РОДЕНИ СМЕ СВОБОДНИ И ЕДИН ДЕН ОТНОВО ЩЕ БЪДЕМ ТАКИВА


Интервю с българската писателка Наталия Андреева

Родени сме свободни и един ден отново ще бъдем такива – казва талантливата българска писателка Наталия Андреева, родена на 4 септември 1955 г. в Бургас. Тя е издала 6 книги, от които 2 на немски език. От 15 години живее и твори в Германия.

1. Моля те, разкажи на онези, които не те познават, коя е Наталия Андреева?

Не мисля, че и аз я познавам добре. Всъщност, познавам няколко човека с тази самоличност и това име. Първата беше съвсем малко момиче, което се роди и расна до петата си година в едно социалистическо гето на брега на морето в покрайнините на Бургас. Там беше запратен от съдбата баща й след концлагера в Белене. Третият концлагер в живота му, преди това е имал два като антифашист, в последния от които го е заварил и най-злощастният ден за България – 9 септември 1944.
Това място на самия морски бряг, с къщи, построени буквално върху пясъка, беше по своему благословено, защото там живееха доста будни, но, уви, оказали се неудобни за диктатурата хора – бивши интелигенти, преминали през месомелачката на комунистическите затвори и концлагери, с неравни съдби и пречупени биографии, с плячкосани имоти и присвоени от господарите на надвисналия над България плебейски позор домове.
Обаче онова момиче беше щастливо там, сред още непокварената природа и в няколко пъти на годината заливания си от морето роден дом. Оттогава, мисля, му остана копнежът по потъващите в моретата градове.
Но един ден дойдоха булдозерите и събориха къщите на онези така „опасни“ хора, пръскайки ги по всички точки на страната. Така се роди една друга Наталия, бездомната. Тя се скита къде ли не, завърши инженерство и журналистика по културата, живя с София близо 15 години и там се реализира като автор с няколко книги и множество публикации по литературния печат. После, неповярвала в силите на сънародниците си да се променят в обозримо за един човешки живот бъдеще към по-добро, тя емигрира в Германия и живее вече от 15 години там. Не знам коя от всички тези личности би заинтригувала една по-взискателна аудитория, мисля обаче, че в мен живеят във взаимно търпимо съжителство и трите: влюбеното в стихията дете, амбициозната начинаеща авторка и отчуждената от всичко това емигрантка, която напоследък публикува творбите си почти изцяло на немски.

2. Писателската професия е опасна, защото осъжда жената на самота. Страхуваш ли се от това?

Аз принадлежа към едно малцинство на тази планета, което не се страхува от Вирджиния Уулф. Може би защото твърде рано разбрах какво съм и какво искам да правя в този живот. По тази причина почти не съм имала колебания относно предназначението си. Това твърде опрости нещата от живота и ми остави много сили за творческа работа.
Когато бях на осем години, баща ми се върна след родителска среща много развълнуван. Бяхме в първи клас, току-що бяхме научили буквите и написали първото си съчинение. Моята учителка говорила дълго за класа, за успехите и проблемите ни. Споменала всички, освен мен. Това притеснило баща ми и той се обадил: „Но какво става, защо не казвате нищо за моето дете?!“ Тогава учителката се усмихнала и отговорила: „Вие ме изпреварихте само с няколко минути. Тъкмо смятах да ви прочета съчинението на едно момиче.“ И тя прочела моята първа творба. След което добавила: „Аз съм дългогодишен педагог, но за първи път се сблъсквам с една толкова рано проявена дарба. Мисля че на базата на прочетеното мога с голяма увереност да кажа, че в моя клас расте писател!“
Така съдбата ми беше твърде рано предопределена. Нямаше време да мечтая да стана космонавт, пожарникар или лесничей. През лятото баща ми ме хвана за ръка и ме отведе в местния литературен клуб. Оттогава повече от четири десетилетия не съм го напускала. Говоря си с душите на живите и мъртвите си приятели, спорим, замеряме се както винаги със стиховете на велики гръцки, италиански и френски автори. Понякога се замеряме и със собствените си стихове, караме се за тях, а после дълго и с наслада се сдобряваме. Гледам с непоносима тъга как от Градски литературен клуб постепенно се превръщаме в Клуб на мъртвите поети и чакам с поносимо нетърпение деня, когато отново ще бъдем заедно в един по-съвършен от този свят.

3. Какво мислиш за икономическото развитие на България?

Икономическото развитие на България в съвременността е резултат от политическото й безумие вчера. Капиталите и до днес са в ръцете на кръвните потомци на една банда подлеци, които преминаха през грабежи, убийства и масови идеологически изнасилвания на нашата толкова изстрадала исторически нация, за да осигурят с нищо незаслужен просперитет на най-ретроградната част от едно застинало във феодален патриархален гърч общество. В същите много нечисти ръце са печатът и повечето от останалите средства за масово манипулиране на съзнанието – телевизия, радио, интернет. Този ограбен от нас и вече поизпран за 15 години бездействие на стопанската ни полиция капитал, е проникнал плътно на Запад и постепенно се завръща обратно под маската на някаква перверзна филантропия, осигуряваща работни места със заплати, достойни за африканския свят, социална осигуреност на равнището на кокаинова латиноамериканска република и правна защитеност на населението ни, сравнима само с тази на жените в исляма. Докато книгата на миналото не е дори отворена, камо ли прочетена, нищо няма да е такова, каквото би трябвало да е в един нормален свят. А интерес за прочитането й няма, защото не е извършена смяна, а подмяна на икономическата и политическата власт в България.

4. Забелязваш ли напредък и мислиш ли, че страната ни ще стане по-привлекателно място?

В духовно отношение има голямо връщане назад, вместо напредък. Може би не на последно място и защото поколението на нашите деди, които бяха отраснали в капитализъм, както и това на бащите ни, които имаха поне някакъв смътен спомен от живот в условията на демокрация, постепенно си отиват и на сцената са появява нашето поколение, отгледано в несвобода, закърмено със страх и угодничество, с ампутирани още при раждането си воля за свободен живот и любов към истината. Това поколение е с неустановена ценностна система, то се мята между зло и добро, родено е в лъжа, отгледано е в отровната атмосфера на идеологически лъжемитологеми и затова краката му винаги висят във въздуха. То няма стабилна основа, породена от спойката на подплатена с традиции нравственост, религиозна устойчивост и демократичен рефлекс, и затова дори най-лекият порив на вятъра го връща на морското равнище, а много често и под него. Неговият морал е изместен в имагинерното, способността му да контактува със света – във виртуалността. То иска да се ползва от предимствата на живота в демокрация, без обаче да носи отговорностите на един подобен живот. Защото тези отговорности неизменно опират до това да се казва навсякъде истината за миналото и настоящето на едно време, поразено от кървавочервен сюреализъм и последвано от друго на розов посттоталитаризъм. Ние се опитваме да съвместим противоположности, които могат да бъдат донякъде съвместени само в едно общество със закоравял хуманитарен рефлекс, но никога в едно раздирано от посттоталитарни язви протообщество. Затова, преди да се обединим, трябва да се разделим и помежду си, и най-вече с илюзиите си. Например с илюзията, че можеш да бъдеш почтен човек и комунист /социалист/, талантлив и комунист, демократ и комунист. Когато преди време госпожа Тачър заяви, че няма по-безсрамно нещо от комунистите, си помислих само, че тя навярно не познава техните кръвни и духовни потомци. Защото те надминаха по безсрамие дори своите практически ненадминаеми по безсрамие бащи и деди.

5. Какво е за теб България?

Аз споделям огорченията на повечето емигранти от нашата първородина. Ние от доста време вече насам сме добри, само когато осигуряваме вещи, подслон или една трета от дохода на страната. През останалото време не съществуваме или съществуваваме, единствено за да бъдем осъждани, защото живеем добре. Само че каква е заслугата на онези, които ни осъждат, че живеем днес по-добре от тях? Никаква! Въпреки това се очаква от нас да бъдем състрадателни като Майка Тереза, щедри като Меценат, жертвоготовни като Христос, себеотрицателни българи като Левски. Е, ние не сме всичко това, но въпреки несъвършенствата си, обичаме страната си и всеки от нас е правил и възможното, и невъзможното дори, за да я подпомогне. Това в материален план.
В духовен аз съм запазила в себе си, при това в най-съкровеното място на сърцето си, стиховете на един поет, чиято вечна тема беше родината. Той се казваше Биньо Иванов, беше много светъл и талантлив човек, когото новите, обладани от така модерното безразличие към подобни хора времена, оставиха да умре в безработица, забрава и самота. Мисля, че малцина са изразили така високохудожествено зависимостта на душата от рожденото място на нейното тяло, както го е направил той, затова ще си позволя да цитирам няколко негови стиха:

„Вятър иде и аз те обичам,
изгрев вдига ръка, залез вехне,
облак съхне и аз те обичам.
Ти, прашинка слънчасала, капка,
от брадата на цигла паднала,
буква в ситно писмо на приятел,
устна момина, мамина мъка.“

6. От кои илюзии те лишиха годините преди 10 ноември 1989 и от кои – времето след 1989?

Аз не съм човек, отгледан в илюзии, затова лесно се прощавам с малкото, които имам. Не обичам да се самозалъгвам дълго за истинската цена, която имам в очите на другите, пък дори и те да ме обсипват с ласкателства. Имам малко приятелства, но вечни, толкова вечни, колкото може да трае един човешки живот. Смятам още, че приятелството е най-висшето състояние на духа и с тази илюзия ще се простя последна, ако и тя се окаже някой ден такава. Може би ще е интересно обаче да спомена с коя илюзия съм се простила най-трудно. С тази, че в рамките на един човешки живот индивидът е в състояние да се промени от зло към добро. Не, не е възможно и затова вярвам в прераждането, като една възможност това накрая да се осъществи.

7. Каква част от наследените от родителите ти добродетели бяха непродуктивни тогава и каква – сега?

В условията на диктатура повечето от добродетелите са непродуктивни, включително и тези, наследени от родителите ни. Мисля за себе си като за душа, отдавна преминала хребета на отредените й земни съществувания и намираща се в процес на спускане от обратната страна на склона. Едно от основанията за това е и фактът, че твърде рано разбрах разликите между добро и зло, между достойно и недостойно, между чест и безчестие, между лъжа и истина. Може би някой ще се изкуши да ме запита тук, дали винаги съм успявала да застана на по-добрата и слънчевата страна? Не, не винаги, но много често, а понякога и с цената на огромни лични жертви. Затова за най-голямо свое качество приемам не способността да правя тези отлики, а силата да отстоявам правото си да стоя по-близо до светлата страна на двоицата.

8. Какво харесваш и какво не в себе си?

Винаги съм била благодарна на небето, че ми е дало способността да изразявам с нещо този богат свят, който клокочи в мен. Понякога се плаша от мисълта, че можех да се родя също толкова клокочеща отвътре, ала интровертна и неспособна да извадя извън себе си този многобагрен свят. Но после вътрешният глас ми напомня, че никоя земна дарба не заслужава подобен страх, защото, според закона за съхраняване на духовната енергия, нищо не изчезва напълно в този свят и достигнатият духовен връх си остава духовен връх, а прозренията на индивида се ползват от останалите на всяко равнище на духа и материята.
Уважавала съм дарбата, но никога не съм преувеличавала нейната стойност в един средноразвит свят като човешкия. Освен това смятам, че тя принадлежи на небето и то си я взима един ден обратно, за да я даде на някой друг.

И все пак има едно нещо, което бих променила в себе си. Бих искала да бъда по-малко склонна към себезатваряне и себедостатъчност. Но това е трудно променимо. Какво да се прави, някои сме създадени в диво състояние и не подлежим на опитомяване. Може би затова на коленете ми винаги е имало по една медитираща котка, която да ми напомня със своята независимост, че сме родени свободни, и един ден отново ще бъдем такива.

9. Коя е твоята пътеводна светлина (звезда)?

Чувството за справедливост, в което ме отгледа баща ми. Неговите мъдри думи, с които ме поставяше на мястото ми винаги, когато се опитвах да изклинча от истината. Неговата непресъхваща доброжелателност към мен, неговата сдържана толерантност, както и фактът, че не ме възпита в илюзии нито към самата мен, нито към обществото, в което имах нещастието да живея. Малкото пъти, когато е изричал пред мен похвали за нещо, което съм направила или написала, са онези светлини, които ми помагат след всеки полет на духа да се приземявам винаги на осветената от него полоса и да не се разбивам в земята.

10. От какво се вдъхновяваш?

Боя се, че не познавам подобно усещане като вдъхновението. Може би защото при мен нещата не възникват спонтанно, а са резултат на дълго обмисляне и преживяване. Аз съм подчертано изразен мисловен тип, може би затова ми трябва повече време и усилена редакторска работа, за да създам нещо добро. А музите, освен че са жени, са и капризно нещо и не се заседяват дълго край ничий огън.

11. Най-големият ти успех и провал?

Успех ли? Може би когато надмогвам страха от предварително програмиран провал и казвам какво мисля по въпроси, които със сигурност ще ми донесат вътрешен и външен неуют, и дори преследване. Неуспехът ми е свързан също с това – когато остана неразбрана или когато си дам сметка, че никой не се нуждае от тази истина, защото любовта към егото, телесния комфорт и златния телец в съвременния свят надвишава многократно по сила любовта към истината.

12. Какво не трябва да забравя един писател?

Че може да излъже целия свят, но никога съвестта си, защото тя е част от божествения свят и не се подчинява на никакви човешки правила. Но това се отнася със същата сила и до всеки неписател.

13. Какви са твоите виждания за литературата, за взаимната й връзка със света, с културата, с индивида?

Литературата е диалог между човешките души от различни поколения, при това един от малкото възможни диалози между тях. На нея обаче не трябва да й се приписва мистична сила, макар че и тя е част от световния егрегор – духът, създаван от всяка една общност.

14. Какво определяш като неприемливо в съвременната литература?

Неприемливо и духовно пагубно е, когато агресивната посредственост измества хората на духа от заслужената им трапеза на признание и възхищение от дарбата им. България днес е пълна с безсрамни индивиди и няколко особено пошли индивидки. Те са наглите, продажни, подкупни и подкупващи, алчни за незаслужени почести проводници на една добре харчеща се литературна порнография. Те лъжат, хвалят се безочливо и мамят публиката за стойността на успехите и произведенията си. Така се появява явлението, което аз наричам „мълчанието на българските литературни агнет“, като отговор на дрънкането на няколко празни тенекии по надолнището на литературата. Но всеки, който заема незаслужено мястото на друг, за когото то е кармично определено, се опълчва срещу божествените закони и подлежи на санкциониране от тях. И макар че понякога небето дълго бави отговора си, такъв винаги има, и той е безпощаден.

15. Какви места са най-притегателни за теб?

Веднъж вече споменах за магичната притегателна сила на местата, потъващи под водата. Като Венеция например, място, което ни напомня нашата преходност в света на материята. Обиквала съм за кратко много места, но единствено този град е успял да разруши всички мои защитни бариери и да ме превземе с променливата си по знак битка между суша и стихия. Знам, че само родените на самия бряг на морето могат да почувстват нещата така, защото те имат земноводни души. Знам също, че божественото в нас се събужда по–рядко от любовта, която още не познаваме добре, и много по-често от безизходицата. Когато водата те залива от всички страни, какво друго ти остава, освен тихичко да тръгнеш по нея като Христос? Ако не с тяло, то поне с дух. Затова всеки, който се отправя към този вечен и поразяващ с красотата си град, е застрашен да се сблъска там и с моя дух. Той още броди по вълните и се промъква свободен и запленен под мостовете на каналите, в търсене на погълнатия от потопа рай.

16. И накрая – защо „любовите“ /в широкия смисъл на думата, не само когато се касае за обичта между двама души/ свършват?

Това е грешка. Любовта никога не умира и в това се състои опасната й сила. Умира страстта, умира тленната половина на човека, но любовта е безсмъртна, защото и тя, като съвестта, не е част от земния свят и не се подчинява на неговите правила, едно от които е смъртта. Любовта и съвестта са само двете страни на един и същ медал. Там, където още не властва първата, трябва задължително да управлява втората. Но човек, който познава любовта, не изпитва върху себе си натиска на съвестта, защото истинската любов никога не подтиква човека към действия, които после ще го направят подвластен на неговата съвест.

Интервюто взе: © Весела Лулова Цалова, freelance журналист
20.02.2005 г. vesselalulovatzalova