на Светещата Звезда.
На Мария, Зорницата, създателка на Херметичното Дете – il Lapis, Камъкът.
Ето как се стига и до Иисус, който ще бъде наречен Христос, Божественият човек, победителят в херметичните битки.
Тук, без да се познават принципите на Кабалата и нейните символи, трудно могат да бъдат открити връзки и особено – градивното начало.
Принципите на Подреденост и Смисъла на Съзиданието.
Още в най-ранните културно-религиозни и натурфилософски свидетелства в ориенталския или юдео-християнския им контекст, на тези въпроси винаги е обръщано специално внимание.
Темата за свободата, формулирана модерно за първи път от Кант, е част от тях.

Да мислиш свободно, според разбиранията си. Да разполагаш със свободата да изразяваш безпрепятствено мисълта си.
Установявам, че всичко това, макар и в неявен вид, е съществувало вече. При това, струва ми се съвсем естествено – не другаде, а при алхимиците.
Извън ограниченията на нечии предписания, но под угрозата на религиозната цензура през Средновековието, те са намерили път и са “шифровали” посланията си.

Философският камък – четири елемента, един принцип.

Не съществува по-кратко и по-точно обяснение на нашия свят!
Началата, принципите, заповедите могат да бъдат десет или дузина, но елементите – единствено четири.
Освен всичко останало, това показва, че вселената, към която принадлежим и сме в състояние да възприемем, е четиризмерна.
Кабалистите, подобно на алхимиците таят в себе си неща, които не биха могли да споделят открито и безнаказано. При това не само от религиозни съображения. Всяко време има своите догми. Своя чистота на традициите и свои блюстители. Така е и до днес.
Още с кръстния знак алхимиците държат да подчертаят, че търсенето на философския камък трябва да се разбира като постигане на висше знание и духовно извисяване.
С кръста те отдават полагаемото се внимание на четирите начала – земя, вода, огън и въздух.
Присъствието на демона Асмодей, пазител на богатствата на Соломон – трябва да се тълкува като символ или указание. Също като фигурите на саламандри, застанали в “ничията земя” между водата и огъня. Добре познатите на туристите гробници на Абсалом и Задок са в близост до прочутата Златна Врата.
През нея ще дойде Смъртта, когато настъпи Второто пришествие.

В алхимичната философия съществува понятието Soror Mystica (мистична сестра); която работи рамо до рамо с алхимика в лабораторията.
Трябва ли изрично да споменавам, че моята сорор мистика е Куклата!

* * *

Един гущер гледа изпъкнало и неподвижно с малките си, лъскави очички. Сякаш чете изписаното в белия правоъгълник над главата си. Времето му е забавено в точна секвенция с надписа. Или поне така изглежда в отсъствието на форма и ритъм. Който умее да наблюдава, ще разбере, че гущерът е от майсторите в съзерцанието. Притихнал, като древен маг, който винаги носи отговорите в себе си.
А всъщност, истината винаги е била достъпна за всекиго.
Така казват. Най-големите загадки са в ежедневието.
Онези, на които обръщаме най-малко внимание, защото сме свикнали да живеем с тях. Казват още, че истината е едно от състоянията на битието. Мисълта – една от неговите прояви.
Чудно ли е тогава, че достъпът до истината си остава само една от множеството възможности?
Начинът на съществуване, който дава достъп до истината, според Маркузе, е затворен за роба. Така както и за всички останали, принудени да изкарат земните си дни в борба за оцеляване.
В подобен свят не може да има герои, нито привилегировани – всички са потърпевши. Не е необходимо да лежиш на пода, очертан с тебешир, за да си жертва.
Влезте, влезте! Срещу малка измама можете да си осигурите уют. За какво ви е безсмъртие?
Любовта ви към истината, знаете ли на какво ми напомня?
Винаги съм се чудил на това. Нарекъл съм го Синдром на нощната пеперуда. Той се състои в необяснимата любов на нощните пеперуди към светлината. Те са се приспособили да живеят в тъмнината. Слепи са. Не виждат. Светлината не може да им помогне. Може единствено да ги убие. Въпреки това, те се стремят към нея. И изгарят. Като Икар.
Има едно просто изречение събрало много щастие и красиво очакване в себе си. Лао Дзъ го е изрекъл така:
„Това, което за гъсеницата е краят на света, светът нарича пеперуда.”
Разбирате ли, колко много надежда носи то на всички, които не са гъсеници като нас, хората?

* * *

Без вяра иконата остава далечна и чужда. Образите в нея съзнателно не поставят наблюдателя в центъра на събитията. Перспективата им води другаде. Надалеч. В необятното.
Към Онова, което някои наричат Истина, Бог или Природа и не е лесно за възприемане.
Истината може да бъде Вяра, но защо Вярата трябва да почива на истина?
Огънят пали свещта, но и пожарите.
Едно и също ли е чувството, което ги стъква?
Еднакво достойно ли е да запалиш кладата или да изгориш в нея, заради вярата?
Един и същи порив ли пали свещичка и клада?
Медитирай с пламъка на кандилото, без да забравяш за другия – пламъка на кладата!

* * *

Кажат ли “човекоядец”, а се сетиш за “генерал” – това си е чиста синестезия, която се дължи на прекалено много усвоена и преработена информация.
Синестезия е, когато от предназначеното за едно от сетивата добиеш повече усещания. Например, слушаш Деветата симфония и заедно с музиката виждаш как всичко се оцветява в синьо.
Или покрай теб се движи синя рокля и едновременно с това започваш да чуваш “Одата на Радостта”.
Всичко това може да се случи и с друг цвят, с друга музика или с ухание
Подсеща ме за една дума.
Ще я кажа, пък който иска, нека се върне и търси оправдания из празните стаи на разума, които някога е бил принуден да напусне.
Думата била достатъчна, за да реши живота на онзи, който я е произнесъл: “Шиболет!”
А на пръв поглед изглежда, че връзка между дума и съдба няма.
Или има? Някога, в библейските времена, може би?
Някога са питали попадналия в ръцете им: “Кажи “Шиболет”! Ако чуели: “Сиболет” – убивали го. Проверката показала, че не е от “техните”.

Вървят един до друг в тълпата. Едните знаят и мълчат. Другите не се досещат и мълчат. Проговорят ли, ще се намери най-малко една дума – да ги раздели завинаги.
Шкловски пише за момче-еврейче в Украйна.
Не можело да гледа царевица, без да се разтрепери.
Разказало му как в Украйна правели проверката: “Кажи – кукуруз!”. Евреинът казвал “Кукуруж”. Убивали го.
Произношението на думата, отговаря на въпроса: “Наш ли си?”
Съществуват и подобни знаци. Някои са тайни. Други – не.
Те решават важните въпроси, за които не се говори открито.
Въпросът за съдбата на нашите и вашите, например.
Всички вървят, но само едните знаят за пропастта.
Кои са несретниците?
Онези, на които им се е приискала самостоятелност?
Може. Може… Но не и вън от старата къща.
Не и извън Крепостта на Смисъла!
Какво става като се държат стар лук или картофи на тъмно?
Тръгват да се развиват. Покарват. Израстват.
Затова някои държат да сте на светло като картофите. Искат да виждат с какво се занимавате. Изкарани сте “на открито”! Наблюдават ви. Играят си с вас на “скрита камера”. Искат да не знаете, че те знаят. А когато разберат всичко – ще намерят начин да го кажат.
Така, че да ни изненадат колко много знаят за всеки. Повече от нас самите.
Тайни вече няма… Има неизбежност.
Ако не им пречим – ще ни оставят да изживеем до край онова, което ни било писано.

Смешно, а?

Едно мнение за “Владимир Влайков
ИСТИНСКИ ОБРАЗ/VERO ICON

  1. Четох с чувството, че пътувам в познат свят. Беше като уверение, че светът на мислите е място където срещаш знанието и опитността. Пътувах в този свят с интерес, и научих много. И самата аз се размислих. Истинският образ….. Истината…. Не е ли тя светът отвън, който се опитваме да си представим с образ, и само си губим времето с това? Представиш ли си Истината с образ, трябва да я последваш и да умреш за нея. Умреш ли за нея, разбираш че тя не е образ, а цялост, в която си и ти. И ако все още я обичаш такава, каквато е, без образ, ти се превръщаш в пеперуда. Обичам Ян Хус! Усещам го край мен като невидима пеперуда. Нещо, което винаги ми напомня, че гъсеницата е временно убежище за душата ми.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro