Петьо Пейчев е роден през 1958 г. в Бургас. Завършва дипломация в София. Работил като журналист в Бургас. Поет и прозаик. Петьо Пейчев ни напусна на 24 септември 2007 г., преди да е навършил 50 години.

Когато днес гледаме портрета на младия и фин мъж, държащ като почти нематериална една статуетка, ние сме обладани от непосилна тъга, че този духовен аристократ не е пожелал да остане по-дълго с нас.

Но когато четем неговите стихове, веднага намираме отговора на тази загадка. Петьо наистина е извървял своя земен път, неговите стихове са така завършени, че не оставят съмнение в изчерпаността на човешката му мисия. Единственият път пред него е бил нагоре, по вертикалата, и той вече не е имал нито време, нито повод да се обръща назад.

На добър час, Петьо! Страданието остава за нас.

За теб – светлината и знанието на по-висшите светове.

В.Р.

ГЕОСИ

И така както летяхме надолу по меридиана
към края на Африка,
а под нас бе целият бъбрек
с невидима циркулация,
но с пикочна директност,
си помислих,
че Южна Америка и Африка трябва да са
вътрешните органи,
с всичките им горчивини, киселини
и бурна биохимия,
а Северна Европа и Америка са крайниците,
плещите, показалците
и другите израстъци на външното поведение,
а пък Китай е скритото поведение,
а останалата Азия без Индия е торсът,
а пък Индия, естествено, е увисналият черен дроб
от хилядолетия отдаден на жълтеницата си,
а Австралия…
Австралия е далакът без който може
(просто още един англоезичен дубликат),
а, ако ще става дума специално за Англия,
тя е носът на цивилизацията,
а Япония е изфирясалият навънка белтък,
поради огромното напрежение в скритото поведение…
И ми се стори,
че погледнати по този начин,
нещата са доста по-откровени и чисти
от световната политика
с цялата й телесност, почесвания
гимнастики, изприщвания,
благи жестове, коварни замижвания
потайно костюмирано потене
и съвсем осезаемо вкисване.
А стюардесите бяха страхотни момичета
и гледаха много човешки,
и дължината на полите им беше идеално уцелена,
идеално уцелена –
точно по талвега
и каква кожа, Господи,
каква кожа…

БЪЛГАРСКИЯТ ТУНЕЛ

Така опредметена –
с химически червената си коса,
с оскъдните си вежди
и лице, отстъпено й за вечно ползване
тя ни беше изпреварила
всички нас – тленните пътници
в червото на икаруса.
И си четеше “24 часа”
с очи от зелен камък,
застинала
в несправедливо лапидарна комбина с
еднодневката,
стоеше си изправена като свещ в сгъвката,
и някакво потайно горене
избелваше и избелваше лицето й,
назидаваше нас тленните,
мрачната ни телесност.

Едно истинско изпитание за либидото.
С такова момиче
бих легнал само на второто дъно на нощта,
на второто дъно,
само когато няма повече какво,
няма повече какво…
и бих се учил на неподвижност.

ПРЕХОД

А времето, захвърлило сезоните,
като змия се гънеше сред всичките си кожи –
дошло бе да си вземе всичко наведнъж.
Със детски мозъци
димящи свежо като супа топчета
не ни се вярваше,
че всичко може да е чак дотолкова
измислено и нагласено,
че битието е една сглобеност,
договореност накъсо
в зависимост от случая, според епохата,
според наносите плодородна тиня,
довлечени от предния потоп…
Съзряването беше бързо,
усетихме телата си сковани, в загрубели кожи
но още бяхме хора –
едно стъпало над –
и осъзнахме:
човек е сляпа вероятност,
изговорена на сън от сладостно похъркващи
животни.
Ако сънят им е дълбок – добре,
но свършва
и хората започват да ръмжат и вият,
оголват зъби,
защото идва нова изначалност,
вулканичност,
брутално сътворяване без богове.
Ако работите тръгнат на добре,
ако едните бързо вземат връх,
а другите преглътнат
и победителите почнат да се ръфат помежду си
и тъй се увлекат,
че вече и лукавствата не вършат работа,
тогава най лукавият ще помъдрее,
ще извади правилата,
ще почне ново вдетиняване, очовечаване
цамбуркане в бульона…

АНОНИМНОСТ

В древната галера
и в смрачения изтърбушен икарус
робството е различно,
но е направено от едно и също,
от онзи сив полупрозрачен пластелин
между телата и лицата,
анонимното тесто,
което поема безброй много отпечатъци,
но винаги си остава едно и също,
недосегаемо затворено в себе си, вездесъщо.
Прастара огризка, закоравяла от история,
на която изобщо не ѝ пука за хората,
огризка, която е вътрешността на всяко
чудовище.
И хората така свикват с нея
и се прилепват и впиват
с крайници, деформирани кореноподобно .
А хидрата изобщо не се впечатлява
от умението си да властва и състарява
и го прави още по лесно със следващите.

ОБЕЗБОЛЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

Онази нощ,
когато девствениците
танцуваха под лунните отвеси,
а земните повърхности олекваха
си спомних за безкрайната раздяла.
Очите ѝ пак късаха от тялото ми залъци,
след това ги връщаха студени, чужди.
Онази нощ разбрах,
че твърде малко е останало от мен,
а прекомерно много са тревогите ми –
оставих ги да изгорят под стъпките на самодивите,
онази нощ прозрях,
че дъвкана и кърпена
обвивката около съществото ми
назаем ми е дадена
и вече не издава оня звук,
когато я облъхнат
любовните флуиди на жена.
Луната ми помогна да я отлепя от себе си,
без болка я отстъпих на околните планети
да я разделят и събират
да я вдишват и издишват,
да я разточват и коват със водолейна страст,
да я омесват със голямата любов
в неспирните обтягания, приливи и отливи.

РАЗРАСТВАНЕ НА ЖЕНАТА

Как се срива жената –
блатясват формите ѝ,
тревясват очите –
все по пейзажна,
попила в проточени съскащи гънки,
все по отвъдна.
Оцелялото ѝ „Аз“ е някъде зад хоризонта –
малко момиченце,
което си играе с кълбото прежда на баба си,
а тук е присъдата,
бавното отмъщение
пейзажът,
който ще закове в себе си и теб скитнико мъж
точно като оня порутен кладенец,
точно като оная строшена каруца.

СТЪПКА ПО СТЪПКА

Пребъдват древните езици в нови сламки,
А хората земята ги изяжда.
Там някой казал нещо
друг пък го написал –
дантели покрай кокали ухилени.
Понякога реката спира да помисли,
а после без да мисли наводнява,
плътта и мисълта се връзват трудно –
екваториалните шкембета експлодират,
през кръста се прекършват стъкленици пясъчни
и след това мисълта тече спокойно,
люлее златно жито черни слънчогледи,
люлее царевици със кочани еректирали,
как странно бързо избуяват целулозите,
за да запълнят свършека на някоя телесност,
и мисълта със нови струни се сдобива,
облича ги на мъртвия животът,
напредва битието много стилно
с години и епохи избродирани…
И ето става някак философско,
посмъртно става много интересно.
А живите зад траура се крият,
похапват гузно и се разотиват,
като им мине, слизат във мазето,
отхлупват кладенеца и на дъжд им замирисва,
и дълго вдишват,
дълго мислят пътя.