Наталия Андреева РАДОСТ ДАСКАЛОВА –

 БЛИЗКИ СРЕЩИ ОТ ТРЕТИ ВИД

 

Има такъв вид срещи, интернет ги направи възможни, а социалните мрежи ги превърнаха дори донякъде в задължителни. Това не са онези традиционни ритуали от близкото и вече много далечно /навярно поради все по-ускоряващия се технически прогрес/  минало: читателите, наредени в чинна редичка, чакат от мастития поет автограф с надеждата един ден той да стане нобелист, а те – горди притежатели на рядък книжен екземпляр.

Не е и срещата между двама издали книги автори, които вече се изживяват като част от професионалната гилдия и тайно се ненавиждат, докато устите им изричат похвални слова за чествания колега.

Друг вид срещи са това. Сблъскваш се в социалната мрежа с човек, който пише хубави текстове и си мислиш: навярно поредният аматьор, пропуснал шанса да бъде писател. Четеш  нататък и установяваш, че мислите твърде близо по доста теми. Накрая ставате виртуални приятели и един ден, след много, много време, решаваш да разбереш кой стои пред теб.

Интернет не дава много знания за личността, само за нейния мисловен свят. Трябва доста да се поровиш, за да узнаеш нещо, което контактът лице в лице ти дава веднага: що за птица си приел в редицата на хората, с които общуваш, и които изобщо не познаваш.

Внезапно попадаш на стихове. Отегчен си донякъде, кой не пише днес стихове?! Нетът се изпълни с писатели, малцина вече четат там другиго, освен себе си. Особено е мъчително, ако си като мен и животът ти е преминал в 16 часа четене на ден. Предимно литература, приоритетно поезия. Вече не се смяташ за способен да пропуснеш в себе си още един автор, сигурен си, че няма да проникнеш отвъд думите. Умората от професионалното четене отдавна ти играе лоши шеги.

Но проникваш. И това вече не е твоя заслуга, а на човека отсреща. Онзи, когото не познаваш добре. Когото изобщо не си познавал, макар че сте разменили стотици и дори хиляди мисли в мрежата.

Това са срещите от трети вид. Такава беше и срещата ми с Радост Даскалова.

Обикновено не дочитам третото стихотворение докрай, бъбривостта на кандидатите за поетична слава изтощава бързо. Освен това не винаги си в състояние да четеш стихове, за тях се иска особено настроение. Сигурно така се разминаваш и с добри автори, наред с огромното количество средни и лоши. Но с най-добрите няма как да се разминеш, те се запомнят. Те проникват в съзнанието ти и те принуждават да се върнеш и да ги дочетеш докрай.

Какво беше казал Нобеловият комитет за Нели Закс: „Големите поети се знаят.“ Няма нужда те да бъдат непрекъснато спонсорирани и награждавани. Няма нужда пресата да гърми за тях. Да участват в четения пред препълнени аудитории по света и в родината си. Салоните да шушукат под сурдинка за тях. Да се водят битки и препирни в печата за творбите им. Критиката денонощно да държи ръка на пулса им. Да издават книгите им в огромни тиражи, а във времето на интернет – изобщо да издават техни книги. Няма нужда от всичко това, защото…  големите поети се знаят.

И понеже само времето преценява дали са били наистина големи, сега ще говорим за добрите поети, един от които е Радост. Тук съзнателно употребявам мъжки род, защото думата „поетеса“ е дискредитирана отдавна от недоразумения, които използват всички възможни свои телесни части, за да се окажат на по-предни места в надпреварата за повече мъни и повече гръмки похвали за сметка на бедната ни литература.

Други просто търсят нови пътища, опитвайки се да се освободят от римата, метриката, чувствеността… от всичко. Напълно отвързани, те се изживяват вече като постигнали съвършенството. Фактът, че си търсещ, не значи, че си и намерил. Често намира онзи, който изобщо не търси.

„Човечето със стъкленото копче“ може би най-ясно представя предимствата на една такава поезия. Тя е приглушено-чувствена, липсват й ярки тоналности, преди време щяхме да я причислим към „тихата лирика“, но въпреки това е запомняща се. Защото мисли неочаквано, нетрадиционно, без да позира, без да крещи, без да търси непременно себеизява.

Новороденото дете е жител на едно синьо копче. Синьото е превзело целия му хоризонт, който още не отива по-далече от това копче и неговото конче, с което е пришито. Има един български поет, който със същото умение успява да открие вселената в най-дребните предмети на бита. Валери Петров, вече жител на едни по-красиви светове. Радост Даскалова не е негова духовна ученичка, нейният поетичен свят е доста по-различен, но по способността й да вижда огромното в нищожните на пръв поглед неща мога да я доближа до него.

Много жени са претърпели фиаско в темата за майчинството, даже и големи поетеси не са опазени от този вид духовен банкрут. Бликащият сантимент, лесните и ефектни фрази, умилението, изкушението да затрогнеш на всяка цена довеждат публика от подвластни на хормоните жени, но не и сериозни читатели. Това е най-трудната тема, защото няма на света поет, който да не се изкуши от нея. Да, и мъжете не са опазени от словесна девалвация, когато се пробват да изгазят тези води.

Но Радост се измъква от нея леко, може би защото е разбрала разликата между „имам“ и „притежавам“, а може би и между баналност и поезия. И най-вече защото се е научила да държи емоцията под контрола на мисълта.

За мен обаче е най-трудно да взема каквото и да е отношение по друго нейно стихотворение. Затова ще напиша няколко думи за него, за да премина този тъжен Рубикон. „Всички кучета отиват в рая“ е малка сага, и не само за кучета. Тя е за всички нас, които се озоваваме пред лицето на смъртта, като дълго преди това сме станали непотребни за човешкия свят. Именно непотребни, защото този свят не се е отказал да гледа на живота като на бизнес акция.

Темата е проста: едно куче, умиращо от студ и глад пред прага на своите стопани. Добрите му времена отдавна са отминали. Някога то е имало дом и покрив, стопанин, който се е грижел за него. Но е остаряло и е станало ненужно. И е изхвърлено да умре на снега.

Просто така, както се изхвърлиха милиони животни на улицата след  промяната на системата ни. Както хиляди старци, жени и деца станаха бездомни и свършиха като това куче, докато други строяха палати, пътешестваха по света и задоволяваха фантазиите си на елитарна богоизбраност и непогрешимост. Те така и не видяха старото, умиращо куче, за това се иска особен поглед.

Такъв поглед се добива в детството и често си отива с него. Малцина успяват да запазят подобен дар и по-късно: талантът да се учудваш от мравките, да откриваш, че на света има щурци, звезди, рибки пъстроперки, бръмбари и калинки. И кучета, да, и кучета, които се нуждаят от любов и състрадание.

Радост не ни успокоява, не ни предлага утеха.  Всяка утеха би дошла тук евтина и ненужна. Тя дори не търси оригинална поанта, когато ни казва, че кучешката душа е станала тази нощ звезда. Не е там силата на това стихотворение, което ще затрогне навярно душите, или поне онези сред тях, виждащи още щурците и калинките. Силата му е в няколко ключа: в беззлобието на жертвата, в нейната обич под едно оцъклено и студено небе, което предаността на умиращото в мизерия същество не може да стопли, но поне ще освети петънце от неговия мрак.

Друго подобно стихотворение е “Черното пале на бели петна“. Пак темата за самотата, но на малкото, отритнато от света същество. За мен те са свързани. Един ден малкото пале на бели петна, продадено за няколко монети в магазин за животни, е било купено от един бездушен стопанин, изживяло е своя живот и е намерило самотната си смърт в една студена зимна нощ. Настоящето на малкото, нехаресано и през този ден кученце, е бъдещето на старото изоставено куче.

Велик дар е да разбираш душата на животните. Ако зависеше от мен и можех да влияя от високо на света, не бих позволила на друг вид души да се въплътяват в тела на тази планета. Нашият свят изпитва хроничен недостиг на топлота и любов и те се проверяват в отношението ни към по-малките ни събратя. Каквито сме към тях, такива сме и помежду си.

Няма да говоря за майсторството на това стихотворение, днес мнозина са овладели метриката и римите, пишат издържани във всяко отношение и отлично римувани… безчувствености.

Ще говоря за посланията на тези стихове.

Простотата им е подвеждаща, защото в тях няма изблици, няма възпитаваща възвишеност цинична поза. Има само тиха и кротка наблюдателност на един съпреживяващ човек, проникващ дълбоко в същината на явленията. И доколкото можем да говорим за някаква морална позиция, тя е онази, която и до днес дочуваме от кръста: „Отче, прости им, понеже не знаят, що правят.“ 

Който разгадае самотата, разгадава тайната на сътворението. Самотният е сам с вселената, той може да бъде разбран само от друг самотник. Жената, загубила всичките си близки, единствена може да сподели отчаянието на палето зад витрината на магазина. Тя също няма да му подари дом, защото с единия крак е стъпила вече в небето, но ще го утеши, за да може то и на другия ден да подпира света с розови лапки. Защото без любов този свят е обречен и някой трябва да държи небето над него, за да не се стовари то върху главите ни.

„Вървят часовете и в утринна шапка,
на друга октава, ръмжи булевардът.
А там – от стъклото две розови лапки
и днес ще подпират света да не падне.“

Радост Даскалова притежава чувствителността на големите поети и за мен няма никакво съмнение, че е един от тях. „Ще ми бъдеш ли дом“ казва толкова много, че заслужава отделен анализ, но тук ще се опитам да предам посланието му в синтезирана форма.

Стихотворението е още една картина на деликатното чувство, Борис Априлов би казал: на деликатното настроение.

Една изтръгната от корена си трева, стръкче от „обрулен, премачкан живот“, търси шепа пръст, където отново да покълне. Ние сме като нея, безпомощни стъбълца в ръцете на съдба, която ни влачи безмилостно по пътищата на живота. Често се опитваме да забием отново корен в скали, които не са благоприятни места за живот. Някой ден вятърът ни довява обаче пред нечий случаен праг: изтощени, изсъхнали, невързали плод, ограбени от всичко друго, но не и от надеждата за дом.

Свещено право на всеки от нас е да има шепа пръст за корена си. Една-единствена шепа в тази огромна вселена. Домът е обещание за живот, за топлина, за съпричастност. За край на самотата. Понякога измамно, както е във „Всички кучета отиват в рая“, но все пак усещане за сигурност. Той не трябва да бъде отказван дори на полуживата, бездомна тревичка.

Усещането за бездомност е същото като усещането за самота. При Радост тази съдбовност е почти във всичките й стихове. Тя приема различни отсенъци, облича се в различни дрехи: самота в кафез, самота под безразличното небе, самота на умиращия последен, самота на стръкчето, което никъде не е добре дошло. Толкова много самоти… и само едно сърце.

Големите поети усещат вселената навсякъде около себе си. Това е тяхната дарба и съдба: да остават несподелени. Да се чувстват несподелени, дори когато светът им е споделен. Вселената им напомня, че между телата има непреодолими пространства и много студ. Че сме посланици на живота в земите на смъртта. Че животът е кратка спирка по пътя на безмълвието и бездомността.

Не е обнадеждаващо, но пък е толкова щедро, защото от него се ражда най-чистата поезия.

 

 

Вашият коментар