ОПАСНИЯТ АРХИВ НА БОГОМИЛИТЕ

В първото за годината предаване „Историята като литература, литературата като история“ гостуват доц. Веселина Вачкова и писателят Христо Буковски. Двамата споделят впечатленията си от проведената през миналото лято научна експедиция из земите на Босна, където, както е известно, се установяват част от прогонените от царството ни български „богонемирни“ богомили.

Става дума за най-нови сведения по темата, за анализ на премълчаните у нас артефакти, свързани с вярванията и символната система на обявените за еретици и отлъчени от църквата вярващи люде.

Дали няколко века по-късно космогонията на богомилите няма да се окаже по-праведна от официалните канони, измислени, приспособени и наложени във времето от  императори, папи и патриарси?

Този въпрос е особено тревожен днес, когато християнското население в развитите страни от години е в поведенческа криза, в морален упадък, причините за които не се обсъждат, а премълчават?

Дали след 2000 християнска история Спасителя няма нужда да бъде спасен от неистинските християни, които управляват от негово име християнската ни цивилизация?

Дали подмяната на апостолическите принципи и стойности, особено в условията на разгулната глобализацията не е основната причина за духовната разруха и масовото безбожие, а не толкова гибелната опасност от приливните вълни на ислямския фанатизъм?

Доц. Веселина Вачкова е редовен участник в предаванията „Премълчаната история“ и няма нужда от специално представяне, но писателят Христо Буковски за първи път е наш гост. Той е завършил журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на стотици публикации за българската история, на сборник с разкази „Поздравете оцелелите”, на романите „Буенец за братовчеди”, „Да пукне вещерът, горкият”, „Храначът на магаретата”, ,,Обсебени”, „Версия кивот”, „Заложникът на боговете”, „Кивотът на папа Никита”, „Жив да си, Марко Тотев”.

Има и изследвания върху духовния и религиозния живот на българите, събрани в изданието „Мистичните полети от страха до любовта”, както и в книгите „Опасният архив на богомилите”, „Скритият поход на българските кръстоносци”, „Похитеното съкровище на богомилите”, „Страховитото прераждане на богомилите”. Част от неговите текстове се разпространяват и на различни езици между които английски, френски, немски, испански, италиански и руски.

Откъс от „Опасният архив на богомилите” на Христо Буковски

„Сигурно за хората винаги е била непосилна тази красива неизвестност на чудеса, проявления, шепот, безтелесни гласове и втрещяващи (при)видения. Няма лесен отговор дали това е било наказание за жаждата им да опредметят, формулират, усвоят и надживеят тайнството, което в никой случай не е по-чудно от живота. Неясно остава внушения свише ли са им доверили умението да оцеляват на планета, от чиято земя са съумели да извлекат с кървава пот не само прехраната си, но и своята мотивация да не се задоволят с безметежно вегетиране.

Какво би могло да ни подскаже точно от небесните, които са харесали земните ни жени ли са се сдобили с духа, който има страшно повече претенции към тялото и към света от това да открива храна и нови основания за по-дълголетно съществуване? Има ли въобще възможност да се убедим дали всичко, което са изживели хората в тези проследими по нашите земи до тук поне осем хилядолетия духовен живот, безусловно води към неземни и човекоподобни богове?! Няма в жълтите страници телефон на пророка, узнал първо людете ли са въплътили изконните си въжделения до образи на Силата, Величието, Безмерността и Безсмъртието, които да са ги обсебили с недостижимата си прелест, или са ги съзрели.

Дори когато са много достойните исторически личности, които са ги виждали, чували или долавяли подтици от тях, това остава ли доказателство, че отвъдното го има? Дали нещо не им е налагало да виждат същества от друг свят, които ги подкрепят, напътстват, наказват или опрощават техните постъпки, цели и въжделения?

Нима е изключено толкова много свидетелства и служби да са „изнесена” изцяло от самите тях проекция на идеал, по който да съизмерват стойностното в своя мимолетен живот с непомерно високи цели?

А какво пък би ги заставило – в името на необходим им друг свят! – да са приели свръхчовешки задачи и така да са мобилизирали огромни физически и духовни ресурси? Немислимо ли е сами да са надвишили „реалните човешки сили” с градежи и проникновения, които тегнат като предизвикателство над техните потомства? Възможно ли е в тези наглед обречени на стряскаща временност същества – поначало, или в някое от безчетните им поколения – да е заложен подсъзнателен стимул за развитие на цивилизация, която е призвана да надмогва естествените си способности – като кентавър, шибащ сам себе си да галопира все по-бързо напред?

Толкова близко е до ума самото съзнание на човека да е първообразът на светилището-обектив, през което той – като камера обскура – приема образите на света. Но откъде е почерпил основанията си да приеме своя свят за камерата, която улавя внушенията на Вселената?“

 

Вашият коментар