Наталия Андреева – РАКЕТНО ЛЯТО 1969

Намирам се в средата на писането на голям текст и не ми се започва  друго, но тази история ми тежи и ще седна да я разкажа. Това е историята на една мечта, която не се осъществи,  или поне не напълно.

През 1967 г. ровех нещо в килера на къщата ни и попаднах на една книга. Може да е била част от разпиляната библиотека на татко по време на поредния му концлагер, може да е попаднала там по друг начин. В нея беше описано точно и ясно как да построим телескопа на Галилей. Той трябваше да увеличава само 50 пъти образа, но и това беше нещо.

Моментално зарязахме идеята за поточната линия, която бяхме започнали да майсторим в двора на къщата ни. Мечтата по телескопа ни превзе изцяло.

Татко започна да строи стойката му, а аз проверявах всеки ден дали точно се спазва технологията. Живеехме вече само за този проект, макар че той не е главният предмет на разказа ми.

Най-накрая телескопът беше готов, един ден аз го разглобих и по една нестабилна дървена стълба го покатерих на плочата на къщата. Там го монтирах отново и така започнаха моите космически пътувания.

Той не беше направен добре и често разсейваше светлината на звездите, но Луната се виждаше нелошо… и тъкмо за нея ще стане сега дума.

Лятото на 1969 година беше лято на Бредбъри, ракетно лято. НАСА се канеше да изстреля първия „Аполо“ към Луната и тъкмо тогава нямаше да бъда при телескопа си, а при баба на село.

Денят, в който американците излетяха към Луната, за мен е незабравим. Цял ден стоях на двора и гледах небето през стъклото на една счупена за целта бутилка. Нищо не виждах, най-малкото „Аполо 11“, но ужасно ми се искаше да участвам в процеса с нещо и прозрачното зелено стъкло беше моят наблюдателен прозорец на космическата одисея.

По това време нямах много приятели, малко от децата около мен споделяха мечтите ми по космически и подводни пътешествия. Само с татко можех да говоря за тях, защото винаги разбираше какво искам. Но сега той не беше с мен и аз бях сама с вселенските си идеи.

Гледах небето и си правех някакви мои изчисления за бъдещето. След пет години щях да съм на 19 и за тогава планирах да кацнем на Марс. Когато станех на 25, трябваше да сме напуснали Слънчевата система, а на 30 сама да полетя към близките съзвездия и да обходя галактиката. Такива бяха моите дългосрочни планове.

Какво щях да уча?! „Ракетни двигатели“, разбира се, нямаше, но в Бургас имаше специалност „двигатели с вътрешно горене“, където се изучаваха не само автомобилни, но и корабни, самолетни и електроцентрални ДВГ и турбини. Важното е да хванеш принципа на работа, после можеш да специализираш до безкрайност.

Щеше да мине по-малко от година, и техническото ниво на родината ми щеше да ме ужаси. Двигателите на „Перкинс“ и „Лада“ бяха далече от всякакви ракети и полети до съзвездията.

Останах вярна на мечтата си и завърших същото в Техническия университет в София, но тръпката беше изчезнала. Четях много за ракетите, ала НАСА спря полетите до Луната и направи на пух и прах младежките ми планове. Оттогава измина половин век и човечеството все така се кани да възобнови пътуванията до Луната, но го спира собствената му глупост.

Пишех текстове, които да компенсират неосъществената ми детска мечта, но те бяха слаба утеха. Татко отдавна го нямаше, а телескопът изгни на върха на къщата ни и също вече го няма. Остана само мечтата, тя е цяла и непокътната. И още останаха „Марсиански хроники“ на Бредбъри, които понякога препрочитам за утеха:

„Ракетно лято. Тези две думи минаваха от уста на уста в разтворените, приветливи къщи. Ракетно лято. Жаркият пустинен въздух променяше скрежните рисунки върху прозорците, премахваше изкусните резби. Ските и шейните изведнъж станаха ненужни. Снегът, който се сипеше над градчето от студеното небе, се превръщаше в топъл дъжд още преди да докосне земята. Ракетно лято. Хората се навеждаха от верандите, под дъждовните капки и гледаха нагоре към червенеещото се небе.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro