Радост Даскалова – ПОЕЗИЯ

radost

ЧЕРНОТО ПАЛЕ НА БЕЛИ ПЕТНА

Един посред нощ е. Ръмжи булевардът
с гърла на таксита и късни коли.
С очи на кибици, улични лампи
от локвите гледат как ситно вали.
Пияни, бездомници и закъснели
тропосват паважа на мокър тегел.
Прозорците горе – от сън притъмнели,
са стиснали в шепи деня уморен.

А там – на витрината на магазина,
между папагала, клюмащ с глава,
и хамстери, дремещи във стърготини,
е черното пале със бели петна.
И днес не го купиха и е самотно.
(А толкова сръчно опашка въртя…)
И всеки минаващ, макар през стъклото,
и близна, и моли със кратичък лай…
Поспираха, зяпаха… С пръст по стъклата
почукваха във непонятен сигнал.
После си тръгваха – куп непознати,
делящи дъжда на един булевард.

В един магазин за домашни любимци,
в един през нощта на витрината седна
(тя често присяда до някой по принцип)
онази, която умира последна.
Тя дълго и тихо за нещо говори
на черното пале със бели петна.
И то я разбра! – Вдигна тяло нагоре и
витрината с предните лапи подпря.

Вървят часовете и в утринна шапка,
на друга октава, ръмжи булевардът.
А там – от стъклото две розови лапки
и днес ще подпират света да не падне.

АЗ СЪМ ГРАХЧЕТО

*писано под 20 броя дюшеци

Златоперести облаци – ранни петлета,
каляската теглят на дон Портокал.
Ще преглътна и този път тая проклета,
на изгрев пристигаща, моя печал.

И поредният принц ще си тръгне от мене
натъртен, измъчен, и цял в синини.
Ще остана под празната, пищна постеля,
подсмърчаща тихо да роня сълзи.
Ще подпитват ехидно екип царедворци:
„Е, спахте ли, принце, доволно добре?“
Ще потриват ръчички в любезно притворство,
а той ще отвърне свенливо: „Ах, не…
Неудобна постеля, комай, че се случи,
и цялата нощ не затворих очи…
Все убиваше нещо, макар съм научен,
да не вдигам тревога за две синини!“

И във радостна глъчка ще гръмне двореца,
че тестът доказва добро потекло
и, понеже е принц, заслужава принцеса,
а не близостта на презряно зърно.
Ей, в такива моменти ми иде в земята,
да се проваля, от обида и срам.
И не ми е до изгреви в ярка позлата,
ни за дон Портокал искам нещо да знам.

Ще преглътна за сетен път тая проклета,
от поредица принцове, моя тъга.
Но за милост се моля! – Не под дюшеци…
Заровете ме в някоя рохка леха.

МАДРИГАЛ ЗА ДВЕ СТРЕХИ

Запя дъждът старинен мадригал
и клавесинено закапа от стрехите –
за този дом, в безлюдие замрял,
където молят за живот дори стените.

Протяга се край него вял денят,
отгризват бурите по малко от комина
и все така притихнал е домът,
в очакването празно някой да намине.
Пропуква от въздишки и мълчи,
(улукът падна – той не издържа печален)
а стълбите от букови дъски
в гримаса изкривиха се по вертикала.
Понякога, сред неспокоен сън,
причуват му се говор, смях, плача на бебе,
звука на токчета, на чаши звън,
бълбукащ чайник, думи, скръцване на мебел.
Но сепва се от дрямка разтъжен,
сред паяжинна тишина в ъглите,
а после дълго чака – ден след ден,
да чуе стъпки пред вратите.

Дъждът, единствен, идва и вали,
и със стрехите тъжни мадригали пее –
за този дом, потънал във мечти,
да дойде някой в него да живее.

ДИАЛОГ С ОГЛЕДАЛО

Усмихни ми се вече, живот!
Докога ще ти гледам сърдитата мутра?
Аз съм само един дон Кихот
и ме чака война с великани и утре.

Усмихни се, че се уморих
да обръщаш към мен все “печалния образ”.
Аз от него години се крих,
като мишка, изпаднала в ужас от кобра.

За едната усмивка от теб,
се прилъгвам, все още, да пъпля из дните,
да играя ту длаб, ту пък жлеб
за петте си дъски с два пирона забити.

Усмихни ми се! Може дори
да е щърбаво, криво и малко насила,
да е бегло и само с очи,
или просто – любезна усмивка по милост.

Усмихни ми се вече, живот!
Как така се усмихваш? Не съм го разбрала!
(Как се случих такъв идиот!?)
Откъде да се сетя, че си огледало?

ЩЕ МИ БЪДЕШ ЛИ ДОМ?

Колко път извървях – по-добре не пресмятай…
Треволяче на вятъра – корен без дом.
От онези, които си търсят местата,
пък дори да е шепичка пръст във разлом.

Колко дъжд изваля, колко буря ме млати…
Би ме град – изпомля ме до голо стебло.
Вечно удрях на камък в скалите чепати
и не случих да чуя: “Добре си дошло!”

Колко малко остана от мене след всичко…
Само стръкче обрулен, премачкан живот.
Аз – една полужива, бездомна тревичка,
дето даже не може да върже на плод.

По вратата ти драскам – корен разнищен,
закачил се случайно на кривнат пирон.
Знам, че късно е и не приличам на нищо,
но довя ме при теб – ще ми бъдеш ли дом?

МЪЖЕТЕ НЕ ПЛАЧАТ

Бедняшки квартал,
и кофи, и кал –
мъглива и влажна е късната есен.

Играят деца,
поправят кола,
припада отчаяно ранната вечер.

Към къщи върви,
и пак без пари…
(той чакаше днеска да вземе заплата)

От вчера неял,
от студ пребледнял,
със дупка в обувката – там, на петата.

По острата скула
клепачът търкулва
самотно, настръхнало топче от влага.

Не беше сълза,
а просто… така…
Нали всички знаят – Мъжете не плачат!

ДЪРВО СЪС СЪРЦЕ

Яворът сведе очи и кората му
възли пови – уморени ръце.
Тежко пропука ли, просто проплака ли,
с някога вдялано в ствола сърце.
Някой изрязал бе с джобното ножче
букви в сърцето и крива стрела.
Плака тогава дървото, но още
носи от чуждата обич следа.

Мъртви са тук, дето клеха се двамата –
времето прах при прахта разпраши.
Помни дървото и сърцевината му
там, под кората, все тъй го боли.
Чака то някого от лютиерите
да го хареса, да го отсекат
и във цигулка начало намерило
да си изплаче до нота гласа.
Цялата болка и цялата обич –
своята, чуждата – да изкрещи,
в музика да заговори, с акорди
да се разкаже под вития гриф.

Яворът сведе очи и от вятъра
с тяло проскърца, разперил ръце.
Тежко въздъхна ли, просто проплака ли…
Беше такова дърво – със сърце.

ЧОВЕЧЕТО СЪС СТЪКЛЕНОТО КОПЧЕ

То е жител на синьото, стъклено копче
(от пижамката бебешка, с обла яка).
То е някакъв ден между „вече“ и „още“,
не говори, не ходи и няма коса.

Размотава несръчно с два пръста кончето,
на което пришит е прозрачният свят,
на ажури, в стъклото овално, където –
подредени за него нещата седят.

То, човечето, има юрганче на зайци,
животинка от плюш, с разпрострени уши
и усещане кротко за мляко и майка,
там, оттатък врати, коридори, стени.

Наблюдава небето на рошави шарки,
през прозорец, обрамчен от млада асма,
за поклон се привежда над детска кошарка –
пред човечето с копчето скланя глава.

А пък то се усмихва и нещо разправя
на разшитото копче и синия цвят,
и на малкото чудо – да не притежава,
но да има в ръката си целия свят.

ВСИЧКИ КУЧЕТА ОТИВАТ В РАЯ

Старото куче повдигна глава,
нещо дочуло на двора,
мръдна уши, след това изръмжа
срещу дъждовния говор.
Тука, на прага, ще си лежи –
пръска го, но му е завет.
Нека на двора да си вали –
никъде няма да става.
Лапите, свити, вече тежат.
Божичко, колко е старо!
Кучето, всъщост, умира от глад –
все за храна го забравят.

Имаше време… то беше живот –
имаше кокал и покрив.
Свито сега е отвън на кълбо,
в тъмното, гладно и мокро.
Имаше време… то беше игра –
гонеше котки наволя,
гонеше пръчки, сред глъч на деца,
а господарят – доволен.

Старото куче без глас изскимтя,
спомнило толкова обич,
мръдна с опашка, после замря,
в тъмното, с поглед беззлобен.
Вятърът вече стана студен.
Кучето сви се на купче,
сън засънува полянно-зелен.
Сняг заваля и натрупа.
После небето оцъклено спря
малката пряспа открило.
Там, сред звездите, още една
тази нощ бе се родила.

В ОЧАКВАНЕ НА ВЕХТОШАРЯ

Панталон и пола в нацъфтялата нива.
(Беше Бърнс го написал, че в ръж.)
Тя с плисе го докосва, той – с крачол я обвива…
Тя е вече жена, той пък – мъж.

После ясно – тя бяла е, той е във черно
сред шампанско, гълчава, цветя…
И заспиват прегърнати и уморени
чак след гостите – на сутринта.

Скоро вън, на въжето, прострени се веят
панталонче и малка пола,
а големите важно до тях се люлеят –
мама с татко си имат деца.

След години просторът на двора пустее.
Само стар панталон и пола
мълчаливо се сгушват, скатани в прането,
и докосват се – цип до плоха.

Отминава ги времето и в чекмеджето
панталонът прибран е да спи,
а полата понякога в скута си вечер
го прегръща и тъжна мълчи.

И накрая и тя се преселва при него –
панталон и пола дремят с гънки накръст.
Вехтошаря очакват кога ще ги вземе
и сънуват онази разцъфнала ръж.

БЯГАЙ, МОЙ СВЕТУЛКО!

Късно ми кацаш, светулко, на рамото.
Здрачът ми вече е с цвят на къпина.
Вече ноември е – леден и мраморен
и с аромат на канела и вино.
Дърпат му погледа, вперен в камината,
други светулки – искрят по дървата.
Аз съм, светулко, на педя от зимата –
сребърни нишки ми пият косата.

Късно ми идваш – сбогувах се с лятото.
Склопих му вчера, с въздишка, окото.
Кухо и празно отеква ми лявото –
свърши ми времето за през просото.
Вече съм тъмен пътник към корена –
свита в копитце еленово лягам…
Ти потърси си друга сред хората.
Бягай от мене, светулко… бягай!

А следващото стихотворение ми е лично подарено от авторката, с което се гордея!

ФРАГМЕНТ

И старецът си тръгва, вписал силуета си,
в сбирилото на селски празници.
Бастунът му почуква – клюнът на врабчето,
и гледа го небе, от делници опразнено.
„Ненужен си!“ – отекнаха баирите.
Плеви ни времето и баберки са дните.
Куршумено въпросите отсвириха,
и по-добре, не тях да бяха питали.
Извива празното в мегданите кларнета –
на смок снага, загнезден в рухнала стена,
по калдаръм обрасъл връща се, където
пекат на огън тенекия с кестени.
А липсването, като рядка болест,
от паша с кучетата, спуска си козите.
И нечий вик, задълго, ще говори
по грапавите чупки на скалите.

ГОСТОПРИЕМНИЦИ

Тази моя тъга с прежаднелите устни,
този малък и гладен за мен паразит,
се е впила до вените чак и не пуска –
сякаш знае, че с нея отдавна сме квит.
С насълзено око ме сканира и шепне,
че не съм като другите – грешка в пола.
И с прегръдка, по-здрава от тръни на репей,
ме оплита, та уж да не бъда сама.

Тя е в мен, с верността на напъждано куче,
и обича ме (може би, просто на вкус).
Тази моя константна тъга ме научи,
че съм минус, дори и когато съм плюс.

Не можах досега да й стана убиец.
Ако нея я няма, къде да се свра?
Утешава ме кротка, щом от болка завия
и разпуска по мен примирена коса.
Тя е моят единствен и верен приятел –
този малък бездомник, с голям апетит.
Да се храни! Не мога да бъда предател.
И поне – нека някой от нас да е сит.

Едно мнение за “Радост Даскалова – ПОЕЗИЯ

  1. СТРАХОТНО изживяване е за мен, че ВИ ОТКРИХ РАДОСТ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro