СЛУЧАЯТ „ОРЕЛИЯ“

Тридесет и две годишната Орелия е от щастливките, на които животът се усмихва. Въпреки успешния брак и трите си деца тя страда от липсата на самоувереност. Не смее да потърси работа, гледа с недоверие на новите запознанства.

Непрекъснато подозира мъжа си, че иска да я напусне. Тази идея й се струва абсурдна, но наложи ли й се да се прибере по-късно, все очаква да намери децата сами. Когато отваря писмо от родителите си, за части от секундата изпитва страх, че може да прочете упреци. Ако приятелите й не й се обаждат повече от седмица, се пита дали не им е омръзнала. Мисли, че е скучна и въпреки че може да поддържа разговор на много теми, никога не го започва.

В компания остава по-скоро незабелязана. Всеки път, когато трябва да посреща колеги на мъжа си или приятели, тя се ограничава с ролята на съпруга, която тактично слуша разговора, без да изказва собствено мнение. Страхува се, че ако противоречи на някой мъж, той може да се вбеси. Вечно се чувства неудобно и виновна за нещо. По отношение на жените се принуждава да възпира една постоянна агресивност от своя страна. Убедена е, че не я обичат, с изключение на възрастните жени, които я закрилят и чиято компания търси.

Младостта й се струва опасна и без стойност. Непрекъснато предупреждава децата си за всевъзможни рискове, които ги заплашват.

Детството й е преминало без особени проблеми. Баща й, благ и спокоен човек, рядко я е поплесквал. Майка й я е ударила само веднъж. Любимите й приказки са били „Малката кибритопродавачка„, „Пепеляшка“ и „Малечко Палечко„.

Още тогава се страхувала, че баща й може да не се прибере вкъщи. Едва деветгодишна, тя дочувала да се говори за онези примерни съпрузи, които „отиват да си купят цигари и повече не се връщат у дома…“

Що се отнася до религията, Орелия се обявява за атеистка, дори когато, гледайки планински пейзаж или звездно небе, смята, че единствено Бог би могъл да сътвори такова великолепие. Намира Христос симпатичен, но смята, че никой не е в състояние да бъде истински християнин – толкова е трудно да обичаш ближния си. Освен това човек не може да обича себе си, би било високомерно. Родителите й са я научили да се пази от хора, които се мислят за такива, каквито не са.

Една от любимите фрази на баща й, когато тяхна позната имала трудности, била: „По-добре е да си някой в собствените си очи, отколкото никой в чуждите.“ Той никога не се опитал да получи повишение в малкото предприятие, където работел, и никога не го получил.

Орелия е интуитивна личност и си спомня своите сънищата два или три пъти в месеца. Пробвала е различни форми на терапия, без да ги доведе докрай.

Винаги щом постигне известен напредък и дойде моментът да разкаже на глас странните мисли, които я измъчват, тя прекъсва лечението под претекст, че терапевтът не се интересува от нея и че вероятно се отегчава до смърт. Стига дотам, че го презира тайно и се упреква за отрицателната си нагласа.

И така от пет години Орелия се върти в омагьосан кръг. Не намира изход. Живее в очакване на нещастието, което ще оправдае опасенията й: съпругът й ще загине при автомобилна катастрофа или пък децата й ще се разболеят от рядка и неизлечима болест, или тя ще стане жертва на склероза с изменения на съдовете.

Орелия не вярваше във възможността да извика спомени от ранното си детство и още по-малко от майчината утроба – ще видим по-нататък как да постигнем това „преминаване през утробата„. При нея бяха нужни два сеанса.

Достатъчно, за да забрави всякакъв страх. След като успя да изживее отдавна потискани емоции, тя откри с изумление, че е била силно желано дете. Спомни си с точност как ръката на баща й гали нейната глава през корема на майка й.

Това усещане я изпълни с топли чувства и признателност. Същата вечер се обади по телефона на родителите си, за да им каже колко много ги обича. Още в началото на третия сеанс тя потъна в предишен живот. Вече можеше да контролира чувствата, които изпитваше, да не допуска всекидневието й да се преплита с това, което наричам ретропрогресия – да се върнеш назад в миналото, за да напредваш по-лесно в бъдещето. Дясното полукълбо на нейния мозък изследва миналото, докато лявото само регистрира информацията, без да я цензурира.

Щорите в моя кабинет са спуснати наполовина. Слаба светлина прониква през прозореца, колкото да мога да си водя бележки.

Орелия ляга на дивана в полумрака. Затваря очи. Няма никакъв шум. Телефонният секретар е включен. Произнасям думите, които водят до отпускане (ще намерите редица текстове, пригодени за различни условия).

Тялото й натежава, напрежението в мускулите изчезва, съзнанието й се освобождава. Тя забравя всекидневните грижи, премахва умствените бариери, които я сковават. Усещанията й се изострят и Орелия разбира, че между всяка част от тялото й и нейното съзнание се установяват тайнствени връзки, съзвучие. Тя изцяло принадлежи на себе си : кожата й, кръвта й, крайниците й функционират в хармония.

Дишането на Орелия е бавно и равномерно. Няколко секунди по-късно тя потъва в онова състояние, присъщо на монасите, когато медитират, състояние между съня и мечтата, на границата на едва доловимото, на отвъдното, наречено софро-лиминален стадий.

Гласът й е бавен като натежал от предишен сън. „Намирам се другаде… място, което не познавам. Въпреки това не се притеснявам. Чувствам се добре, невероятно добре. Нося се в някакво обширно… пространство, много е светло. Знам, че ме обичат. Обгръща ме отвсякъде пълноценна любов. Никога не съм се чувствала толкова обичана. Господи! Струва ми се, че той наистина съществува. Питат ме нещо. Не искам да се връщам на това място, но знам, че се налага. В мой интерес е. Въпреки че ще изживея мъчителни моменти, нямам избор. Трябва да изляза от тази силна светлина. Връщам се на земята. Чувствам се зле, не искам да се връщам. Твърде късно. Чувам глас в себе си. Пита ме дали смятам, че съм завършила обучението си. Отговарям, че не съм готова, все още имам много проблеми, не искам да опетня другото измерение.“

Тя повтаря учудено: „Много проблеми, да не оскверня другото измерение…“ И после: „Ето ме отново на земята.“

– Къде точно?

– На познато място. Тук живея. Малко село с църква. Наоколо са все поля, зелени, сочнозелени. Има много дървета. В Нормандия е. Качила съм се на едно дърво. Бера ябълки. Жена съм, младо момиче, шестнадесет-седемнадесетгодишно.

– Огледайте се наоколо.

– В овощната градина сме двадесетина жени, три момченца и двама старци. Облечени сме в износени дрехи от сивкаво-кафеникав плат. На селския път виждам каруца. Под дърветата са разхвърляни кошове от ракита и дърво. Качила съм се на дебел клон като на седло и хвърлям ябълките на друго момиче, което ги лови. Атмосферата е тъжна. Страх ме е…“

– Когато ви обземе страх, важното е да не го отбягвате. По-късно ще научите как да му се противопоставяте. За да преодолеете това усещане в настоящето, най-ефикасно е да го изживеете отново в детството и в отминали животи.

Обяснявам на Орелия как да превъзмогне отрицателната емоция, за да може да остане в миналото.

Тя се връща към граничното състояние между реалността и отвъдното и продължава:

„Виждам къща… по-скоро колиба със сламен покрив. В началото на селото е. Там живеем. Майка ми е починала при раждане преди три години. Четири деца сме. Баща ми ни напусна, разтревожена, неспокойна съм. Изведнъж…“

Цяла минута изтича в пълно мълчание. Тя подхваща отново с променен глас:

„Не, сигурно съм се заблудила. Изглежда другите не са забелязали каквото и да е. Нащрек съм. Конят, вързан за каруцата, изцвилва. Един старец отива да го успокои. Чувам шумове. Не, не съм готова. Искам да се върна в настоящето…“

Когато отминал живот е зареден с много силни емоции, вие трябва да го откриете постепенно. Немислимо е да го оставяте да изплува в съзнанието ви, преди да сте добре подготвени.

„Вземете нещо от този минал живот“ – казвам на Орелия.
– Не искам нищо.
– Научихте ли нещо?
– Обичат ме.

Помолвам я да остане няколко минути в легнало положение, без да отваря очи, да осмисли къде се намира. След това бавно да седне. Тя коментира това, което изпитва. Изненадана е колко реална се е чувствала, превъплътена в младото момиче. Колко истинска е била миризмата на ябълките, на клоните и тора. Уверена е, че познава жените, с които е била, така добре, както приятелки от детинство.

„Започвам да разбирам в какво се състои терапевтичният характер на това изследване – казва тя. – Чувствам се странно от откритието, че съм обичана. Всъщност това е моят основен проблем. Ако съм сигурна, че хората няма да ме сметнат за глупачка, че ме ценят такава, каквато съм, ще бъда по-уверена в себе си.“

Два месеца по-късно тя поиска от майка си обяснение за преживените усещания. Майка й призна: баща й не е истинският й родител. Въпреки това Орелия го обикна още повече. А двете жени, които не се разбираха добре, най-сетне започнаха да се уважават. Ще се върнем към този случай.

В тази деликатна област, която граничи с терапията, не бива, както се досещате, да се оставяте на фантазията си. Необходима е строга, добре изпитана методика. Тази методика или по-скоро тези методики – тъй като тук съм посочил различни варианти – са изпробвани с успех в продължение на десет години. Една част произтича от техниките за релаксация, от йога и от психоанализата. Основното е резултат от моите изследвания. Ако прилагате както трябва тези методики, аз ви гарантирам успех.

Преди да преминем към начините за предпазване и към ползата, която можем да извлечем от ретропрогресиите, ще се спрем на най-често срещаните въпроси.

Трябва ли да „вярваме“ в минали прераждания, за да ги открием? Необходимо ли е да вярваме в Бог? Крие ли експериментът опасности? Мъж или жена сме били преди? От коя раса? Как решаваме да се върнем на Земята? Възможно ли е да започнем този експеримент без помощта на специалист? Дали чисто и просто въображението не предизвиква тези изживявания? Не става ли дума за някакъв сън в будно състояние, за илюзии н халюцинации? Променя ли се действително настоящият ни живот благодарение на този експеримент? Какво можем да спечелим в духовно и емоционално отношение? Дали някои от сегашните ни проблеми нямат произход в миналото, а оттам и решение в настоящето?

Когато започнем да се връщаме към „тези, които сме били„, мощно чувство на спокойствие завладява съзнанието ни. Душата разбира, че е безсмъртна, и текущите проблеми заемат истинското си място.

Всяко препятствие е неосъзната възможност. Всяко препятствие е шанс, който не сме подозирали.

Превод от френски Ани Панайотова и Аспарух Панайотов