Наталия Андреева – ОТСЪСТВАЩИЯТ ПОРТРЕТ НА ЧУДОВИЩЕТО

(Борис Априлов на 70 години)
Алм. „Море“, 1991 г.

Живеем във време на преоценки. Преди това живяхме в уморителна епоха на обезценяване и бърза преходност на стойностите. Фалшивият блясък на идеологическите индулгенции няма да спаси от забрава и изтриване творчеството на мнозина писатели, поставили таланта си в служба на властта. Но има стойности, до които нито една власт не може да се докосне. Има и такива хора.

Борис Априлов е едно от тези щастливи изключения, които, макар и разпознати от идеологическата машина, не можаха да бъдат унищожени. Не защото догматичната властоугодна критика милостиво го пощади или пък издателите си умираха да се грижат за неговото творческо осъществяване. Но дори и най-съвършеният механизъм допуска грешки в своята работа. Слугите на машината, наречена „класово-партиен подход„, се надяваха, че щамповайки един писател като хуморист и писател за деца, той става по-безопасен за нея. Но Б. Априлов се оказа на висота във всичко, до което се докосна перото му, и нежелателният шум около името му все пак се появи. Това създаде доста работа на някои критичета-слугинчета, на които бе поръчано да ограничават с всякакви средства изплъзващия се изпод контрола автор. Те наистина успяха да забравят реализацията на Борис Априлов, но по-нататьк нямаха власт. Останалото не бе по силите нито на слугите, нито на господарите на машината.

Така през 1969 г. в тогавашното Държавно издателство – гр. Варна се появи малко сборниче с разкази, наречено „Есенни дюни„. Тези разкази не предвещават развитието на писателя към модерната литература и авангарда, но точно затова изненадата от по-късните му произведения е по-голяма и по-приятна. Само че още тук личи дарбата на Б. Априлов да вижда света от странния за България по онова време европейски ъгъл на нетрадиционното и модернизма.

Герои на разказите в „Есенни дюни“ са обикновените момичета и момчета от крайморския град. Копнежът им да поразбъркат малко кръвта си ще ги доведе до неочаквани и често – абсурдни ситуации. Стремежът им към свобода всъщност прикрива една дълбоко спотаена болка от отнетия голям свят, за който морето разказва ежедневно чрез далечните светлини на закотвените в него кораби. Само израсналите на морския бряг могат да разберат онази влудяваща сетивата тъга, онзи копнеж най-после да се случи нещо странно, някакво чудо – сега, в този миг или никога вече. Това е светът, който Б. Априлов е наблюдавал от най-ранно детство, и светът, който той описва с много разбиране и любов. Жителите на крайморските градове, внушава ни писателят, не приличат на хората от вътрешността на страната, те са една особена категория, обитаваща една особена територия. Те не принадлежат изцяло нито на държавата, в която живеят, нито на нечия друга земя, защото са избрани за посредници между два свята: на реалното – сушата и иреалното – морето и небето.

Този географски феномен, наблюдаван още от Владимир Василев в статията „Бараж от литературни формули“ („Златорог“, кн. 4 от 1941 г.) поражда и един психологически феномен, едно постоянно разяждащо човешката душа неспокойствие, което те прави бездомник или гражданин на света. Недостатък, превръщащ се в предимство за човека, осъзнал, че цялата земя е негов дом, че различието между расите и езиците е само множество от багри в общата картина на един разединен, но цялостен дълбоко в същността си свят. Свят, в който на юношите е отредена участта да бъдат затворници, а сетивата им и атмосферата на градовете, в които са израснали, в миналото са им нашепвали нещо съвсем друго. Тези измамени надежди всъщност пораждат и космическата самота, лъхаща от всеки жест и от всяка дума на героите на Б. Априлов. Те не са просто момчета и момичета, възприемащи света като поети, те наистина са поети, прокълнати от действителността на бариерите и стените.

Психологизмът в „Есенни дюни“ е още неизбистрен, отделено му е по-малко пространство. Но както ще видим, в по-нататъшното развитие на Б. Априлов той ще вземе връх над изобразителното начало.

Поетиката в ранната проза на писателя произтича от конкретността, от съществуването на описвания свят. Придобиваме усещането, че ако тръгнем по стъпките на автора, ще видим с очите си същите сгради, улички, павилиончета, ресторантчета, описани с пределна достоверност, че ще се изправим пред същото море – такова, каквото го е видял той в мига на преживяването на случката. Но това вече не е реалност, а свръхреалност – материалният свят се променя, написаното пък променя човека. В този смисъл всеки написан текст е надреален или, както точно го формулира Владимир Василев в същата статия, „изкуството не е отражение, а претворение на действителността„.

Може би затова днес най-сюрреалистично звучат онези произведения, които се опитваха да боравят със средствата на т. нар. „социалистически реализъм„. Едно че такъв метод на изобразяване нямаше, второ – че нямаше такава действителност на изобразяване. Истината беше съвсем друга и тя беше описана именно от фантастите, диаболиците, абсурдистите, от писателите, необвързали се с инерцията на политическата догма, на предвзетата „мечта“ по един по-съвършен свят, постигнат със силата на „железния юмрук„. Точността на описанието е само уловка в прозата на Б. Априлов, която трябва да ни убеди, че това е един достъпен, лесен за проникване свят. Първият пласт на разказите наистина изглежда доста преодолим, но колкото по-надълбоко потъваме в света на писателя, толкова повече ни изненадва сложността на чувството, което е довело до написването на творбата.

В „Скривалището“ от книгата „Избрани разкази и повести“ (1971 г.) за първи път се прокрадва идеята за бягство от цивилизацията, за да се съхрани разпадащата се в съвременното общество личност. Тази идея по-късно ще бъде продължена в повестта „Бостанът„, като там ще й бъде придадено вече симфонично звучене. Обикновено викът „назад към природата“ се разглежда като призив към деструктуриране на света, на цивилизацията и отказ от нейните блага и тегоби. У Б. Априлов този вик добива нова интерпретация: „назад към човека„, когото сме пропуснали някъде по противоприродния си път. Краткият разказ не предразполага към сложни размисли и разсъждения, обобщението обикновено се предоставя на читателя. В „Грозното пате“ хуморът взима връх над тъгата, която струи в повечето разкази на Б. Априлов. Лебедът накрая се оказва гарван, а доверчивите патици остават излъгани в надеждите си да отгледат лебед.

В тази творба могат да се видят белезите на един нов начин на разказване – притчовият. „Грозното пате“ е притча за лидера на тълпата, който накрая се оказва по-нищ и от нея. В авторитарното общество, иска да ни внуши писателят, все пак може да се намери едно дете, което да формулира кощунствената мисъл, че кралят е гол. В тоталитарното, където тълпата е обхваната от масова шизофрения, породена от неидентифицируемия страх, обществото сляпо се подчинява на своите посредствени лидери и мазохистично ги следва. Колкото по-жестоки са те, толкова по-обичани са, поради девиационното усещане за добро и зло. И толкова по-възможни са митовете, колкото са по-далече от действителността. В сюрреалистичните общества, модел на едно от които е блатото в разказа на Б. Априлов, митът за лебеда държи в подчинение патките и ги довежда до масово оглупяване. Тяхното поведение до голяма степен предсказва нашето преддесетоноемврийско грачене във възхвала на един лебед, който се оказа най-накрая по-черен и от гарвана на По.

Кариатида“ и „Ръждата блести като злато“ бележат нов етап в творчеството на автора. В тях той вече не е безпристрастният наблюдател на живота, нежният и насмешлив певец на морето, импресионистът, а човек, заменил писалката със скалпел. Това е един нов Б. Априлов, прозрял социалните изяви на обществото не по-зле от летните любовни авантюри на героите си.

Безспорно най-големият връх в творчеството на писателя са четирите му повести: „Бостанът“, „Убийството“, „Прерия“ и „Стената“, събрани в книгата „Четири повести“ (Изд. „Български писател“, 1984 г.). Тези произведения са обединени от една и съща тема: отчаянието на човека, попаднал в един сложен, неразбираем свят. Наистина – свят, създаден от ръцете му, но изплъзнал се от неговия контрол и превърнал се във враждебна сянка на някогашните му мечти по съвършенството. И все пак изненадва светлината, която струи от повестите, по-скоро – светлият скептицизъм, проникващ през процепите на обгръщащия човека похлупак и каращ го да се усмихва през проникващата през сетивата му мъдра тъга.

Развръзката е неочаквана и в четирите повести. В „Бостанът“ изнеженият професор, на когото в София и през ума му няма да мине да се превърне в пазач на оставения му в наследство бостан, попаднал в магическото обкръжение на природата, на малкия град и спомените от детството, всъщност става техен доброволен пленник. Той се превръща в български Робинзон Крузо, в него започват да се разграждат привичките на цивилизования човек, но за разлика от Крузо, героят на Б. Априлов намира не само красота в отшелничеството, но и себе си. Една по една се късат връзките му с неговия предишен живот.

Деструкцията на индивида от модерния свят посредством отказ от цивилизован начин на живот води до странен и неочакван ефект. В съзнанието на професора се разграждат само ненужните правила, които са ограничавали съществуването му дотогава. Но заедно с това протича и един положителен процес, ражда се независимият, свободният човек на естеството. Онзи, когото човечеството неизменно губи по пътя си към по-нови и по-удобни вещи, към нови съвременни технологии, които му носят повече нещастия, отколкото радости. Съумявайки да победи в себе си природата, нашият съвременник не успява да стане щастлив, щастието е данъкът, който той плаща за сметка на малкото разкрити тайни на мирозданието.

Убийството“ е една от най-добрите повести в книгата. Сюжетът, макар и само загатнат, все още крепи авторовата мисъл – по-нататък Б. Априлов ще разгради творбите си посредством антислучката в процеса на нейното антиставане („Стената“). Абсурдът не е преднамерено търсен, присъствието му произтича от факта, че повестта отразява абсурда в реалния живот. Една нормална ситуация: съпругът е поканил в дома си непознат, с когото наскоро се е сприятелил – в съзнанието на съвременния екзистенциален човек това се превръща в извор на драма.

А ти трябва да знаеш, че е също така важно човек да може без задръжки да предложи подслон някому.

Тази фраза, изречена от Васил Милев в началото на повестта, се превръща в ключова за събитията, които следват.

Всъщност, може ли днешният урбанизиран човек да направи каквото и да било без задръжки? И ако все пак преодолее преградите, онова, което следва след поемането на риска, не е ли още по-противоестествено и античовешко?
Априлов изследва не повърхността на човешките взаимоотношения, а техните най-дълбоки пластове и достига дотам, докъдето изобщо може да достигне модерният писател посредством инструментите на душата и разума. В това отношение той напомня вирусолога, който, навлизайки в най-интимните кътчета на микросвета, се стреми да разкрие тайната на заболяването. Но това вече е тайна, опосредствана от много уреди, общуване не чрез природни сетива, а посредством изкуствени отчитащи и изобразителни средства. Затова образът, който се получава накрая в подобен изследователски процес, не е естественият образ на света, а само онзи, който са в състояние да опишат уредите. Светът на електроните може да бъце изследван само по електронен път, само така може да бъде и видян. Светът на изкривените човешки взаимоотношения може да бъде възпроизведен в белетристиката не по пътя на разсъждението – смята Б. Априлов, – а единствено чрез множество социални дисекции и изобразен върху дисплея на листа.

Наистина – накрая диагнозата е поставена. Това е същата онази болест, която откриха в съвременното човечество и екзистенциалистите – философи и писатели. Вирусът бе проникнал в най-интимните кътчета на имунната система на човешката душа, той бе поразил именно способността й да общува с други човешки души. Това вътрешно пропадане на всеки в себе си доведе не едно общество до социалния и нравствен колапс. Б. Априлов няма претенциите на философа и не си служи с обикновения за този тип изследвания инструментариум. Той е писател и екзистенциалният проблем за него е въпрос не на изследване, а на изобразяване.

Но да проследим как се развива в „Убийството“ темата за отчуждението. Неприемането на елементарни жестове на внимание, състрадание и взаимопомощ поражда един наистина абсурден повествователен свят. Двамата съпрузи, глухонямата им дъщеря и гостът претърпяват едно неочаквано и бързо развитие за размерите на такава малка повест. Ето как се променя отношението им към произтеклите събития:

1. При госта. В началото той е затрогнат от жеста на Милев, който е спрял колата си в дъжда, прибрал ги е – него и умиращия му баща, отвел ги е в болницата, уреждайки стареца да се лекува при свой приятел, и накрая е поканил младежа да гостува в дома си, предлагайки му подслон и храна. Изненадата на госта е толкова голяма, че той многократно пита:

„Кажете, какво ви накара да спрете и да ни вземете?“

„Да ви кажа откровено – не знам“ – отговаря Милев.

Гостът не остава доволен от подобно обяснение и с нарастващо изумление пита отново:

„Още не мога да разбера защо спряхте в дъжда?“

От което произтича констатацията:

„Вие сте добър човек.“

Може би след подобно твърдение естественото решение е гостът да изсипе порои от благодарности или да се закълне във вярност до гроб. Става нещо съвсем ирационално:

„Сега мога да изляза, да обера един магазин и да се върна. Никой никога няма да узнае кой е крадецът, вярвате ли ми?“ – предлага гостът.

Малко по-нататък предложението еволюира:

„Каквото пожелаете, пожелайте да обера нещо голямо и ще го обера, до сутринта ще струпам тук цялото му съдържание.“

Следва ново твърдение:

„Вие сте добър човек.“

Милев протестира притеснено:

„Няма добри хора!“

„Трябва да ви се отблагодаря“ – настоява гостът.

По-нататъшното градиране на благодарността, което всъщност е градиране в изкривяването на образа, води до предложението:

„Мога да убия някого.“

И по-нататък:

„Заради вас мога да убия човек.“

В края на повестта, уморен от колебливостта на Милев, гостът повторно потвърждава готовността си:

„Заявих ви го вече няколко пъти. Достатъчно е само да ми го посочите.“

Един нормален човешки жест, извършен в едно ненормално общество, поражда налудничава реакция и в госта, и в домакина. Но за да засили още повече кривината на отражението, писателят развива образа на Милев в същата плоскост. В началото той почти не реагира на благодарностите на госта си, но нещо в него вече се задейства в очакване. На първия въпрос защо е спрял в дъжда и тъмнината, когато всеки друг би подминал, той отговаря объркано: Не знам.

2. Васил Милев. Той наистина не може да обясни поведението си, което е в разрез с общоприетите норми в екзистенциалното общество.

„Да ви кажа откровено – не знам.“

Това е първото обяснение, което обаче задейства вниманието му и го обръща навътре, към собствената му личност. Той се опитва да не чуе думите на госта си, защото в изкривения свят те носят опасен смисъл. Но когато младежът повтаря констатацията си, отбранително заявява: „Няма добри хора.“ Подобна е и реакцията му, когато гостът предлага да обере в негова чест някой магазин. Милев отклонява разговора, но любопитството му вече е разпалено – той предизвиква непознатия, като го убеждава, че непременно ще го заловят.

Истинската развръзка започва едва когато младежът внезапно предлага да убие някого заради него.

„Милев не реагира, сякаш му бяха казали нещо обикновено“ – коментира Б. Априлов.

Малко по-късно обаче домакинът внимателно пита:

„Какво казахте? Вие изрекохте нещо.“

Това всъщност е формулата, която ще превърне добрия човек в убиец. Той ще извърши убийството само във въображението си, защото смъртта ще го изпревари, но естествената логика на мислите му при други обстоятелства би извела повествованието до реално действие.

След потвърдената готовност на госта в съзнанието на домакина протича един лавинообразен процес. Оттук нататък в мислите му постоянно ще се върти темата за правото да убиеш или поне да станеш подбудител на подобно престъпление. В продължение на около двадесет страници думата „убийство“ се повтаря под различни варианти (глаголи, синоними) 77 пъти. В това повторение всъщност изкристализира идеята за правото да осъдиш безполезния, дори вредния човек (позната от Ф. М. Достоевски -„Престъпление и наказание“ ), както и образът на жертвата – началникът, който спъва кариерата на Васил Милев. Тази идея претърпява доста метаморфози, докато накрая героят, подобно на Дориан Грей (Оскар Уайлд -„Портретът на Дориан Грей“ ) се опитва да убие своята измислена компаньонка, а всъщност убива себе си.

Естественото развитие в тази повест на абсурдните човешки взаимоотношения е събирането на палача и жертвата в една личност, за да се изпълни накрая библейската мъдрост, че който с нож посяга, от нож умира. Достигайки до идеята за убийство, Васил Милев всъщност убива човека в себе си, а със смъртта на личността – по мнението на Б. Априлов – трябва да загине и тялото, което я съдържа. И писателят осъжда героя си на смърт – обикновена и безсмислена като целия живот на Милев. Той умира, „нагло погазвайки джентълменските си възгледи“ – намръщен, със строго гледащи очи, над които „смъртта сякаш нямаше сила“. А след като присъдата е изпълнена, идва и мигът на прошката – едва след края си героят придобива нещо величествено в осанката си. Може би защото вече е свободен от съдбата си, напуснал е света на изкривените човешки стойности, в който обикновеният хуманизъм може да доведе до толкова неочаквани последици.

В българския език фразата „подпирам стената“ често означава: правя нещо съвсем безсмислено, губя си времето в празни занимания. В повестта „Стената“ изразът обаче придобива не само нов смисъл, но и ново измерение.
Подпирането на стената постепенно се превръща в ритуал на протеста срещу безсмислието на живота, но и срещу краткостта на неговата красота. Тук за пръв път една абсурдна ситуация води до откриване на някакъв смисъл, а не до задълбочаване на безсмислието. И заедно с това – не до служенето на някаква тайнствена „кауза“, в която упорито иска да вярва старецът.

Смисълът на подпирането на стената не е предварително формулиран в самия процес на „подпирането“, когато стената започва да замества обществото с всички реални процеси, протичащи в него: убийство, смърт, дори продажба на несъществуващ локомотив по обява. Тя е самият живот, сведен до един действащ модел – той не върши никаква полезна работа, но нагледно демонстрира пред любопитните зрители своя принцип на действие.

Неслучайно в повестта се появяват и два литературни персонажа от други произведения на Б. Априлов – Нина Монева от „Прерия“ и Маноли – от разказите. Те засилват условността на случващото се и му придават още едно измерение – на литературната фикция. Но за да е пълна мистификацията – в повестта се появяват и реални персонажи, географски понятия: един от героите например се запознава с Радой Ралин, стената се намира в центъра на София, освен това присъстват телевизията, Ропотамският залив, Аркутино и т. н. Всичко това има за цел да ни убеди, че стената съществува, а оттам – и всичко останало. Приключението увлича и читателят забравя невъзможността на случките, описани от писателя и пренесени в едно безвремие, което е характерно за повечето сюрреалистични произведения. В тях действителните обекти само засилват имагинерността на произтичащото, за да придадат една нова условност на сюжета и героите.

Сборникът „Часът на източния бриз“ („Български писател“, 1986 г.) отбелязва нов етап в белетристичното развитие на автора, този път в посока на жанра. В книгата има два разказа – „Изкачването“ и „Следобедът на едно чудовище“, които спокойно биха влезли в антология на фантастиката. Това е условно нареченият стил „фентьзи“, който се разграничава от класическата и твърде стандартна в повечето случаи научна фантастика и дава простор на писателското въображение.

Изкачването“ е силен с добре усетения психологизъм на невъзможното, с точното описание на превръщането на богочовека в обикновен простосмъртен. Героят сам изкачва един от най-високите върхове на планетата (може би аналог на Еверест), извършва непостижимото за обикновените и дори подготвените алпинисти дело, за да разбере най-накрая, че в света, населил подножието на боговете, неговата постъпка му отрежда единствено ролята на лъжец и шут.
Изкачването“ е разказ за конфликта между божественото и земното начало в индивида. Да се извърши чудо може би е възможно, но нужно ли е подобно чудо на човечеството? Отговорът на Б. Априлов е: не е – и то не защото хората не се нуждаят от истината, а защото не са подготвени да я понесат.

Легализирането на необикновеното е много по-трудно от раждането му. Човечеството е принесло в жертва на заблудите си не един откривател, затворило е в психиатриите стотици хиляди хора с абнормални способности и усещания, превръщайки отклонението в табу и идентифицирайки го като престъпление. Догмата навярно ще сломи и гордия Ерик, ще го победи, защото не му е съдено да бъде обикновен човек, това не е позволено на избраните.

Присмехът – това е присъдата в свят, където доказателството за истина се цени повече и от самата истина. И как иначе – би възкликнал средностатистическият човек, който ще усети устоите на своето съществуване застрашени – та нали в противен случай трябва да освободим от психиатриите болните и те може би ще направят всичко, което ни заплашват, че могат да направят: ще решат без приближение задачата за квадратурата на кръга, ще полетят към звездите с надсветлинна скорост, ще нарушат закона за съхранение на енергията и с това ще срутят удобните представи за света, в който живеем. И обществото, в безумен себесъхранителен порив, винаги ще отрича онези, които са в състояние да го изведат на по-висок връх.

Може би – ще допусне тъжно писателят – човечеството не обича пределите и единствено от омраза се устремява към тях. Не от любов – защото как може да бъде обичано нещо, което отрича човека и е враждебно към него, което отрича дори усилията и тяхната потребност в подобно божествено дело?

Следобедът на едно чудовище“ е подходящ за завършек на един творчески път, тръгнал от реалистичното описание на морето и живота в него и озовал се накрая в диаболизма и фантастиката.

„…живеем във време на символи, повечето явления край нас са метафори, знаем, че обитаваме празнотата и продължаваме да я обитаваме…“ – казва Б. Априлов и заявява своето верую на скептик. Тук вече може да се говори за едно смислово равнище, то е равнището на анализа, на философското обобщение, което отсъства или е само загатнато в ранните разкази на писателя.

Следобедът на едно чудовище“ е родствен с „Жените“ на Рей Бредбъри. Очовечаващото се в общуването с жената тесто (при Б. Априлов) и светлозеленото същество (при Бредбъри) са само метафори на двама различни писатели за едно и също явление: сливането на Ерос и Танатос или по-скоро – превръщането на Ерос в Танатос. И в двата случая обаче чудовището е метафора на самотата и отчуждението, които посредством Ерос постигат единствено Танатос. Еросът е само средството на екзистенциалната философия у тези писатели. Поне така е при Бредбъри, в неговия разказ любовта се превръща в смърт и изчезва, прекратява живота си. По-различно решава разказа си Б. Априлов. Любовта на чудовището не умира със смъртта на обожествения обект, Ерос и Танатос се сливат в двулико божество – сиамски близнак с едно тяло от любов и друго – от смърт.

Овъркил – така се нарича преобръщането на лодката в морето при силна буря. Но едноименната повест в книгата „Далечно плаване“ („Български писател“ – 1988 г.) има предвид повече едно друго преобръщаме, извършващо се в душата на главния герой Александър. Пред лицето на търсената и желана смърт сред самотата на морето той се мята между полуреалния дивак Нумиат и ставащата все по-нереална Неси.

Овъркилът всъщност е катарзисът на екзистенциалиста, който вече не може да се завърне обратно към пелените на своята човешка цивилизация. От допира със стихията той ще излезе омърсен, обруган от варварската любов на своята дива измислица, потресен до дъното на културната си душа – и причината за всичко това ще бъде неговата ценностна система, която принадлежи на съвременника на космическите полети. В тази своя повест Б. Априлов се връща оттам, докъдето беше стигнал в „Бостанът„. Старият професор и старият писател всъщност са един и същи човек, но отместени няколко години във времето. Писателят вече е разбрал, че изборът на професора е измислица и мечта, че не е възможно да се разгради цивилизованият човек, без по този начин да се посегне на личността му.

Ако могат да се сравняват по литературна стойност, бих казала, че „Овъркил“ е най-издържаната в това отношение повест на писателя Б. Априлов. Навярно неговото развитие ще продължи в тази посока и в бъдеще, а това предполага изненадите да бъдат повече от приятни – пресъхналото през последните десетилетия море на модернизма ще стане по-пълноводно и най-накрая може би – дори плавателно за новите поколения.

И все пак – какво не успяха да свършат писатели като Б. Априлов? Те не успяха да нарисуват портрета на чудовището достатъчно ясно, така че да може да бъде разпознато. Чудовището, което изяждаше времето, таланта и нервите им: тоталитарният звяр, който при всеки опит да бъде докоснат, издаваше убийствени истерични писъци и хапеше до смърт. Този портрет още дълго ще липсва от страниците на нашите литературни произведения, ще отсъства от мислите на авторите им. Още дълго ще ни сковава инерцията на страха, следващите поколения пък ще бъдат ограничени от липсата на пряк опит, от контакт със зъбите на чудовището.

Може би никой няма да пожелае да се върне назад в такава мрачна епоха и от скалата на писателската машина на времето този период ще бъде окончателно изличен. Какво пък, това навярно ще е най-достойният отговор, който може да се даде на едно жестоко, сюрреалистично време, макар че то, уви, имаше най-реалистични последици за творците.

Но с онова, което не написаха, писателите все пак очертаха силуета на звяра и никакви хамелеонски трикове, никакви опити да се въздейства на фона около него не успяха да попречат на този процес. Остана едни негатив, който навярно ще бъде проявен, за да се открои най-после в литературата ни отсъстващият портрет на една истина за пагубното време на абсурда, духовния упадък и нищетата, наречена от демократичните общества „епоха на сюрреализма„.