„ДА СЪНУВАШ ПОРТОКАЛИЯ“

Съвместна публикация с в. „24 часа“

Португалският игрален филм „Да сънуваш Портокалия“ (Sonhar Portukalia) – за приключенията на група българи, емигранти в Португалия, ще има премиера на 4 май в кино Cinema City Alvalade – Лисабон. Това съобщи в интервю за БТА Любомир Чолаков, автор на романа, по който е продукцията.

Доколкото зная, това е първият и засега единствен игрален филм, създаден от чужденци в чужбина, в който главните герои са българи и се разказва за българи, отбеляза Любомир Чолаков, който живее и работи в Португалия. Сценарист и режисьор е Карлуш Карвалейру, оператор – Антониу Бенту Палма. Актьорският състав е почти изцяло португалски. Снимките са правени през 2011 – 2012 г. в България – София, Свищов и с. Тодоричене, Луковитско, както и в Испания и Португалия.

В главните роли са Карлуш Карвалейру – Даскала, и Паулу Моура – Брат’чеда. Заснет е от Асоциацията за театър и кино „Фатиаш де Ка“ (Fatias de Cа) по романа „Да сънуваш Портокалия„, публикуван през 2008 г. от издателство „Интервю-прес“ – София. На португалски излиза през 2012 година.

Част от действието във филма е в замъка „Томар„, в който имах шанса да живея известно време. Усещанията са доста особени – всяка нощ, докато заспиш, очакваш в дългите мрачни коридори да се появи някой призрак на средновековен тамплиер с бял плащ и зловещо дрънкащи вериги. Нищо, че не съответства на историческата правда – в Португалия никой не е оковавал тамплиерите. Но нали призраците задължително трябва да бъдат със зловещо дрънкащи вериги, шеговито отбелязва авторът.

Той смята за голям късмет, че в Португалия е попаднал в град Томар – сякаш изваден от приказните легенди на историята. Неслучайно го наричат „най-тайнственият град в Португалия„. В него са били замисляни и планирани Великите географски открития, в замъка „Томар“ е живял 40 години инфантът Енрике (принц Хенрих Мореплавателят). Тук е била резиденцията на португалските тамплиери, които са създали португалската държава и са отвоювали през Реконкистата територията й във войните срещу маврите.

Малцина знаят също, че Португалия е единствената страна, където загадъчният и мистичен Орден на тамплиерите никога не е бил закриван, а само преименуван на „Орденът на Христос“ – чиито рицари след време извършват Великите географски открития, припомни Чолаков.

РАЗПРАВИИ С ПОЛИЦИЯТА, ПРИСЪП НА ДИСКОВА ХЕРНИЯ, ОЦЕЛЯВАНЕ „НА КОСЪМ“ ПРИ КАТАСТРОФА СЪПЪТСТВАТ СНИМКИТЕ

Както обикновено по време на киноснимки, имаше доста емоционални моменти, разказа авторът. Екипът развихрил песенните си умения в самолета към България след консумацията на солидно количество уиски (португалците не могат да си представят живота и трапезата без червено вино, но твърдите питиета им идват малко в повече). В Испания без малко да ги арестуват – полицаите все не можели да разберат защо трябва да снимат непременно до някакви вехти казарми, които все пак били военен обект.

Изпълнителят на ролята на Брат’чеда – Паулу Моура, получил пристъп на дискова херния и няколко дни едва кретал с патерици, но героично участвал в снимките с категоричен актьорски перфекционизъм. А когато трябваше да се снима автомобилна катастрофа – щяхме да се изтрепем. Но, така или иначе, благополучно се добрахме до финала, обобщи Чолаков. Филмът засега ще се разпространява на DVD. Ако има интерес от българска страна, биха могли да го видят и българските зрители.

Любомир Чолаков е изключително благодарен на Мануел ду Нашименту, който е превел романа на португалски, след което става възможна и екранизацията.

„ДА СЪНУВАШ ПОРТОКАЛИЯ“ Е НАПИСАН „ПО ГОРЕЩИТЕ СЛЕДИ НА СЪБИТИЯТА“

Романът-пътепис „Да сънуваш Портокалия“ беше написан, ако използваме популярната формула, „по горещите следи на събитията„. Имах лични впечатления от емигрантския бит. Преди време самият аз, както мнозина наши сънародници, бях повлечен от гигантското цунами на емиграцията.

Какво да се прави, съвременната ни литературна ситуация не предоставя кой знае какви възможности за нормално битие на българските литератори. Както можеше да се очаква, един български литератор няма особени перспективи и в чужбина, не само в България. След тримесечни лутания (тогава все още не бяхме в ЕС и това беше крайният законен срок), изпълнени с, както сега ги оценявам през призмата на изминалото време, почти невероятни приключения, се наложи да сложа точка на кандидат-емигрантската си одисея.

Оказа се обаче, че точката била запетайка. И подир завръщането от неуспешната ми гастарбайтерска експедиция реших, че все пак си заслужава тази малка частица от националната ни емигрантска епопея да бъде запечатана. Може пък някому след време да е интересно. Както се знае, в капката вода се отразява целият океан. Така се роди романът-пътепис „Да сънуваш Портокалия„. В него се постарах фонът на повествованието да е разведряващ и с чувство за хумор – днес българите определено имаме нужда от повече светли краски в битието ни. Надявам се донякъде да съм успял – във всеки случай преводачът му на португалски Мануел ду Нашименту каза, че понякога се е смял на глас, докато го е превеждал, отбеляза авторът.

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА ПРОДЪЛЖАВАТ
С ТЕАТЪР НА ПЕТ ЕЗИКА

След завръщането си от неудачния гурбет изпратих в културния отдел на общината в Томар театрален проект, който в този „град на тамплиерите“ (Cidade dos Templаrios), както още го наричат, да възкреси най-известните рицарски легенди в световната литература. Идеята беше за съвместен португалско-български спектакъл по улиците на Стария град, който да трае 30 дни и да пресъздаде най-популярните епизоди от куртоазната рицарска литература на Средновековието. Предложението ми беше от българска страна партньор да е НАТФИЗ. Получих благоприятен отговор, в България дойдоха представители на Асоциацията за театър и кино „Фатиаш де Ка„, които ме поканиха на работа като драматургичен консултант.

Работата върху рицарския проект зацикли по финансови причини. Но постепенно се оформи идеята по мотиви от романа „Да сънуваш Портокалия“ да бъде направен театрален спектакъл, с участието на български театър като партньор – и с проекта да се кандидатства за финансиране от Европейската комисия. Както е известно, тя дава по 100 хиляди евро за международни културни проекти. Опитахме да работим с няколко български театъра за партньори, с някои дори разменихме командировъчни гостувания – но, за съжаление, поради различни обстоятелства реализацията на проекта удари на камък, „връща лентата“ Любомир Чолаков.

Тогава решават пред ЕК да кандидатстват с „Бурята“ на Шекспир. Обединяват сили с театри от Елблонг – Полша, и Линкълн – Великобритания, участват още театрални трупи от Япония, Мароко и индивидуално актьори от Бразилия. Получава се впечатляващо – представленията се изнасят едновременно на три езика в Полша и Великобритания, а в самата Португалия – на пет езика – португалски, английски, полски, арабски и японски.

ПОРТУГАЛИЯ Е ОГРОМНА ТЕАТРАЛНА ЗАЛА – ИМА НАД 1000 ТЕАТЪРА

Театърът на асоциацията „Фатиаш де Ка“ е уникално явление в съвременната европейска култура. В състава му са над 140 актьори – професионални и любители, тоест, според българските стандарти той е полупрофесионален.

В Португалия има сравнително малко професионални театри, които се финансират от държавата. Независимо от това, може да се каже, че тя е тотално театрализирана страна – съществуват над 1000 театъра от смесен полупрофесионален, полулюбителски тип. Всеки град, а и почти всяко по-голямо село смята за чест и почти задължение да поддържа свой театър.

Нерядко се създават екипи само за един спектакъл, дори за едно-единствено представление. Така бяха представени моите пиеси „Дон Жуан Казанова„, „Неправилната легенда за Тристан и Изолда“ и „Омагьосаните замъци„, които неуспешно бяха разнасял по българските театри.

За съжаление обаче, българският театър не се отнася с особена симпатия към съвременни български автори, ако не са свързани биографично с театралните среди – но това е друга тема. А за Португалия може спокойно да се каже, че е една огромна театрална зала, коментира Чолаков.

ПРЕДСТАВЛЕНИЯТА СА НА ОТКРИТО, БЕЗ МЕСТА, ЗРИТЕЛИТЕ СЕДВАТ АКТЬОРИТЕ В РАЗЛИЧНИ ПРОСТРАНСТВА

Дори на този всеобхватен театрален фон „Фатиаш де Ка“ изпъква. Представленията са предимно екстериорни – без сцена, без седящи по столовете зрители, в открити пространства. Когато се играе в дворци, замъци и други закрити обекти, публиката е в постоянно движение, придружавайки актьорите към местата на различните епизоди, разказа писателят.

Колкото до финансирането, което винаги е проблем за колективните изкуства – издържаме се изцяло от приходите от билети, всяка седмица имаме по две представления минимум. Билетите са скъпи – от 22 до 33 евро, но цената си заслужава.

Например „Името на розата“ по романа на Умберто Еко, който се играе в замъка „Томар“ и вече има над 300 представления, трае шест часа – с пет антракта, като във всеки следващ антракт на публиката се сервират поредните ястия от средновековна вечеря в стила на епохата. И естествено, както е португалската традиция, с нелимитирани количества червено вино, „разкри“ Любомир Чолаков.

В друг спектакъл – „Следите на драконите„, по романите на Урсула ле Гуин от поредицата „Землемория„, който играем в палеонтологическия резерват „Следите на динозаврите“ до град Орейн, за мизансцен използваме истински следи от истински динозаври. Сред широките пространства на резервата в представлението участват над 100 мотоциклетисти. Въобще светът на „Фатиаш де Ка“ е магически, по своему мистичен свят, допълни той.

„НОСТАЛГИЯТА Е ЖЕСТОКА“

Независимо от всичко, носталгията е жестока. Опитвам се да я преборя с по-чести завръщания в България, търсене на стари приятели, съученици. Както и с литература – вълшебните градове са не само в чужбина. В България за мен такъв град с вълшебна атмосфера е Свищов. Не зная, сигурно е индивидуално и много лично, защото живях там в подходящата възраст. Сега обмислям проект за сериал от няколко романа, чието действие да се развива в съвременния Свищов. Проблемът е, че това е много работа, а тя изисква и много време, и много концентрация – пък човек трябва да си изкарва хляба, което днес с чиста литература е доста сложно за постигане, отбелязва Чолаков. Но това е вече хипотетичното бъдеще. А за бъдещето, както сложих последната фраза в романа „Да сънуваш Портокалия„: „Бог пред нас – и ние след Него!„. Ще се радвам читателите на романа и бъдещите зрители на филма да споделят впечатленията си с мен на и-мейла ми, каза писателят:

tomarosobalbus@gmail.com

 

Към оригиналната публикация: 24часа

Вашият коментар