Астрид Садовски ДЕТСТВОТО

Детството, ах детството! То е като слънчев лъч, прорязващ горския гъсталак – така остава да блещука то, през целия наш живот – макар понякога и да е трънливо.

Когато бяхме деца, виждахме неща, които после безвъзвратно се изгубиха в мъглата на времето. За нас светът бе още съвсем пресен и пълен с чудеса.
Възрастните събират сега разделно боклука, а тогава изстрелвахме с шише-совалка първата муха в космоса, от покрива на блока.

Чернобелите вестници се превръщаха в хвърчила, а да имаш събрани няколко лъскави бирени капачки беше цяло състояние. В големите локви се строяха язовири и пристанища.

През май тревата порастваше по-висока от нас и беше пълна с живот – изобилие от редки видове, които чакаха да бъдат открити от някой изследовател.

Из този резерват щъкаха щурци, стоножки, мокрици, богомолки, гъсеници и всякакви прерийни скакалци, които трябваше да бъдат преброени и маркирани.
По прозорците в стълбищата на блоковете пък можеше да се уловят отлични екземпляри мухи: конски, говежди, малки лъскавозелени или с цвят син металик.

В мазето ловяхме гигантски черни хлебарки, бяха нужни за театралния реквизит на пиесата за Пепеляшка, трябваше да теглят каляската – една пъстро изрисувана кибритена кутийка.

Бяхме основали и цирк за мухи – онези дребничките, уловени от стълбището. Като им подстрижехме крилцата, те подскачаха доста пъргаво при потропване с ръка близо до тях.

Учехме ги да прескачат препятствия и да подтичват в галоп.

Дресурата на диви животни не е лека задача, трябваше ни повече пространство и най-вече тайна база. Предишната замина на боклука, при пролетното почистване (а какви расови животни бяха съсипани!). Възрастните хора имат силно влошено зрение и слух, заради скучния живот, който са принудени да водят.

С две думи, веднага се нуждаехме от една още по-тайна и голяма циркова база, с хотел и голяма арена за тренировки.

Необходими бяха своевременни мерки, за овладяване на ресурсната криза, затова трябваше да се организира рискована експедиция в големия, тъмен дрешник.

С фенерчета в ръце плахо проникнахме в тази непозната и мрачна територия.
В големия шкаф, под вехтата сватбена рокля, между прашасалите кутии за обувки проблясваше гланцираният картон на една плоска, правоъгълна кутия в кралско синьо, сред пластовете древни вехтории тя блестеше – като сапфир захвърлен в обора. Бързо грабнахме това съкровище и веднага в детската стая, на сигурно място под леглото, го разгледахме. На капака със сребристи букви пишеше “Lind“, а вътре… вътре ухаеше на рая. Никога не бяхме яли досега толкова вкусни бонбони, сякаш идваха от друго измерение. Бяха несравними с тривиалните “Таралежки“, “Тунелчета“ или пък малко по-представителните “Черноморец“.

Бонбонената кутия отлично можеше да се използва за целите на цирка. Капакът беше достатъчно голям по площ за арената, имаше място къде да се разположат всички препятствия.

Празните гнезда от бонбоните бяха достатъчно на брой стаи, за всичките ни скокливи мухи и за кърлежа – импресарио, който последните дни изобщо не искаше да се движи, но сега ще може добре да си почине в “президентския апартамент“. Настанихме нашите питомци, затворихме капака и върнахме кутията в дрешника на сигурно място, далеч от разни катаклизми като пролетно почистване.

Мина време, бяхме заети с правене на къща от едни орязани клони зад блока.
Една вечер дойдоха високопоставени гости, приготовленията бяха започнали още от предния ден, от кухнята се носеха апетитни аромати.

В разгара на вечерята, за да впечатли още повече тези достопочтенни гости, домакинята донесе една кутия, с гордо вдигната глава – една такава лъскава кутия, в кралскосин цвят със сребърни букви…

Наложи се да предприемем спешна абдикация, нуждаехме се незабавно от политическо убежище…

Макар че детството е приказно време, понякога няма как да избягаш от палача и дори добрите феи нямат толкова сила да те избавят от страданията. Колкото по-голям и тежък ставаш, все по-трудно е измъкването. Докато един ден не се превърнеш в някой мърморещ и скучен възрастен, който винаги смята, че знае всичко най-добре.