Георги Давидов СТИХОВЕ

(1955 – 1993)

РАЗПЯТИЕ

В гърдите на летели като камък
чучулиги
бера червени рози – за букета…
За панделка, с която да го вържа,
ще ми стигнат
езиците на славеите в клетки…

Какво, че близките ми
нямат празници наскоро! –
На себе си ще ги даря: сърцата –
с Икар да тръгнат пак;
езиците –
с Орфей да спорят.
… Великденът не е на точна дата.

ЖИВОТ

Красотата, с която
ми стана съпруга,
напусна чертите
на твоето скъпо лице –
красотата, която
излъчваш в момента е друга:
напомня сърце…
Любовта, за която
не писах… поеми,
с жарава написа в сърцето ми
странния стих:
„Любовта от любов се нуждае,
а не – от хареми.“
Така я открих…
Младостта
не подава десница за сбогом,
а без да ни буди напразно –
поема навън;
младостта не е спомен, белязал
душите с тревога –
не всичко бе сън…
Мъдростта
не робува на догми и моди –
тя знае цената
на всеки пропуснат момент;
мъдростта е планинска пътека,
която ме води
– през тебе – към мен.

ПРАЗНИК

Тенджерата не кипи, а кукурига.
Виното е с цвят на мъжка кръв.
Слънцето
над онемял стобор се вдига.
Котка ръфа „шпорите“ със стръв.

Петльовден
– от първите петли събуден –
без петли подхваща веселба.
В жилите се плиска
безобидна лудост,
мишците са жадни за борба.

… Ку-ку-ри-гу!
Изведнъж – съвсем нелепо –
някой казва: „Млад човек умрял…“
„Дяволски курбан!“ –
останалите шепнат
(вече изтрезняващи) с печал.

Петльовден!
Без плач кокошките-вдовици
своите мъже жалеят днес.
Сит – изял е делникът
солта на вица…
Трудно ще сладни и харна вест.

ЛЮБОВ

На изкуството само – прилична е тя:
избуява в душата – коси я плътта…

На безумството само – роднина е тя:
нелогично дори –
в тях искри мъдростта…

На надеждата само – подвластна е тя:
през деня – по очи,
на криле – през нощта…

На вселената само – връстница е тя:
по рождение не –
по властта над смъртта.

ПИСМО
(ДО ВСЕКИ МЪЖ)

Докосвал ли си със запалена цигара
детелина?
На мен току-що ми се случи –
в ненавреме падащия здрач.
Листенцата си
детелината молитвено повдигна
и с тях – като с ръце – прегърна
собствения си палач…
Земята се оказа
най-несигурната ми опора:
като пиян – поех
към бавещата се все още
тъмнина…
Не питай нищо – с нов въпрос
на всичко ще ти отговоря:
Разлюбвал ли си влюбена за пръв
и за последен път жена?…

ОТНОВО

С циганин ракията си пия,
пея с него „Чае шукарие“,
„Очи чëрные“ и „Рамо, Рамо…“ –
Сарасате сякаш липсва само…

Вън, зад заледения прозорец,
Малък Сечко с циганче се бори:
между тях – разсъхната гъдулка,
от години своя глас нечула…

Споменът за Циганското лято –
циганка, открехнала вратата,
безпардонно в мислите ми влиза
и разгърдва потната ми риза…

Сънното огнище пак разказва
сън в легло сред едрогърда пазва,
пак ме мами да се гмурна в него,
но на дъното, знам, нож е легнал…

Циганинът шумно се прокашля
и гаврътна пълната си чаша.
… С него – с твоя мъж,
от мъка пия,
младост моя – чае шукарие!…

1 thought on “Георги Давидов СТИХОВЕ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro