Мони Папо – СТИХОВЕ | ВЕДРА РАНИНА

ЕЛЕГИЯ

Ний пак се срещнахме под свода
на храма, боядисан в ярки цветове.
Обичаме във древната пагода
да бъдем в допир с непознати светове.
Там ний зачеркваме и греховете,
и загнездилата се във нас печал.
Задраскваме и думите от редовете
на нашия мечтан, бленуван идеал.
Днес пак под тъмни небеса живеем
и все към непознати храмове пълзим.
И песни свои вече ний не пеем.
Молитвеници на низвергнати държим.
Словата божи шепнем за отрада
и гледаме със болка свойте синове.
О! Колко трудно е, че всеки страда
във тези чужди дни и светове.
А времето без милост ни изцежда
и вятърът крилете ни скова.
И всички мисли към едно се свеждат:
защо живителният извор спря?

ЗОРНИЦЕ

Зорнице, пълна с чар и небивалици.
Предтеча ти на нов ден и светлина.
Да впрегна ли наново свойте биволици,
за да препускам по безкрайната ти равнина?

И да търся със очите стари, уморени
малкото ми дни на земна радост,
по друмищата нейде разпилени,
в годините на отлетялата ми младост.

Или да се завърна в познатата утроба
и да надничам през мъглата прежна,
понесъл кръста на Голгота
със лирата и плачеща, и нежна.

ИЗРАЕЛСКИ МОТИВИ

Кремък остър
със сини мъниста в средата.
Небеса тъй искоми
на древен народ.
И тълпа, все вървяща натам,
към земята
на онзи прокълнат
Мойсееви род.
Незабравени дни.
Оцелели опори,
озарили под свода
мечтите за рай.
Незаглъхнали вопли
от храма твой Втори,
с началото първо
на всеки безрай.
Ти, народе мой древен,
отколе безсмъртен
въплътил си света
в едничка мечта.
Този свят все на теб
е за нещо разсърден
все на тебе – народа,
дарил го с Христа.
Възправен, ти крачиш
по пътя пустинен.
Двайсет века нещастия.
Изтребен почти.
Все виновен, преследван
и толкоз невинен.
Все различен. А всъщност
все същият ТИ.