Елена Борисова -ТРАГЕДИЯ НА ЧОВЕШКАТА АЛИЕНАЦИЯ-2:

Николай Ватов, Наталия Андреева и Павел Вежинов

Николай Ватов
Николай Ватов

 

Героите на Павел Вежинов не успяват да преминат бариерата, колкото и Доротея да ги понася над нея, защото са оковани от ограниченията на собствения си разум, който не е в състояние да възприеме това, което не може да назове и обгърне в познати форми, да ги опредмети. Невъобразимите сили на природата не са достъпни за човека, защото той изхожда от собствения си опит към това, което отива отвъд него.

Разумът открива понятия за „нещата сами по себе си“, като подлага на критическо изследване собствената си природа. И понеже тези неща са недостъпни за човешките сетива, те се възприемат като „трансцендентални обекти“ на чистия разум, което позволява не доказването на тези абсолюти, а възможността на разума да мисли тези „чисти“ идеи, като ги свързва с достъпната му предметност на човешкия сетивен опит, защото, казва Кант, „ние не можем да се надяваме тук, както и където и да било другаде, да разширим разбирането си само посредством понятия (още по-малко само посредством субективната форма на всичките си понятия, т.е. чрез съзнанието), без отношение към възможния опит, толкова повече, че самото основно понятие за една проста природа е такова, че изобщо не може да се срещне в никой опит и следователно няма никакъв път да се стигне до него като до обективно валидно понятие“ (Кант 2013: 360).

Летенето на Доротея е свързано с едно такова придърпване на свръхестествените ѝ сили към извеждането им извън границите на възможния опит, към трансценденталните идеи, чиято действителна природа остава неузнаваема, но логическата необходимост на разума търси завършеност на условията на разсъдъчния синтез на външния опит. Това подвежда разума към проблематичната достоверност на онова, което се опитва да осмисли, защото той няма пред себе си реална вещ, а само своята собствена идея. У героите на Павел Вежинов се усеща полъхът на една отвъдност, екзистенциална отнесеност и безплътност, която е провокирана от болезнената им емоционалност и отчужденост от света.

В повестта „Езерното момче“ Валентин, както Доротея, сякаш не е реално същество, а „езерен дух“: „Слабичкото му лице беше много одухотворено, макар че черните му очи бяха съвсем размити, сякаш го виждах през вода“ (Вежинов 1978: 10). Още в самото начало на повестта Валентин е намерен мъртъв в едно езеро. Никой не се усъмнява, че смъртта на момчето може би не е случайна, че е съзнателно самоубийство.

В трите повести на Павел Вежинов семействата, в които израстват героите, са обременени емоционално по някакъв начин, което не е маловажно, защото авторът улавя проблематика, която се разгръща много ярко и болезнено в прозата след 1990 година и по-конкретно в произведения, написани от жени. Проблемът за наследствената психическа обремененост на детето от майката, което предава травмите и на своето поколение, се наблюдава в прозата на Мария Станкова1, Теодора Димова2, Женя Димова3 и др.

Майката на Неси се самоубива, защото отказва да приеме своето различно дете; бащата на Доротея е странен, отнесен и самовглъбен; майката на Валентин – Лора, неосъществена актриса, живее в своя измислен свят на театъра и с тази фантазия подхранва живота си: „Рядко излизаше. Хората я дразнеха, тя съзнателно странеше от тях. (…) За нея истински живот бе само под силната светлина на прожекторите, там на сцената. Дори и през ум не ѝ минаваше, че нейният син има нужда от човешка среда“ (Вежинов 1978: 27).

Момчето расте слабо и бледо, затворено във вечния полуздрач на високите тесни прозорци, като бледа сянка край своя залутан баща и завеяна майка. Разклатените основи на семейството, както стана дума, са причина за състоянията и на Неси, и на Доротея, които носят в себе си обременена наследственост. Това е една от причините, която изтъкват специалистите, за състоянието на героите, провокирала тяхната алиенация. Валентин е тихо дете. Расте унесено и затворено в себе си: Очите му бяха пълни с недетско, дори с нечовешко недоумение. Не бяха очи на дете, а на възрастен човек, който наблюдава безсмислената суета на света (Вежинов 1978: 28).

За да се справя с агресивната безчувственост на света, Валентин се отчуждава от него, потъва в своето въображаемо битие, където фантастичните образи са единствените му приятели, и се превръща във вълшебник, който може да прави всякакви чудеса, като това да превърне града в огромен парк, а хората в пеперуди, за да не газят цветята. Постепенно обаче детето осъзнава, че мечтите му стават все по-човешки и по-земни и всичките тези измислени светове на принцеси и баби-паяци са глупави, защото е време да се извършват подвизи, да се превърне в герой.

Когато Валентин се научава да чете, мечтите му като че ли още мъничко обедняват, защото осъзнава невъзможността на повечето от тях да конструират толкова наситен с въображение свят, какъвто е неговият. Училището се превръща в агония за него. Подложен е на присмех от страна на преподавателка, която го унижава и отказва да приеме богатото въображение, използвано от него като щит срещу всичко и всички. Животът му съвсем се променя, когато започва да чете „Човекът-амфибия“ на Ал. Беляев и осъзнава, че „не е като другите, че е съвсем, съвсем различен, че вижда неща, които другите не виждат, и чувства всичко около себе си с някаква нечовешка сила“ (Вежинов 1978: 80).

В „Езерното момче“ се сблъскваме с особената чувствителност на съзнанието на героя, която приема за единствена реалност света на Ихтиандър и бездните на огромния океан, който му принадлежи, защото само той има необходимите сетива да бъде негов обитател – има хриле. Докато Неси от „Белият гущер“ сънува тази необятна шир и белите китове, символ на потисканото му въображение, на онази несъзнавана творческа енергия, опитваща се да пропука „студената душевност“, да деформира логичния му разум, Валентин до такава степен се оприличава с героя на Ал. Беляев Ихтиандър, че физически усеща болка в хрилете: Тоя странен свят на тишина и призрачно озарение му е бил съвсем близък и понятен още от спомените за лятото. Цели часове той се е вглеждал със затаен дъх в необикновената му и неочаквана красота (Вежинов 1978: 89).

Детето няма устойчиви сетива, а и не иска да понесе ослепителния външен свят на човешкия шум и воня, на алчност и канибалски нрави и поради тази причина се вкопчва в идеята за океанските дълбини, за кротките и безобидни риби и весели делфини. В нощта на самоубийството на Валентин, когато той си въобразява, че е съживил една риба, се случва невъзвратимото отхвърляне на една болезнена и чужда екзистенциална предметност и замяната ѝ с друга трансцендентна битийност отвъд пределите не само на всякакъв опит, но и на логиката.

Още в самото си заглавие повестта насочва вниманието ни не само към сблъскването на два свята – на логиката и на въображението, но по някакъв начин маркира отвъдността на Валентин, който не само преминава всякакви реални бариери (тази между сушата и водата), но и бариерата на окованото от крайна логическа обремененост съзнание – влизането във водата слива и границите между живота и смъртта, преобръща значенията им. От друга страна, отново се сблъскваме с твърдението на Кант за невъзможното възприемане от страна на разума на нещата сами по себе си.

Въпреки че Валентин се отказва от този свят, за да се приобщи към онзи на отвъдното („Искам да видя Гутиере! – каза то. – Искам да бъда с вас… С тях ужасно ме болят хрилете“), той призовава този отвъден свят с имена, познати в неговия свят, и по този начин придърпва и Гутиере, и Ихтиандър към човешкия опит и сетивност. Освободената душевност на героите на Павел Вежинов и на Наталия Андреева разширява границите на тяхното познание, но произведенията на тези автори са единодушни, че подобен тип разум е обречен на страдание и саморазрушение, защото или бива асимилиран от средата, в която съществува, или отказът от тази среда го тласка към бягство от нея посредством смъртта.

Подобен тип душевност на героите наблюдаваме в новелите на Николай Ватов „Стих за нея“ (1995) и „Брегът на пеперудите“ (2000). В „Брегът на пеперудите“ героят Мартин попада на планета, в която екзотиката на флората и фауната притежава онази дива красота, която спира дъха, но и убива със своята отрова. След мъчителните часове на борба с тази чудовищна красота героят успява да стигне до изоставената от дълги години станция, в която намира спасение. А спасението има форма и име – пеперудата „алтерапроцина“ – едно от найотровните създания на тази планета.

Попаднал на границата между живота и смъртта, в мига, когато вече започва да усеща ледения дъх на отвъдното, неговият живот сякаш е пощаден от пеперудите: Сякаш бавно се пробуждаше от небитието. Имаше странното чувство, че се рее някъде – сред потоци от цветове и ухания (Ватов 2014: 316).

Именно в такива моменти на откъсване на душата от тялото героите и на Павел Вежинов, и на Наталия Андреева проникват в истинската същност на битието, защото в този момент тленната обвивка не е преграда, която да задържа духа в своята черупка. Когато Мартин се разпада на стотици късове и вижда себе си, своето безжизнено тяло проснато в подножието на скалите, той целият е покрит с пеперуди, които образуват върху тялото му потрепваща, мъхната жива обвивка. Сякаш неговото съзнание е прехвърлено в астрално тяло, което започва свободно да се движи, отделено от физическото, в друг свят.

И при Николай Ватов това отделяне има своето логично обяснение – героят прекрачва границата на живота към смъртта, но връщането му от това състояние е обяснено научно. Първите изследователи на планетата Алтера установяват, че този вид насекоми синтезира един специфичен протеин от типа на неврохормоните, който е наречен алтеропроцин. В малки количества препаратът стимулира растежа на клетките и обмяната на веществата в тях.

Най-важното е, че хормонът забавял стареенето около четири пъти. Пренесено и употребено на Земята, това вещество притежава наркотични свойства, които не само водят до пристрастяване и до тежки хормонални разстройства в човешкия организъм – „засилено отделяне на ред други медиатори, предизвикващи депресия, загуба на чувство за реалност и агресивно поведение спрямо околните, и в крайна сметка – до смърт“ (Ватов 2014: 310).

Човечеството не било в състояние да плати цената на своето безсмъртие и започнало да се самоунищожава. Напълно възстановен физически, героят на Николай Ватов достига до станцията, където го посреща Ерика Томсен, кибернетик, за когото отдавна се предполага, че не е сред живите. Тя му разкрива тайната на пеперудите: – Те не са само пеперуди, а… (…) същества, надарени с разум. (…) Приеми, че всяка от тях е клетка от един огромен мислещ организъм, необхватен в своята същност. Мислещ вид, пред който не съществуват бариери (Ватов 2014: 320).

Научнофантастичната новела на Николай Ватов по особен начин изгражда фантастичния си пласт. И тук фантастичното изображение се разполага на границата между реално и нереално, характерна особеност не само за произведенията на тези автори, но и за фантастичната литература след 2000 г., в която фантастичното изображение е уплътнено от окултни и религиозни пластове при Емил Андреев и Галин Никифоров. И към тези произведения бихме могли да приложим Кантовата представа за метафизичните аспекти на познанието и разбирането му, че предметът трябва да се съобразява с познанието, тъй като тук също не става въпрос за достигане до „нещата сами по себе си“, защото героите в новелата „Брегът на пеперудите“ не са наясно със специфичните способности на тези същества, не могат да намерят изцяло тяхна аналогия нито в опита, нито в науката.

Но те проникват в „явлението“, в този особен тип извънземен разум, не със своя разсъдък, защото разсъдъкът подлага всичко на логически анализи, а самият разум се отключва, за да достигне до явления, които не могат да бъдат разбрани посредством опита, но и не могат изцяло да се разберат, защото разумът не може да проникне толкова дълбоко в полето на свръхсетивното.

Разумът успява да премине собствените си граници, въпреки че не достига безусловното такова каквото е, но придава форма на тази материя, каквато форма именно спецификата на разума позволява да бъде постигната. Става дума именно за прекрачване на бариерата на познанието към друг тип познание, до което героите се докосват, но не успяват да обяснят. Собствените им сетива винаги остават малко след прекрачената вече граница, отвъд която се намира безмерността на други светове, но единственият начин да преминат там е или посредством смъртта, откъдето няма връщане и споделяне на опит, или просто отключват съзнанието си за полет, без да го подлагат на някакъв анализ: Съзнанието му преля и докосна притихналото на коляното му насекомо. (…) Превърна се в дихание, в късче вятър, готово да се понесе над безкрая. (…) Потънаха в блесналите сини висини и заедно се устремиха над океана (Ватов 2014: 323).

Така завършва новелата на Николай Ватов, в един полет на душата, устремена към неизвестното. Докато героите на Павел Вежинов и Наталия Андреева не успяват да преминат бариерата със собствените си тела, които ги задържат на земята, и се самоубиват, за да освободят съзнанието си за окончателното преминаване на бариерата, при Николай Ватов героите вече са я преминали, но какво има отвъд тази бариера, не става ясно. А не става ясно – за това пише и Имануел Кант – просто защото всеки разум има своя специфика и ние няма как да знаем каква е спецификата на другите мислещи същества, което предполага и различна гледна точка за това какво има отвъд тази бариера.

С премълчаването на случващото се отвъд границата повествованието не предлага познанието, до което най-вероятно героите на Николай Ватов са достигнали, но го представя като възможно, а самият свят зад бариерата трябва да бъде постигнат от всеки човек поотделно, за да може и самото проникване да не бъде обременено от чужди опити и познания.

В друго произведение на писателя, „Стих за нея“, героят Пол Дебро попада в градчето Селеста на морския бряг, където се среща със странното момиче Изабела, материализиран образ от една картина. Самия портрет героят вижда на един площад, на който непознат художник продава творбите си.

Първоначално художникът не желае да продаде този портрет, но в крайна сметка Пол Дебро успява да го купи и това променя живота му. Също както героят на Павел Вежинов Неси потъва в дълбоките пластове на своята душевност чрез сънищата, в които емоционалният му свят търси израз, героят на Николай Ватов започва да сънува тази странна и неземна жена, с която всяка нощ се среща на пустия плаж: Мечтаех за нашите недовършени срещи. Сякаш живеех в два свята едновременно. Единият – груб и жесток, свят, изтъкан от лъжи, болка и разочарование. Другият – красив и примамващ (Ватов 2014: 104).

Постепенно героят става унесен, угрижен и постоянно очакващ нощните срещи. В един момент разбира от самия художник, че Изабела, която била и негова любима, е загинала при автомобилна катастрофа. Вкопчен в тази неземна любов и опиянен от крехкостта и ефирността на това сякаш изваяно от вълните създание, героят отказва да приеме нереалността на Изабела. „За мен смъртта винаги е била врата, преход към ново, различно състояние на духа, промяна“ (Ватов 2014: 106).

В сънищата, онези неосмислени актове на сътворение, новият Адам сам създава своята Ева, но я моделира не от ребро, а от съзнанието си, в отделна реалност. „Бавно и мъчително в съня си наслагвах щрих след щрих и тя неусетно добиваше плът…“ (Ватов 2014: 106). В един момент те се срещат в действителността на същия този плаж, на който притихнали един до друг съзерцават вечността: – Знаеш ли защо понякога сънуваме морето? – неочаквано каза тя, без да се обръща. – Не знам… – Защото преди милиард години и ние сме били частица от това… а вероятно ще бъдем и после… (Ватов 2014: 109).

Изабела неслучайно споделя, че е създадена от морската шир. Водата, по думите на Мирча Елиаде, е основа на всяка космическа проява, вместилище на всички зародиши. Тя символизира изконната субстанция, първовеществото, от което се раждат всички форми и в което те се връщат след катастрофа или постепенна регресия. Идеята за подобно сътворение, пречистване на душата, се появява и в романа на Емил Андреев „Стъклената река“, където обаче тя е застинала, изкривена, стъклена и сътворява единствено смъртта, но смъртта на тялото, в нея душата се потапя, за да промени своята форма и да се изчисти.

Изабела се появява в живота на Пол, за да го научи на свободата, която само необремененото от културата, обществото и неговите социални конвенции съзнание може да постигне. Така се появява и Доротея в живота на Антони, само че при Павел Вежинов фантастичните им полети и цялата нереалност на това крехко, сякаш не от този свят момиче се проявяват постепенно в повествованието.

В „Стих за нея“ повествованието изгражда образа на героинята от необяснимото ѝ появяване към все по-устойчивото ѝ заземяване в реалността. Но и у двете героини се усеща онази естественост и свобода, която е присъща само на същество, живеещо отвъд делничното. И Доротея, и Изабела съвсем естествено се настаняват в живота на двамата герои, сякаш винаги са били част от него. Доротея само с един поглед от страна на Антони в ресторанта, а Изабела се появява, защото Пол я е повикал. И двете героини са загадъчни и непредсказуеми като самата вселена.

Докато у Павел Вежинов тези състояния на Доротея са обяснени като следствие на психическите ѝ отклонения, състоянието на героинята на Николай Ватов е толкова неопределимо, колкото е нелогично и самото ѝ появяване. Освободени от зависимостта на тялото, чиято действителна форма е колкото реална, толкова и летлива, героините притежават способността да се откъсват от тленната си обвивка и съзнанието им да се рее из пространството. Тази им способност е също толкова необяснима, колкото и възможна. Изабела поема съзнанието на Пол и го пренася отвъд бариерата, където и Доротея понася Антони: „Отново ни обгърна мекото сияние на нощта и тогава разбрах – нямахме плът, бяхме просто дух и мисъл“ (Ватов 2014: 113).

Полетът и на двете героини е насочен към космическото пространство, където съзнанието окончателно се е отделило от тялото и само в неговата хаотичност и безмерност самото съзнание се чувства свободно. В повестта на Наталия Андреева „Парадоксът на близнаците“ Вероника също полита към космоса, където се свързва със своята сестра. Копнежът по необятността на всемира при тези автори се случва посредством мисълта, докато тялото е оставено там, където му е мястото – на Земята. Героите на Павел Вежинов, Наталия Андреева и Николай Ватов се опитват да избягат именно от тази ограниченост на съзнанието, което винаги се е стремяло към светове, огледален образ на земния, които те постоянно придърпват към познатото със своите възприятия и познание.

Полетите на Изабела и Доротея са насочени към тъмнината и простора на космоса, към това мироздание, защото самото то е върховният творец на всичко, което притежава форма, то е този велик свръхразум, създател и първооснова на другите разуми във вселената. Пол Дебро е въведен още по-дълбоко в тайните на вселената, в самото раждане на галактиките и чак тогава е въвлечен в света на странните същества и чуждите планети, в праисторически джунгли, пусти храмове и сред рухнали божества. След този полет обаче Изабела постепенно започва да усеща все по-осезаемо земната гравитация и своето тяло, което я приковава върху този свят. Тогава започват и нейните пътувания, изненадващи появявания и бягства от живота на Пол, срещите ѝ с други мъже, от които също се изплъзва. „Търсеше собствения си образ сред отраженията в душите на другите…“ (Ватов 2014: 117).

След това се връща при своя „създател“, все едно никога не го е напускала, все така нежна и отдадена само на него. Неспособен да преодолее поведението на Изабела, Пол изпада в крайни състояния на ревност и се опитва да я задържи, да я превърне в своя собственост. Колкото по-големи са стремежите на героя да я прикове към себе си, толкова по-чести са бягствата на Изабела. В края на новелата Пол убива Изабела, защото не може да преодолее собствената си ограниченост и поведенчески модел, който притиска любовта в земните ѝ форми, в егоистичното желание да притежаваш някого и той да бъде само твой.

Той я убива не само за да не я даде на другите, но и за да успокои собствената си душа, на която самата Изабела разкрива тайните на необятността на тази любов. Героят така и не успява да пречупи своята същност и да проникне в истинската същност на тези отношения, защото е обременен, ограничен не само от рамките на обществото, но и от преградите на собственото си съзнание, което така и не успява да разчупи. Пол разказва своята история и мотивите за убийството на Изабела на комисаря, който разследва случая. До такава степен е обладан от идеята за тази жена, че съзнанието му се разпилява в крайни емоционални състояния, а думите му звучат като на фанатик, който токущо е познал и едновременно изгубил своя бог: Изабела не е мъртва в смисъла, който познавате. Тя е там, в един от безкрайно многото други светове, които вие никога няма да видите, макар че сте толкова близо, защото разумът ви пречи. Вие сте прекалено човек… (Ватов 2014: 129). Няма да ме спрете, защото смъртта наистина не е край и защото никой не може да ми отнеме Изабела – тя е животът, светлината, радостта… тя е моя, разбирате ли, моя… (Ватов 2014: 130).

Прилагам тези два цитата, които се намират непосредствено преди края на новелата, защото те илюстрират обърканото съзнание на героя, който се е докоснал до онази всепроникваща любов, но неговите сетива не са успели да възприемат, а разумът да постигне проникването в този абсолют. Съзнанието му тръгва по нейните следи, но не с онази освободеност, която самата Изабела се е опитала да му покаже, а отново с човешките си желания да я притежава. Той така и не успява да разбере, че човек не може да притежава безкрайността и независимостта на тази любов, на Изабела, която физически напуска този свят, макар и принудително, защото той не е готов да я приеме.

При Павел Вежинов Доротея също се отказва от земната си обвивка, за да се пренесе в друго измерение, за което композиторът Антони няма сетива, въпреки че и тя му разкрива малка част от тайните му. Фантастичното изображение в новелата на Николай Ватов се конструира на границата между реалното и нереалното. Изабела е колкото реална, толкова е нереална жена. Затова и нейният образ винаги се изплъзва, когато трябва да се опише истинската му същност.

Това е характерно и за описанието на героите на Павел Вежинов и Наталия Андреева, които са гранични герои, едновременно притежаващи особеностите на реални, живи същества, но и специфична душевност, която не се вмества в нормите на обществото. Затова тези герои избират единствения възможен за тях изход – да преминат бариерата, защото не могат да понесат разпокъсаността на емоционалното и рационалното начало у човека, не могат да понесат своята различност.


 

1 В „Трикракото куче“ (2006); „Сузана и зяпачите“ (2012) и др. 2 В „Емине“ (2001); „Майките“ (2006) и др. 3 В „Ела и съдиите“ (2009).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro