Ст. Славов
„ТОВА МОМИЧЕ БЕШЕ БЪЛГАРИЯ…“

 

povoda

Здравей, Наталия! Модерно е напоследък да се говори за самоунищожението на човечеството, в това число и на нашата родина. Мислиш ли, че реалността е такава? Ако „да“ – то къде можем да открием спасяващия лъч надежда?

– Темата ми е близка, при това е болна тема. Да, по отношение на нашата обща родина това е реална опасност и уви – твърде близка. България се обезлюдява не с дни, а с часове. Напуска я именно коренното население на тази страна, защото е обезверено и отчаяно. Никой не си отива, защото му е добре. Никой не тръгва на опасни пътешествия, за да остави нещо хубаво зад гърба си. Оставя се лошото и това е причина за обезлюдяването. В България животът е рискован, той обезсмисля сам себе си. Ако някога тази страна продължи да съществува, тя ще е в напълно променен състав, ще се смени целият й човешки генофонд. И сега Сърбия, Турция и Русия не крият апетитите си да заселят нашата територия със свой собствен генофонд. Има вече цели руски села или градски квартали в България, а в Кърджали и Хасково почти не се говори на български. Но подобни процеси протичат и в Германия, там всяко четвърто дете днес има не-немски произход. Резултат от всеобщата глобализация, в която нещо съществено ще изчезне и това могат да бъдат именно балканските държави. Ако не налагаме езика и историята, културата и традицията си, ще стане така, че Германия ще погълне и понемчи нахлуващите емигранти и пак ще я има, а България – не. Това е и целта на множеството чужди сили, които са завладявали нашата земя през хилядолетията. Там е и отговорът на въпроса как да останем на картата. Като българизираме и донякъде християнизираме нахлуващите при нас чужденци. В смисъл, караме ги да приемат ценностите на християнската цивилизация. Или като им налагаме чрез закони да живеят така, че България да остане, а не да се изличи.

Колкото до човечеството, според мен то засега не е застрашено от изчезване. Напротив, има опасност земята да не може скоро да ни изхранва, както е тръгнало. Ще се наложи да усвояваме други планети, защото ресурсите на нашата планета не са неизчерпаеми.

– Кой е съвременният бич на човечеството?

– Алчността. Това е стар бич, който продължава да е на мода открай време. Хората отдавна не са на прага на оцеляването, поне не хората от развития свят. Но те продължават да потребяват ресурсите така, сякаш живеят за последно и след тях няма да има други. Някъде прочетох, че проблемът на земята не е, че не може да изхрани бедните, а в това, че не може да засити богатите. Съгласявам се напълно. Човешката алчност и егоизмът водят до опасната последица една малка върхушка да потребява колкото цялото човечество, а човечеството – колкото една шепа богати хора. Печалбите се разпределят неправилно и това влече със себе си неудовлетвореност, глад и кръвопролития.

– Къде е границата на егоизма и къде започва алтруистичната отдаденост?

– Границата на егоизма е шепа пръст. Има чудна приказка за костицата, която била сложена на едната везна, а на другата – цялото богатство на света. Тази кост от някогашно човешко око не се засищала от никакви богатства и везната с имането все не можела да натежи. Но един мъдрец сложил върху костицата шепа пръст и тогава дори една жълтица натежала.

Докато окото вижда златото, то не се насища. Смъртта обаче един ден му показва илюзорността на неговите ламтежи.

Алтруистичната отдаденост пък е дарбата на живото око да вижда тази илюзорност още приживе, за да не се налага да му хвърлят отгоре шепа пръст. Такова око стои на върха на пирамидата и наблюдава мъдро нашия свят. То кара милиардерите да връщат на света заграбеното и да се включват все повече в алтруистични проекти. Защото едно око отвъд плъттта и неподвластно на смъртта е по-ценно от цялата планета и дори от цялата вселена.

– От какво наистина се страхуваме?‏

– От какво ли не. Човек се страхува от загуба на работното си място. От бедността. От болести. От смъртта, но и от живота. Някои се страхуват от вампири и други изобретения на човешкото съзнание. Културологът Кенет Кларк беше казал навремето, че страхът е в основата на развитието на човешката цивилизация. С една дума, ако не се страхуваме, спираме да се развиваме. Така че има и полезен страх.

Мога да кажа от какво се страхувам аз лично. Напоследък съм твърде объркана от възгледите на една книга, претендираща да даде нова физична теория на света. Говоря за „Холографската вселена“ на Майкъл Толбот. Това е твърде смущаваща книга, която оспорва съществуването на материята и вселената. Представя ги като холограма, нещо като всемирна прожекция. Аз лично не се страхувам от факта, че може да се окаже, че ни няма в действителност. Това би означавало, че ги няма и проблемите ни. По-лошото е, ако ни има, а „прожекцията“ свърши и един ден се озовем в празния салон срещу белия екран. Но се самоуспокоявам, че този, който е направил такава грандиозна измама за нас, ще продължи да ни намира за достатъчно важни, за да я поддържа и нататък. Е, лошо е да разбереш, че си само образ на един бял екран, но пък това те освобождава от много тегоби и отговорности за света.

– Като човек на перото и буквата, искам да те попитам кога красивите думи стават маска на мъртви слова? Често ли срещаш „словоблудството”?

– Парадокс е, че най-посредствените изричат най-тържествените думи. За поезията например. Останалите просто пишат както дишат, те не мислят как дишат, защото всяко замисляне води до апнея. Срещам словоблудството буквално на всяка крачка, то е естественото състояние на човечеството. Ние сме усъвършенствали много езиците, но те засега не са в състояние да изразяват високите състояния на духа. Там човешкото слово е безпомощно.

В словесните дела преобладават обясненията в любов, преследването на елементарни цели, като например жаждата да удивиш махалата. Мама и татко. Гаджето. И т.н. Невежите и недокоснатите от Бога използват думите, както беднякът Том използваше държавния печат на Англия, за да троши с него орехи /Марк Твен, „Принцът и просякът“/.

Колкото до въздействието на красивите фрази, те са свързани и със състоянието на публиката. Понякога тя е отворена за големи думи и се вълнува дори и от обикновените. А понякога е в капана на разочарованието. Тогава и най-красивите и верни думи не достигат до съзнанието й и се превръщат в мъртви слова. Иначе няма обяснение защо човечеството чете глупостите на Дан Браун, а не чете великия Марсел Пруст. Вторият е много труден и изисква непромито от порнографията и телевизията съзнание.

Понякога грозните думи предизвикват повече доверие, ще дам за пример книгата на Бърджес „Портокал с часовников механизъм“. Един от най-големите естети на английския език съзнателно го разгражда, наблъсква го с руски сленг и цинизми. Парадокс, но всичко това е добра илюстрация на един глобален свят, в който заедно с изконните човешки ценности се разпадат и държавите, и езиците, и цялото човечество.

‎- Коя е твоята муза, от къде черпиш вдъхновение?

– Въпрос с най-малко две остриета, може и повече да са. Жаждата за оригиналност би ме отвела до отговора „от Акаша“, нали всички „крадем“ от там. По-близко е обаче отговорът: „от Библията“, но тук Джойс и Мелвил могат да излязат от гроба и да ме преследват като привидения до края на живота ми. Така че няма да поема и този риск. От древните доктрини на света. Това бих ти казала. От моите живи и мъртви учители. От невидимите учители.

Колкото до музата, това е измислица на поети, които искат да направят ревниви съпругите си. Ако край мене се разпърха някоя муза, мисля, че това ще ме наведе на много по-прагматични помисли от писане на текстове.

– Кой е най-смисленият парадокс/абсурд който си чувала?

– Абсурдът, че смъртта е необходима на живота. В прагматичен смисъл това може да е смислено, но от гледна точка на хуманността то губи смисъла си. Тъкмо се научиш как да живееш, и трябва да си тръгваш. Смъртта може да се явява безизходица, но тя е резултат от нашия начин на живот. Ако беше толкова необходима, нямаше при някои животински видове да е обходима. Това, което най-много ме изпълва с надежда в съвременния свят е фактът, че много волунтаристи и учени се усъмниха в нейните абсолютни права над човека и търсят пътища за удължаване на живота и дори спиране на колелото от вечни прераждания. Самоусъвършенстването е възможно и в един живот, не само в поредица от животи, ако наистина има реинкарнация. А ако няма, животът става още по-безсмислен и сякаш не си струва да се живее. Родителите винаги забравят, че децата им не са цел, а средство за постигане на света. За неговото осмисляне, защото само разумът може да прави това. Аз се надявам скоро да се намери начин развитието на човека да става в едно тяло, а не от тяло в тяло, както досега.

– „Воин” или „Бранител”?

– Бранител е само една от формите на воина. Обикновено това е форма за показване пред хората. И Хитлер се е опитвал да се представи като бранител и спасител на света от комунизма, някои и досега вярват в това. Но бранителят не унищожава милиони хора, които може би някога могат да го нападнат, това е позицията на завоевателя. Първият воюва само с тези, които наистина го заплашват с унищожение, тогава имаме състояние на законна самоотбрана. Всеки от нас непрекъснато се намира пред този избор: дали да брани света или да го постави на колене и насила да вземе онова, което му се иска. Ако няма здрави хуманни бариери, човек избира второто и се самопогубва, погубвайки и останалите със себе си.

– Каква е мисията на изкуството?

– Каквато е мисията на Онзи, който един ден видя, че да сътвориш небе и земя, и животни, и растения, и хора е нещо добро. Че светлината е нещо добро. Че топлината е благо. А после от проекта до реализацията му имаше само шест дена.

Оттогава ние, неговите създания и ученици, повтаряме този акт. Всеки колкото може и му е отпуснато от времето и Твореца ни.

– По какво си приличат изгревът и залезът на живота?

– Източната мистика е създала един хубав, макар и прекалено употребяван символ: змия, която захапва опашката си. Главата се различава от опашката, когато змията се движи, но когато спре и се превърне в кръг, тогава тези разлики се изличават. Остава вечният кръговрат, символизиран от кръга.

– Забелязва се напоследък в родината ни едно „смесване” на духовни, философски и религиозни учения. Ясна потребност ли би било, или генетично лутане?

– Забелязва се, но това е нормална последица от състоянието на криза. Многообразието обаче не е опасно, опасна е „единствено „правилната„ линия, която с меч узаконява тази „правилност“. Навярно под „генетично лутане“ имаш предвид смесването на много народи, култури и различно развити цивилизации на една малка територия като нашата. Оттам лутането, оттам и борбата на възгледи, която пак често свършва с борба на мечовете. Да си спомним само за ставащото в Сирия напоследък.

Аз не мисля, че именно многообразието е опасно, а липсата на дълбочина и чисто познание. Интернет е пълен с фалшиви пророци, затова адептите на древните школи са знаели, че онова, което е лесно достъпно, е плитко. Което е за всеки, е за никого, което става за масата, не става за индивида. Християнството е заплатило своя отказ от светая светих и липсата на степени в посвещението с профанизиране на идеите си. Светите тайнства са достъпни за всеки, но остават неразбрани. За разбирането им трябва обучение.

Другият път е пътят на себепознанието, човешката душа знае всичко, но ние сме загубили способността да й говорим на разбираем за нея език. Затова остава само пътят на обучението, макар че не всички искат да вървят по него. Може би някога това ще се промени и ние ще започнем да се обучаваме как да извличаме знанието направо от себе си.

– Кога знанието се превръща в „познание”?

– Самоцелното знание не е още познание. Знаещият може да изреди колони от цифри, редици от имена, но да не види тайната връзка между тези числа или думи. Познанието е знание плюс интуиция. Когато вече съзираш взаимовръзките в матрицата и можеш да я оградиш и напуснеш.

Познанието е непостижимо без знание, но само последното не стига. Трябва да сме в състояние да извлечем от душата си нейната хилядолетна мъдрост и да съзрем многообразността на нещата, техните привидни същности и техните действителни форми. За знаещия често картината е замръзнала и формата на предметите е тази, каквато изглежда от един ъгъл. Познанието те кара да променяш ъглите си на виждане, и оттам формите да се менят пред очите ти като в детски калейдоскоп. То е свят в движение.

– Хората в Германия познават ли Българския дух?

– Боя се, че не познават достатъчно и немския. Това тук е целенасочена политика, защото немският дух, който някога беше Вагнер, Лудвиг Мечтателя, законодателството на баварския крал Максимилиан, Хьолдерлин с неговия чист патриотизъм, татко Рейн и скалата на Лорелай, всичко това беше употребено от човекомразци за ниски цели. Този дух плаши днес света, германците са смятани за непредсказуеми хора и е по-добре да бъдат държани в едно полусънно състояние, докато голяма част от тях напускат страната си и народът им се подменя с чужденци. В това отношение Германия и България, а и целият развит свят са подложени на едни и същи зловещи миграционни процеси, които трябва да сведат националното до минимум. Но това национално е безценно и не Нобел е виновен за военната употреба на динамита, както немският дух не е виновен за това, че един луд, по майка Шикългрубер, го употреби срещу човечеството.

Всяко земно явление има светла и тъмна страна, тъмните хора ползват неговата тъмна страна, но къде са светлите хора, защо не се съпротивляват?  Аз не искам да живея в свят, където няма български дух и не мога да си представя и свят без немски. Това са неща, които са се сформирали столетия и са придобили неизмерима тежест. Разликата е там, че Германия може би ще се справи с тези центробежни сили и ще ги овладее, докато за нас това не е сигурно.

– Мисля, че повечето „светли хора“ са потиснати и сгушени в себе си. Как тогава най-адекватно да се противопостяват?

– Там, където доброто е пасивно, злото вилнее и набира сили. Не им достига светлината на такива хора, иначе тя си пробива път и стига надалече.

Светлите хора трябва да осъзнаят силата си и да се съюзят. Не всеки да блещука отделно във вселената, а да светят като огромно слънце, чиято светлина пробива не само облаците, но и космическия мрак. Като че ли в това отношение природозащитниците в България първи осъзнаха голямата си мощ. Те спасяват дървета, животни, хора, водят акции за събиране на помощи, търсят храна, с която хранят уличните животни, провеждат акции за осиновяване и кастрация, попълват петиции, водят съдебни процеси срещу жестокостта. Те са мразени, подигравани, презирани, обиждани, унижавани, но всичко това няма особено значение, когато си воден от любовта и жаждата да намалиш страданието в света. Отчайват се, остават без сили, предавани са от близки хора, сами се предават понякога, защото губят вяра в себе си. Но после отново се изправят на крака и пак се събират. Малко по малко променят тази страна, азиатското й мислене, безхаберието към искрицата на Бог, заложена във всяко същество. Нека вместо да вдигат рамене или да им се подиграват, светлите хора да се научат как се става слънце и да повторят опита им в други области.

– Изброй някой от най-светлите и едновременно „най-забравените“ думи.

– Как могат да бъдат забравени най-светлите думи? Ами те се виждат толкова отдалече и са всекидневно нужни. Не е задължително ежечасно да ги употребяваме, има дори забрана върху някои от тях. Като Бог например, тя се изрича само в особени моменти. Не всеки ден говорим за вяра, надежда, не всеки ден се обясняваме в любов. Но табуто е само върху непрекъснатата им употреба, защото те трябва да се произнасят на място и винаги в нужното време. Душата знае кога и как.

– Днес, преди 141 г. е обесен Левски. Щом „Времето е в нас, а ние сме във времето…” Кога ще го обърнем най-после?

– Левски е жертва на време, което потомците на създателите му днес се опитват да прекроят и изопачат. Цинизмът е в това, че не са изтекли много години от онази епоха на геноцид над България и мнозина от нас са имали баби и дядовци, живи свидетели на османските престъпления. Но сега османизмът отново надига глава и мечтае за имперски свят, където той да господства, а раята да превива гръб.

България оцеля през вековете, защото беше твърде религиозно и културно различна от своите завоеватели. Поради това тя роди хора като Левски и народът ни не се претопи. Времето на Дякона не е свършило, то е наше настояще.

Ислямът има един голям недостатък, той е недиалогичен и се опитва да постига със сила онова, което днес европейските народи постигат вече с диалог и взаимни отстъпки. Ислямските общности никъде по света не са интегрирани, защото те са извън времето и искат да налагат своя начин на живот в страните, където се заселват. Нормалното поведение обаче е да приемаш ценностите на света, в който си гостенин и пришълец. Затова казвам, че те са извън времето и не са наясно колко невъзможно е онова, което желаят.

Много хора вече си дават сметка каква бомба със закъснител е допускането на големи групи мюсюлмани в Европа. Статистиките са ужасяващи, повечето от тях живеят от социални помощи, не учат езика, не работят, заговорничат, размножават се безконтролно, организират се в отпор срещу законите на страната, в която са попаднали и подкопават нейната национална и социална система. Имам и приятели сред тях, които са интегрирани, но повечето са женени за европейци или европейки, попаднали са много млади в страната и са били в изолация от агресивни мюсюлмански общества. Тези хора не са загубени за цивилизацията, но останалите са опасни и тя ги калцира, изолира ги като чуждо тяло. Като опасен вирус.

Ако в Турция продължат да се развиват болестотворните процеси на неоосманизма, ще се наложи да възкресяваме Левски и да викаме духа му, той ще ни бъде отново много нужен. Както и на цяла Европа, защото мечтата по Големия Туран се простира до Виена, че и нататък.

– В нашия приказен език имаме две чудни думи „обич“ и „любов“. Какво означават те за теб?

– Не знам защо, но българите имаме много практично отношение към тези думи.  Всеки е готов да се закълне, че обича даден мъж или жена, че обича децата си, приятелите си, кучето и котката си, някои дори са израснали дотам да обичат родината си. Това са задължителните любови, тези същества са част от нас, от нашите спомени. Ние им даваме зрънце от любовта, която дължим на самите себе си.

Но не знаем как да обичаме ближния си. Живота, за който Левски премина през смъртта. Българската практичност в чувствата е резултат на нашата историческа съдба. Ние никога не сме имали възможност да се разпрострем извън софрата и къщата си, защото на прага ни е чакал някой с ятаган, дето сега иска да го наричаме „цвете“. И това „цвете“ често е отделяло главите от раменете ни.

Руснаците например имат къде по-развито месианско чувство и това там не се смята за лудост. Те открито говорят за любов към родината. Към родния град или село. За любов към руската душа. Към ближния. За изкуплението на тази любов чрез страданието. За спасение на света, на човечеството, на вселената. Това са други мащабни единици. При тях сякаш избуява всичко, което е потиснато при нас. Оттам и великата им литература, която при нас засега няма как да се роди. Реалистична или не, литературата има нужда от богат мистичен опит на душата. Иначе се ражда само скука, която ние се опитваме да пробутаме като велико постижение.

– Ако България е жена, то какъв ще е нейният изконен образ?

– Зависи в чие въображение. В мечтите на нашите турски съседи може би тя отново е робиня в три синджира роби, заедно с Молдавия, Австрия, Македония, а защо не и с Италия, та тя ще се окаже също в опасна близост до новите „освободители“ на света от неговите цивилизационни стремежи.

За други образът й е слят с този на Райна Княгиня и те вече й носят плат, за да шие новото знаме.

За мен тя е босоногото момиче с дълги до кръста коси, което в ранното си детство видях да ходи в едно езеро и реших, че съм срещнала истинска русалка. Беше красива гледка и няма да я забравя до края на живота си. Стори ми се дори, че то ходи по водата, защото езерото беше плитко и краката на това приказно същество потъваха до глезените във водата, а аз лежах в тревата и гледах поразена видението. Това момиче беше България с нейните песни, нейните красиви митове, предания, с нейната мистична и възкръсваща младост. Няма значение как ще изглеждат бъдещите българи, дали ще бъдат бели, черни, жълти, смесени. Докато се говори този език и се тачи българското минало, момичето ще ходи все така по вълните и ще събужда удивлението на света.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro