Никола Анков СТИХОВЕ

ankov-kor

Представяме ви един много особен поет, изпратен ни от приятел от Варна. Може би са малцина авторите, с които можем да го сравним по странност, но ако това е необходимо, бихме посочили примери като късния Биньо Иванов, поетът от Варна Аврам Аврамов и още двама-трима може би, които принадлежат към доказващите правилото изключения. А правилото гласи: такави поети няма и не може да има в нашата литература.
Не може… и толкова!

Тъй като кръвните групи на този сайт и несъществуващия поет Анков съвпадат до последния знак, искаме да вярваме, че ни предстоят още много подобни срещи тук… в небитието на литературата.

В.Р.

ГРАДИНИТЕ НА ОЧНИТЕ СЪЗВЕЗДИЯ

Душата ми е пожелала свободата
Тялото й се съпротивлява
Духът ми се е свил
в бутилката
Не иска да излезе и да се покаже
В сажди от пера на ангели се нося
към Дъното на своят светъл Ад
с греха си непростимо
първороден
И измих ръцете си измих нозете си
И реших се
И подготвих този Ден за другите
За другите след мен
Които идват
И не знаят
Те милите за първи път
ще сеят Семето
В градините на очните съзвездия

Висящи само между мен и Бог

НЯКОГА БЯХ СЕГА СЪМ

попитах вятъра какво е мисъл

аз съм мисъл
отговори вятърът

попитах вятъра какво е дума

аз съм дума
отговори вятърът

попитах вятъра какво е смисъл

аз съм смисъл
отговори вятърът

добре викам какво си ти тогава

не знам вика вятърът

сега Съм вятър

някога Бях
Мисъл
Дума
Смисъл

НЕ ПО ЖАК ПРЕВЕР

запалих първата
за да видя в огледалото
себе си
запалих втората
за да видя в себе си
Морето

запалих третата
за да видя в Морето
Небето
запалих четвъртата
за да видя в Небето
Бог

хвърлих кибрита изгасна Вселената

и всичко това
в едно огледало
където видях в себе си:
Морето
Небето
и Бог

с последните четири клечки кибрит

ОРИЕНТИРИТЕ ГИ НЯМА

Във приспивната зона на здрача
е границата на Дева с Везни
И в зидарският отвес
И в счупеният клон
е Д/з/ен за Ден
Живот
без маски

( а пръстите на ръкавицата
обикновено се отварят
от вътре на вън
по Дирак
и е обратното на обратното )
Ориентирите ги няма приятели
Воденичен камък стърчи сред Реката
А лодкарят им казва:
не пушете тази трева деца
защото днес намерих в джоба си
жълти стотинки
и едно захаросано око
което ми се смее моля ви се
И си мисля окото на Дали ли е
или на Пикасо
който рисувал както си мисли

Защото ориентирите ги няма

ДЪЖДОВНО РАЙЕ ОТРАЗЕНО В ОГЛЕДАЛО НАПУКАНО

И нечакан мим палав димът над комина
зарисува в черно и бяло силует на жени
И понесъл на гръб умората сива
този ден се прощава с овце и с кози
с птици с дървета, с лозя и с треви
прегърнал обикновените хора на село
И продължава да вали из ведро
Капчуците капят в 7/8 такт ръченица
Небето се слива с морето в екстаз
И текат ли текат пълноводни реките
прелели грехът първороден…
С разширени зеници помирисвам тревога
И всичко се стапя в голямо и мътно петно
оцветило само за миг: лотоси в езеро
ябълка в райска градина където
усмихнато босо дете
с разранени до кръв колене
буква по буква мъчително срича живота

Дъждовно райе отразено в огледало напукано…
И се стичат по прозорците сълзите чисти на Бога

ЕХ, НЯКОЙ ДЕН

Смело ще поискам да съм озонът в дъжда,
жълтеникаво пиленце, крило на орлица,
влажните сънища на девица,
око на сърна.
Еструс
крайпътен лотос,
разширена зеница в любовен екстаз.
Капризи на развратна кралица
с минезингер ипсант.
Пепел от рози,
Рембранд и Саския, карибски пират.
Да съм на врабчето подскока,
сивото паче перо,
юмруче на спящо дете,
Онази бяла магия,
на тревожен еднорог звездата.
Лятна омара, и ех, шапка невидимка.
Душата бяла на листото.

Някой ден ще поискам всичко това.
И тогава ще си нарисувам картина:
ала Дали, ала Дега.
Няма да поискам невъзможни нещата.
И ще мина под Дъга от копнежи.

И разбира се, без едно от ребрата си…

ПИЦИКАТО

епистоларна моя любов
ти се разля
по бюрото от стара позлата
и попи в прес-папието
сълзата на Бог
и взе ми очите с тях и душата
замириса на спирт и вода
и после беше по-лесно:
стил кралски ампир
аз в обятия снежни се стапях
сякаш кървав вампир
пи душата ми нежна
изпи вечност
и мир

и ПлАтон тихо угасна
в митът за разплата на Стикс
и Реката
се разпадна на криви стъкла
диви вопли сдираха мрака
беше време за Пир и Отврата
с черно белите си нотни парцали
свиреше дяволът
п и ц и к а т о
на маестро Паганини

А Бог замислен мълчеше…

СЪНУВАХ ЛИ

И тъжен вървях през страшния лес
Аз търсех и исках да бъда Реката
Да бъда Водата която къпе души
Да усетя небесните Знаци
В унес молитвен
да сливам
Идея
и
Бог
Да плача и да крещя
Да вадя стрелите от Телата
на хора до болка невежи
Да бъда Мир
и
Любов
Помеждучовечност
Да бъда небесна пролука
Да бъда страст и копнежи
Да забравя злини
и плитки лъжи
Да хвърля Маската
Ах маската бяла
с която вървях през Света
Погледнах назад
след мене вървяха
Те
милионите Сенки с бели лица
И хвърляха своите маски
Те бяха вече излезли
от Пещерата
на един измислен Живот
Те искаха всичко
те искаха
Тук и Сега
обезумели от похот и алчност

Тази нощ бях падаща звезда от Безкрая
Светлината в Тунела към земния Рай

Или може би, Адът…

ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ НА РИБАРИТЕ

Те бяха дванадесет яки мъже,
те бяха дванадесет рибари.
И повярваха в Него!
И тръгнаха по водата за риба.
Когато се събраха на вечеря,
изпиха виното, изядоха рибата.
И само хляб остана за нафора.
А Той им каза Истината.
„Изгонете търговците от храма“.
Но един го предаде юдейски.
И разпънаха го на кръста търговците.
Вместо разбойниците между разбойници.
И един си изми ръцете пилатски.
Седем от тях днес никой не помни.
Припев:
/не помни не помни не помни/
Четирима прописаха книги.
Какво е било, било, било ли е.
И се разминаха без да се разпознаят.
И никой не знаеше Истината.
Послеслов:
И не се сърдете…разбойнически свят е.
И затова две риби вече не стигат.

И никой не ходи бос по водата.

ТАЗИ СИЛНА ЛЮБОВ И ИЗСТРАДАНА СВИШЕ

Тази силна любов и изстрадана
по стръмна Голгота понесох на рамо
Спомени живи в делви преливах
Виа прашнa и камениста пребродих
С мисли черни гравирах безкрая
И открих те: Ти бил си у мене, Боже
Жестоко разпънат на кръст от въпроси

И ръснах водица от делвата глинена,
а водата в оцет се беше превърнала.
Съвестта ми, куче бездомно, лаеше
по онзи лунен резен в небето червено.
Морето дишаше, търсеше своето лято
Хората гърбеха своите празни надежди.

И тогава видях душата Ти, о Боже…
Тя се възнасяше с южния Лодос.
И дишаше милост небесното Ложе
Свих се в душата си, изстрадала,
в три пръста за милостта ти, свише.

И ТАЗИ ВЛАЖНА ТИШИНА

Там, на края на Света, по икони стари над стените бели,
лунен лъч свисти и гравира време с кървави резци.
Патинира сини дрожди във очите слепи на светците,
а слепците свети свято пият светлина от грозде.
Лъхва на тамян и вар, и на виолетова магия от ракия,
и подсвирква скритият в листата, мъничък невидим дрозд.

…и тази влажна тишина във църква над градини със маслини,
там, на края на Света, е вградена светлосянка във усмивка
на неземно хубави очи, разбира се, че само тъмносини.
…от чешмата някъде из двора, между две изсъхнали липи,
рони се молитва стара от послушник, бял и глух,
аз целият съм слух.

И в тази утринна омая, с бели рози и нестъпкани треви,
ето, траква нейде броеница, млечносиня,
с кехлибарените си зърна
с
ъ
л
з
и

И дочува лихо лявото ми рамо само:
„Господи, бъди добър,
прости им греховете.“

И не ги съди…

……………………………….

ankov-kor1

17 мнения за “Никола Анков СТИХОВЕ

  1. С удоволствие препрочитам един непознат до сега Никола Анков, Някъде през миналия век имах удоволствието да се познаваме… :)
    Не знам дали е издавал стихосбирка – не ми е попадала пред очите, а имам самочувствието, че се интересувам и чета поезия. Най-вече – български поети.
    Не бих си позволил коментар-анализ. Не съм литературен критик, а просто – любител на хубава поезия. От показаните харесах „Дъждовно райе… “ и мога да си позволя само да потвърдя – да, странен поет, различен от „стандартните“. И много философска мъдрост има в разчупените му строфи.. И се смях на твърдението, че Дали и Пикасо са си позволявали да рисуват мислите си… Много ми хареса! Както и други разни негови твърдения. :)

    ;-)))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))
    (… това не са усмивки, а брадата ми… :)

  2. Аз също не мога да кажа много по въпроса. Стиховете ми бяха изпратени от варненския поет и дългогодишен приятел Марин Бояджиев, с когото напоследък също си бяхме позагубили дирите.
    След като Аврам Аврамов ни напусна така ненавреме, за мен също е радостно да приветствам тук един поет от неговата кръвна група. Но мисля, че Марин и самият Никола ще ни отговорят къде по-добре на въпросите.

  3. Никола Анков е варненец, акушер – гинеколог, в момента работи в център за заразни болести към Окръжна болница. Познаваме се още от ученици и той от тогава пише поезия, но отначало се увлече по театъра, след това следва медицина и бяхме си позагубили дирите, докато един ден не ми се обади и не ми показа свитък стихове, които направо ме изненадаха. Познавах откъслечно неговото развитие, като акушер-гинеколог в Добруджа той продължаваше да пише, печата в местния и централен печат, печели трето място в анонимния конкурс „Житни класове 84“, но това, което ми показа говореше за невероятен скок, който той е направил. Така се роди първата му стихосбирка „Епистолярно с капчици от роза“ и втората „Отвесно време“ и двете издадени от варненското издателство „Фрувег“ през 2012 и 2013 г. Изявява се активно в HuLite и във Фейсбук… Като че ли всичко, което е събирал през годините изведнъж изригва в една неподражаема поезия, която се радва на невероятен интерес в различните сайтове.
    „Сега, в ранената си късна мъжка есен – пише в трето лице той на корицата на една от книгите си – се решава да издаде на книжен носител своите преживявания, сплав от моряклък и житейските несгоди, от любов и раздели, от приятелства и предателства, за да лекува с поезията си раними и сродни души…включая и себе си“. На корицата на другата си книга той пише отново по същия начин за себе си:
    „От 2008 започва Преображение Господне в душата му на роден поет и той се решава да издаде стихосбирка на среднощните си видения, за да не го сметнат за кварталния луд, сиреч да легитимира и на хартиен носител, подвизите си из родните електронни сайтове…“
    Повече нищо не бих могъл да добавя като редактор на двете му книги. Мога да ви ги изпратя на адреса, който посочите, а тук информативно се поместват кориците на книгите.

  4. Той си е на място при нас. Ние се грижим за нестандартните, различните, „ненаместилите“ се хора. Смятаме, че те са истинските носители на литературата и изкуството, а не овластеното агресивно бездарие на „наместилите“ се тук и там. Впрочем, да цитирам точно определението на един приятел от щата Индиана, литературоведа и поета Никита Нанков: „ненаместили се хора, несъвместими хора, неуместни хора.” /Нанков, Н.. LiterNet.,15.12.2008, No12 (109)/.

    Цитатът е посочен по отношение на мен в статията на Катя Станева „Писането като знак за самоличност“, която също е публикувана в нашия сайт, но мисля, че Никита е имал предвид един широк диапазон от автори, мнозина от които намират и ще намират прием и на този сайт.

  5. Днес е Сирни Заговезни…простете простени сте.
    Изключително трогнат и развълнуван от представянето ми и коментарите. Бойко, Наталия, Марин, Иван, вие сте сторонници на доброто в човека, което ни прави различни от хората животни, прости Боже! До нови срещи, мили мои сродни души, обичам ви!
    Доки кроки ))))))))))
    (това не е брадата ми, а оредялата ми коса)

  6. Никос Варналис, макар и да е традиция, нямаме за какво да ти прощаваме. Пиши си стиховете и вечно ще си опростен в нашите очи.

  7. Ето, хер Варналис от брега, добавихме още две бисерчета към огърличката. Расте тя, расте и нейната ценност.

  8. Опиянени от любов

    Вино
    Черпецо
    на боговете
    налей да пием
    виното и любовта
    на сладостни и едри глътки
    И пияни от любов безгрижно
    Да гоним празни ветровете
    Да търсим в знак в следа
    И в амфора и в цвете
    Наслада скрита ни
    от вековете
    В смарагдената ниша Истината
    се крие в езика на Везна
    която млад Друид
    ще наклони
    на Изток и недалеч от Рая

    Където Жена и Мъж постилат меко
    зелена ябълка за двама само

    Никос Варналис,
    от брега…:)

  9. Въздишката на еднорога

    С миглите си те докоснах
    мило източно момиче
    и се разтопих
    снежинка
    в окото
    на всевиждащият Бог
    и стапяйки сълзата си в сълза
    в снежен стих от роза
    се гравирах нееднозначно
    в матрицата на сив елен
    от дъбова гора
    и рисувах с пръст
    по изпотеното стъкло
    на своята мишена
    една стрела и цветни стъкълца
    иглички от елха
    и самота
    бели лодки
    в чистата вода
    в подострените ми от остър нож
    епистоларни и въздушни
    сиви клетки
    ти беше стон ти беше звук
    кристален свят в дихание на Бог
    разчупени кристали
    нежен мъх по скулата
    на източна девица
    измъчена и нежна песен
    на жадуващ трубадур
    А аз бях конник див
    и зажаднял за вино за дъхав гюл
    за вечност от нега и отмала
    аз пих любов

    Бях преспапие на епистоларна
    и несбъдната любов
    самотен неугаснал вопъл
    солта в сълзицата на Бог
    Любов
    любов
    любов
    от капчици на Муза
    И въздишката гореща
    на единака
    еднорог…

    Никос Варналис,
    от брега… smile emoticon

  10. Импресия

    Ти, моя първа любов
    се криеш в семе на бягащо време

    Вечер с вятър косите ми галиш
    в алвеолите вдишваш
    и бавно издишваш
    лавандулови нощни полета

    Ти, моя първа любов
    си трептежа на капка жива вода

    Шумолиш ми прохладно в листата
    и тихо тихо проплакваш
    от сенки безочни
    прободени подло във мрака

    Ти, моя първа любов
    била някога някъде слънцестоене

    Денем в орфееви звуци рисуваш
    с охрата на късните есени
    и в кестен шептиш ми
    задъхана сто хиляди истини

    Ти, моя първа любов, не споделяна
    И не разказвана във вехти предания

    Никос Варналис,
    от брега…

  11. Изворът с живата вода

    Неистов дъждът заваля. И разлисти плача на хиени
    Вятърът молеше пролетта да е само за двама
    А душата ми свита в дланта лошо кървеше

    Залез над океани и морета потапяше свойта Армада
    Бродник бях идех отвъд и не знаех кое е добро
    Усещах с нозете си хладина от Безкрая

    На живата вечна поляна край Храма мълком поспрях
    Затворих очи… и видях трите луни и Слънцата
    Лъчите на РАМА искряха в атом лъчист

    И дочух, лявото си рамо докоснал, с три пръста само
    „Аз съм Изворът с жива вода, пийте пийте до насита.“

    Никола Анков,
    от брега…

  12. Една Звезда да ми сочи Пътя

    Ехото донесе спомен за играещи деца
    и кестени търкулна в късната ми Есен
    Хриптяха спомените, и протягаха ръце
    и препускаше във кариер сама Гората

    Скрит кълвач трака в кората на дърво
    Сенките, изгърбени, с изсъхнали лица
    бързо скрих в горещото на бяла пепел
    По ръб на синьото отроних се в сълза

    Жонглирах спомен за отминала любов
    по трапеца хлъзгав на неживяно Време
    Две Луни видях в непостижимото Небе
    Морето дирижираше с шепот на рапани

    нечувано „анданте состенуто“ от Виоти

    И се завъртя Земята на бързи обороти

    И когато се реших и се завърнах мълком
    Поискам в Тишината само твоята Душа

    И една Звезда в Небето да ми сочи Пътя

    Никос Варналис,
    от брега…
    Unlike · Comment · Share

  13. Фустанелата на мрака

    Запушвам си ушите…завързвам си ръцете…
    И намятам фустанелата на влажната мъгла,
    в която ден за ден живея…
    Топяща се в душата ми вълна
    е бледа сянка на призрачна жена.
    Ферментирала в светлина от грозде.
    И онемява здрача.
    И само тракането на кълвач напомня
    песента за жената на рибаря.

    Очите ми наистина са уморени.
    И не искам да заспя. И не сега, когато
    проблесналата мълния в морето
    осветява счупени бутилки
    от червено…
    По брега посипан с фасове са белите следи на самотата.
    От горещото дихание на Бог в невероятните дъги
    на паметта ми, синият танин
    се утаява бавно.
    За да горчи като отрова после…

    И нали ви казах, не боли Оттатък.

    Защото плаващите пясъци на дните ни без Бъдеще и Минало са.
    И капят тихо анионните сълзи на мрака, когато
    всичко живо е трева…

    И дори самотния кълвач не трака.

  14. Меда на дивите пчели

    А наоколо, туристите ядяха пици
    Жени перяха мъжките си грехове
    Политнали балкони в късните си
    есенни сецесиони
    пиеха барок с ампир и шардоне.

    Но някъде си мереха … мераците
    И спореха върху острието на игла
    Луната слизаше съвсем за малко,
    за каффе – еспресо,
    с пепеляшка … от мойта махала.

    Тогава, от сокаците, онези тъмните
    Претършували душите ни за знаци
    Тръгваха по труден път годините,
    пясъчно самотните,
    в ритмите на рок ен джаз ен блуз.

    А Музата ми, по жицата по жицата
    Търсеше лястовици бели за душата
    А тя, ранена от свистене на стрели
    намазани с отрова
    от меда на дивите пчели…кървеше.

  15. Една Звезда да сочи Пътя

    Ехото донесе спомен за играещи деца
    и кестени търкулна в късната ми Есен
    Хриптяха спомените, и протягаха ръце
    и препускаше във кариер сама Гората

    Скрит кълвач трака в кората на дърво
    Сенките, изгърбени с изсъхнали лица
    бързо скрих в горещото на бяла пепел
    По ръб на синьото отроних се в сълза

    Жонглирах спомен за отминала любов
    по трапеца хлъзгав на живяно Време
    Две Луни видях в непостижимото Небе
    Морето дирижираше шепот на рапани

    нечувано „анданте состенуто“ от Виоти
    И се завъртя Земята на бързи обороти
    И когато се реших се завърнах мълком
    Поисках в Тишината само твоята Душа

    И Звезда в Небето да сочи Пътя

    Никос Варналис,
    от брега…

  16. Промислици ******** Безсъници

    0. Не случайно безсмъртието е в отровата. Не ли така, Сократе?!

    1. Множествеността на индивидуалностите е следствие на полово влечение, а то не е нищо друго, освен Воля за Живот.

    2. Всъщност, не мислите ли, че вътрешната същност на Нещата,
    е само имагинерна представа за опознаващия ги.

    3. Винаги съм смятал Философията за фундаментална дисциплина.
    Тя е на творила всичко, което си е пожелала.

    4. Защо огледалото обича да си играе със светлината.
    А с тъмнината не иска. Или не може…

    5. Не са ли тогава Светлината и Тъмнината двуликият Янус на Сътворението?

    6. Преди те, нещата, все още да са се случили, или ако щете, материализирали, е Ейдос…

    7. И затова когато си отиваш, Боже мой, не ми е лесно.
    Когато се връщаш ми е трудно.

    8. И затварям очи да те видя, Любов моя, несподелена.
    И затова безсмъртна.

    Никола Анков,
    от брега…

  17. Помежду безкрая на звездите

    Есенна омара разстила влажна фустанела
    с тежък мирис на море и водорасли.
    Светложълти дюли ми намигат
    иззад схлупени дувари.
    Вливам зряло грозде във кръвта си,
    брано снощи. Да напия жаждата си
    искам, по онези екзотични небеса.
    И те прииждат на талази, тези чудеса

    тичам по брега и се самонаранявам
    в остри черни миди в думи хорски
    проскърцват жилави въжета от манила
    и съм песъчинката в окото на Циклоп
    ножът съм в ръцете на убийците
    поведени от Брут
    в сълзата на човек съм…
    Свалих платната и мачтата строших на две.
    И истина е!
    По-бързо ще се завърти Земята.
    И ако ме попитате какво е на душата ми…
    О, душата ми ли…ще ви отговоря:
    Душата ми лети.
    Самотен скитник тя е.
    И търси вас.
    И търси сродните души.
    Там, помежду безкрая на звездите.

    Никос Варналис,
    от брега…

Вашият коментар