АНКЕТА НА БОРЯНА ВЛАДИМИРОВА С НАТАЛИЯ АНДРЕЕВА
ОТ КНИГАТА „Литературни анкети – 18 поети от 80-те„

1. Какви уроци дава смъртта в поезията Ви?

Смъртта е онова събитие, което в младостта ни се случва винаги на другите, причинявайки къде по-трайни, къде по-кратки неуюти в душата ни. Кипежите на тялото ни мамят, че ни чака земна вечност и ние отпъждаме далече мисълта за нетрайността на материята. После, с всяка загуба на близки и приятели, черният човек придобива все по-реални очертания, докато накрая се материализира в плът и кръв и предяви правата си на наш единствен наследник. Когато тялото е младо, то се опитва да води диалог със смъртта. С напредването на възрастта става все по-ясно обаче, че тя е недиалогична и монолозите ни пред нея се обезсмислят.

2. По какъв начин е разгърната опозицията памет-забрава в стиховете Ви?

За паметта е нужно оцеляване. На човека. На човечеството. На планетата. На галактиката и вселената. А това е несигурно, материята е смъртна и забравата навярно е естественият завършек на нейната преходност.

3. Как разглеждате класическата фигура на сърцето в стихосбирката си „През пукнатината на сърцето“?

Акцентът е по-скоро върху пукнатината. Едно сърце в оставка, сърце след инфаркт. Разпознато чрез избухването на подводен вулкан – скрит като сърцето, но клокочещ и жив. Има и втори план – късно оценяваме дарбата, суети заслепяват очите ни и накрая сме принудени да съдим за пламъка единствено по изстиналата лава. Дарбата не е надменният Везувий и няма да ни погребе под пепел и огън. Това я прави трудно откриваема и често се налага да я изследваме чрез отсъствието й – когато се превърне в своята противоположност или когато си отиде завинаги от нас.

4. Какво символизира светлината в стихосбирката Ви „Фенерите на ада“?

Стихотворението „Фенерите на ада“, на което е кръстена и стихосбирката, е писано в момент, когато се сгромолясваше поредната световна илюзия – комунизмът. На път бяхме да угасим и този фенер на ада и се питахме дали когато той угасне няма да потънем отново в мрак? Където има хора, има много страдание и тъкмо то поражда необходимостта от светлината. Но големите ни идеи често се оказват адови фенери, които се боим да угасим, поради страх от пълния мрак. Казват, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Именно те са адовата светлина и малцина от нас са виждали райската. Иначе щяхме да построим общество без лъжа, страдание и несправедливост.

5. С какви конотации е натоварен образът на машината в стихосбирката Ви
   „Фенерите на ада“?

Смъртта като мислеща машина, разпореждаща се със земните ни дни. Винаги ме е удивлявало безразличието й и как неумолимо тя налага властта си над нас. Ако е разум, той не е човешки, а много повече машинен. Лишен от състрадание, немилостив и неотменим. Вечният въпрос е дали вселената ни създава, за да ни убива, или в сътворението на човека е заложено и още нещо? Какво е това нещо – се питат вече безбройни поколения, без да намират отговор. Противопоставянето на човека на машината е противопоставяне на живота на смъртта, на дареното с душа срещу бездушното. Ако наличието на душа е по-висока степен в еволюцията, защо лишеното от нея ни побеждава накрая? Защо то е толкова всесилно? Защо ни препечатва в следващи поколения и след това ни убива?

6. Как е представено космогоничното в стихотворенията Ви „Котка“, „Змия“,
   „Лъвове“ и „Подобно на змията“?

Ние сме поколението на първите космически полети, на орбиталните станции и прилуняването. На изкуствените спътници, овладяващи слънчевата ни система и проявяващи претенции към галактиката. На ускорения технически прогрес и пагубните последствия от него. Времена, когато фантастиката беше водещ жанр в литературата. Не беше възможно на целия този фон в текстовете ни да не проникне космогоничното – дори в ежедневните и традиционни на пръв поглед теми. В „Котка“ човекът е представен като играещ си с планетата хищник, в „Змия“ е изразена идеята, че в безкрайното е заложен краят ни. „Лъвове“ е едно много старо стихотворение от 1975 г. – протест срещу онези мизантропи, които незаслужено издигаме на пиедестал. В „Подобно на змията“ е изразено съмнение в идеята, че във вселената нищо не изчезва завинаги. Усещането за присъствие на космическото се е пропило дълбоко в ежедневието ни и няма как то да не се промъкне и в стиховете ни.

7. Автоагресията ли е водещият елемент при изграждането на женските образи в поезията Ви?

Автоагресията е последният опит да променим света, който агресията не е могла да промени. Преди това човек обикновено е опитал с доброта, уговорки, дружелюбие, сговорчивост, но нищо не се е оказало успешно. Мисля, че този опит има обаче малка връзка с женските ми образи, а по-скоро със същността на света – агресивен, крехък, но и непобедим. Автоканибалството в „Подобно на змията“ визира отчаяния ни опит да се предпазим от агресията на този свят, да останем по-дълго в сигурната орбита на утробата. Сами да си бъдем защита и утроба. „Агресия“ пък е писано в първите години на емиграцията ми, когато чуждият език нахлуваше в съзнанието и изместваше старите устои. Наричах състоянието си „нирвана на разпада“, заради наглед спокойното протичане на подмяната. Преследваше ме подозрението, че губя себе си. Състояние, родствено с онова, което Георги Рупчев наричаше „чувство за бавно изчезване“. В подобно приключение загубата на плътта често е най-малкото, което може да ти се случи, много по-страшна е загубата на същността, народността и езиковата принадлежност. Когато вече само надписът е същият, а съдържанието е изтекло нанякъде, откъдето няма връщане.

8. През какви призми разглеждате божественото?

През призмата на съмнението в него, но и през тази на „ами ако“. Ами ако наистина сме притежатели на безсмъртна душа!? Ако една част от нас се запазва непроменена във времето!? Ако има прераждане?! Ние като че ли нямаме друг избор, освен да заложим на тази карта. За мен поезията винаги е била само средство, с което да се приближа още малко до божественото, тя самата не е била моя цел. Ако не беше усещането за нещо по-огромно и велико, не бих писала. Да, и аз съм имала подозрението, че ръката ми е водена от по-висш разум, когато създавам нова творба, но накрая винаги съм отхвърляла тази идея. Ние сме част от този висш разум и той е част от нас. Няма нужда някой отвън да води ръката ни, той е вътре в нас. Християнството, като религия на сиротничеството, има нужда от един космически баща, който да прегръща и наказва децата си. Оттам и идеята за Единия бог – идеята на монотеизма. Будизмът, като по-универсална религия, не се нуждае от личността ни и тя се стопява в нирваната, ставайки отново част от едно вечно Цяло. Мистичната доктрина има много различни клони, но общи корени и връх. Всички религии предлагат под една или друга форма вечност чрез сливане с божественото.

9. Деперсонализиран ли е лирическият герой в произведенията Ви?

Изповедността в поезията по време на диктатурата беше опит да се избегне догмата на колективното битуване, но вътрешният свят на поетите от нашето поколение не се оказа толкова богат, че да прикове завинаги читателското внимание. Разпъната между тази изповедност и наложените отвън напъни на колективността, инстинктивно избрах една по-неутрална форма на общуване с читателя. Да, лирическият ми герой е максимално деперсионализиран и почти никога не е „аз“, най-често е „ти“, дори когато диалогът ми с него е разговор със себе си.

10. Как е представен образът на родината в стиховете Ви?

Родината е парчето земя, в което всеки емигрант се вкопчва като удавник, за да не бъде изличен напълно от чуждостта. В България се изживявах като космополит, в емиграция това е духовно самоубийство. Придружено пак с чувство, но за бързо изчезване. Не съм глобалист и затова мога да си позволя лукса да обичам родината си.

11. По какъв начин, отвъд клиширания модел, е разгърната възрастта в
    творчеството Ви?

Няма автор, който през младостта си да не пококетира с възрастта, и аз не съм опазена от тази суета. Но намирам, че е по-добре да се заиграваме с вечните теми, една от които е нашият физически разпад и земният ни край, отколкото с мисълта колко сме талантливи и недооценени. По-страшна от последното е само позата колко справедливо ни оценяват така високо. Достатъчно е да погледнем в социалните мрежи и да видим на какво преклонение се радва посредствеността днес, съвсем безпомощни творби са неуморно лайквани и възхвалявани. Нека да избягаме от това фалшиво преклонение пред клишето и да се върнем към трайното. Изразих го в стихотворение, наречено „Отвъдната съпруга“, има го в нета. Там едно момиче се отрича от настоящето си в името на любовта си към поезията на Хьолдерлин. Аз се запознах с него в градската библиотека на Мюнхен, където и двете четяхме по едно томче от този странен поет. Това е единствената победа над възрастта и края, друга вечност светът не ни предлага тук и сега!

12. През каква оптика разглеждате ролята на думите?

Думите са средство, инструмент на мисълта, уви, не най-усъвършенстваният, но с по-добър не разполагаме засега. Поетите навярно са най-големите мъченици на словото, защото са принудени в много кратки форми да влагат максимален смисъл – та не е чудно, че повечето от тях не успяват в това си приключение. Същевременно с появата на интернет тече процес на обезценяване и дори обезсмисляне на думите. Пишат всички, пишат по много, без да има умора от безсмислието на написаното. А умората от думите, дори от най-умните, е естествен процес и е опасно когато той не сработва.

13. Колко са стилистичните пластове, които присъстват в поезията?

Писането на стихове за мен е като ходенето, правиш го по инстинкт, замислиш ли се за процеса – падаш. Знам, че има поети, особено сред филолозите, които работят усърдно върху стила на творбите си, но магията често изчезва там, където това прекалено си личи. Мога да кажа същото за огрубяването на езика, което напоследък е нещо като цел, а не средство за постигане на по-висока изразност или художественост. Виждам известно изтрезняване в тази посока обаче и това е добре. Също така е обнадеждаващо, че съвременните поети се отказаха от фолклоризацията на поезията, защото там тя отдавна се движеше по ръба на кича. Словотворчеството пък преминава в маниерност, когато се загуби мярката, а и малцина го владеят добре, Биньо Иванов беше един от майсторите му. Трупането на думи води до обикновена досада и не е успешен модернистичен похват, а пример за неумение да се прави стих. За мен смисъл да се изследват стилистични пластове има само в стихове, които имат смисъл. Не бих ги търсила в купчини от думи, това, по мое мнение, е урок как не трябва да се пише модерна поезия – тя винаги ми напомня за новите дрехи на царя. Модернизмът достига до своето отрицание там, където има самоцелност.

14. От какво значение беше за Вас в произведенията Ви да има цитати, които диалогизират с произведения от българската класика?

Българската класика не е играла голяма роля във формирането ми като автор, на това се дължи и отсъствието на подобни цитати. Не съм филолог и съм свободна от задължението да харесвам и пропагандирам единствено българските класици. В моя роден град се четяха предимно гръцки, испански, италиански и френски поети – все представители на морските народи. Привличаше ни тяхната безграничност, усещането за абсолютна свобода, изострената им чувствителност, разливащият се като океана техен стих. Днес ме отблъсква обстоятелството, че университетски преподаватели превръщат литературата ни в поле за средношколски упражнения по красноречие. Подбъзикват се с този или онзи автор, с тази или онази творба, но не могат да скрият липсата си на автентично писателско присъствие. Те не успяват да преминат бариерата на собствената си начетеност, да счупят оковите на учителското си битие. Това е някакъв нов вид даскалска поезия, в която книгите не разговарят като равностойни събеседници с други книги, а са само преговор на учебния материал в края на срока. Така се изградиха напълно затворени, самозадоволяващи се общества от университетски поети и обслужващи ги университетски критици, които извън очертанията на алма матер нямат никакво влияние и никой не се интересува от текстовете им. Неизкушените литературно не четат такава поезия, а за изкушените тя е плагиатска и досадна.

15. С кои свои неологизми се гордеете най-много?

Не се гордея с думи. Чувала съм и големи суперлативи за мои текстове, и съм ставала обект на пълно отрицание. Това ми помогна да не губя почва под краката си и да не развия силно его. За първи път се замислям над факта, че неологизмите могат да бъдат извор на гордост. Може би има няколко от тях в посветеното ми на Георги Рупчев стихотворение „Маратонецът“, които намирам за сполучливи, но дотук.

16. Как бихте определили отношението към езика в поезията си?

Като към нещо второстепенно. Езикът е слуга на мисълта, за какво ни е богат език при бедна мисъл!? От друга страна, стремежът към модерност в езика често прикрива за мен литературна безпомощност, липса на оригинално поетическо послание. Винаги се смея горчиво на хора, които мислят, че пишат модерно, че трябва да им се възхищаваме и да ги награждаваме дори заради факта, че са съвременни. Ами какви други могат да бъдат!? Обикновено това се оказват претенции без покритие и често извънлитературни причини стават повод за възхищение от творчеството им. Когато мисълта е наред, езикът намира точните думи, за да предаде посланието и това е задължителен елемент на литературната дарба.

17. Към кои литературни общности принадлежахте през 80-те и 90-те години?

Ще започна отдалече. В края на първи клас писахме съчинение по тема. На родителската среща класната прочела творбата ми и казала уверено: „В моя клас расте писател“. Така възникна необходимостта от среда, където да се развива бъдещата авторка и едва десетгодишна се озовах в градския литературен клуб на Бургас, наречен „Атанас Манчев“. После, когато Недялко Йорданов пое кръжока към Пионерския дом, приятели от Клуба ме заведоха там, но аз винаги трудно съм общувала с връстниците си и едва дочаках времето, когато ще порасна и ще се върна при по-големите. Изкарах две години при тях и след гимназията, а когато на 21 години заживях в София, там много ми липсваше бургаската литературна среда. Посещавах известно време Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом на културата /1976-1982/, а след като излезе първата ми книга през 1983 г. бях приета в Кабинета на младия писател към СБП. Това бяха добри и съзидателни за мен времена, но осезателно липсваше творческа независимост и свобода. През втората половина на 80-те години се събрахме няколко луди глави и основахме „Кръг 39“, а аз, по странно стечение на обстоятелствата, му станах кръстница. Кръгът, като забранена по онези години формация, бързо попадна в полезрението на ДС и просъществува известно време в полулегалност до падането на режима. През 1991 емигрирах в Германия и тези връзки се прекъснаха естествено с разстоянието и времето.

18. Каква е причината представители на Вашето поколение да се насочат към образа на сънищата в стиховете си?​

Може би основната причина е, че нито диктатурата от съветски тип, нито последвалите я злощастни времена ставаха за някакъв вид човешка употреба. Всичките ни мечти бяха преместени в бъдещето, и то в далечното бъдеще. Темповете, с които се случваха положителните промени, се оказаха несъизмерими с краткостта на човешкия живот. Сънят остана единствената неприкосновена територия, където бъдещето можеше поне в известна степен да приеме желаните от нас контури. Това намери естествено отражение и в поезията ни. Животът се превърна в сънуване и сън в съня. Не се наемам да определям дали това е добро или зло, но човекът е надарен с възможността да компенсира недостизите на битието си с мечти, чието сбъдване често е възможно само в съня.

19. Какви бяха причините за спирането на книги на хора от Вашето поколение?

Най-различни. В миналото посредствеността почти винаги намираше извънлитературни вратички към издателствата, така е и досега. Ярките дарования, с повече трудности, също рано или късно срещаха издателско признание. По-трудно беше със средните стойности, именно там се разиграваше лотарията. Литературата се прави от хора и те имат своите недостатъци. В нея, както и навсякъде другаде, кипят нездрави извънлитературни страсти. Тук изключвам политическите причини, в условията на диктатура отсъстват всякакви политически свободи. Също изключвам политизирането на непубликувани, но посредствени творби – казването на истината не може да компенсира отсъствието на художественост, правдиво не значи автоматично и талантливо. Много ръкописи бяха съвсем справедливо отхвърляни поради липса на талант и оригинално мислене. Дразнещото в случая не са те, а фактът, че прекалено много посредствени книги бяха публикувани. Но имаше заедно с това една усърдно четяща публика, която почти без грешка отделяше плявата от зърното и тя трудно можеше да бъде излъгана. Днес не е така, средното писане тържествува навсякъде, хвали се, преиздава се, саморекламира се. Публикуват се писатели заради участието им в политкоректни дружинки, качеството на текстовете им е без значение. Литературата стигна нивото на своята некомпетентност и вече слиза по обратния склон, а долу я чака пропаст. Не знам дали спирането не беше по-естественият процес пред публикуването на куцо и сакато. Няма я вече и компетентната публика, тя е заменена с глобалистка секта, движена от приятелски и групови пристрастия.

20. Кои бяха модните образи в поезията на творците от поколението на 80-те?

Помня много красиви и запечатващи се в съзнанието образи, не знам дали някога са били и модни. Сбогуването до другата трева – на Биньо Иванов, декември и март като образи на оживяването и края – в стихотворението „Декември“ на Румен Леонидов, чувството за бавно изчезване и умората от чудото – на Георги Рупчев, Рим и явяващия се в нищожната провинция бог – в „Далеч от Рим“ на Златомир Златанов, кончето и гилотината – на Борис Христов, гробът като най-сигурен покрив и дом – на Добромир Тонев, образът на камбаната – на Георги Борисов, слизащата нощем гора – на Георги Белев, цъфтящите в суматохата кестени – на Миряна Башева, образът на хиената, създаден релефно и неповторимо от Васил Славов, мосю Меценат и малката Колет – на Радост Даскалова – една талантлива жена, неиздала още книга, но популярна в нета, незабравимият образ на овчаря Стоян – от „Тринадесет“ на Ники Комедвенска, неизброимо количество прекрасни поетични образи от Марион Колева – няма да ми стигне листът да ги цитирам тук. Не знам дали всички те са, строго погледнато, поети на 80-те, но са великолепни поети.

21. Вестоносец на какво е поезията на творците от поколението на 80-те?

Най-вече на несъгласието с политическото клише. Искаше се смелост да не си в мейнстрийма, тогава това не минаваше даром. Поетите се напъваха да се харесат на началниците си, другото граничеше със самоубийство. Имаше и една особена категория поети-палачи, повечето с червени партийни билети в джоба си, които използваха литературата като терен за лична саморазправа. Да им противоречиш не беше нито безопасно, нито разумно, но мнозина от нас с поведение, думи или стихове направиха точно това. Тези, които не се предадоха, не се и продадоха. С това ги помним.

22. Каква е ролята на мита в поезията на Вашето поколение?

Израснах в град със силно елинистично влияние и във време, когато боговете от ранната младост на човечеството още бродеха из улиците на този вече потънал във водовъртежа на миналото свят. Естествено беше гръцко-тракийската митология да намери трайно място в поезията ни. Не мисля обаче, че митът е имал някакво специално и засилено влияние върху творчеството на нашето поколение, макар че поетите винаги носят усещането за древност, и колкото по-талантливи са, толкова по-силна е връзката им с невидимите светове. Митът беше за мнозина от нас опит за бягство от потискащата действителност на едно време на несвобода и терор над другомислието. Диктатурата настояваше с пяна на уста да пишем работническо-селска поезия, да възпяваме революции, СССР, танкове, петолъчки и победи над врага. А ние, като съпротива срещу червения диктат, материализирахме Аполон и Орфей, Хектор и Ахил, Афродита и Атина в стиховете си и водехме сърдечни диалози с тях. Красиво бягство! Ако се окаже с годините, че е било и художествено защитено, ще трябва да благодарим някой ден на цензурата, че ни прогони в този вечен свят.

23. Каква е ролята на телесността в поезията Ви?

Тялото е знак за преходност и като такъв присъства и в моите стихове. С любопитство наблюдавах известно време от живота си измененията, които настъпват с него в процеса на стареенето, но това се оказа неблагодарно занимание, тъй като наблюдателят с нищо не може да повлияе на самия процес. Напоследък загубих интерес към телесността, още повече, че тя става все по-проблематична с годините.

24. Разкажете повече за състоянието на самиздатската дейност през 80-те и 90-те години.

Аз съвсем кратко участвах в този процес в България и малко мога да разкажа за него. Бях страничен свидетел на възникването на „Мост“ и „Глас“ на Едвин Сугарев и Владимир Левчев, мисля, че даже участвах в един от броевете на първото списание. После имах идея за ново модерно издание, измислих името и концепта му, така излезе първият брой на „Литавра“. Но проблемът с осигуряване на средства по онова време беше твърде труден, това го изпита и Пенка Ватова, която по-късно се опита да възкреси „Мост“. Емигрирайки в Германия, се увлякох по изучаването на новата медия Интернет и близо две десетилетия поддържах литературното списание „Литеос“, докато софтуерът му безнадеждно остаря и се наложи да го сваля от нета. В три поредни години издавахме с живеещия в Пловдив меценат Петър Ботков алманаха „Светлик“, но кризата погуби и тази идея. Поддържам няколко сайта с по-модерен софтуер, ала тъй като публикуването в интернет се оказва засега ефимерно явление, предпочитам да не се разпростирам по темата. Докато имам сили, ще поддържам тези сайтове, после нека други да продължат пътя ми.

25. Кои са най-важните манифестни текстове, създадени от творци от Вашето поколение?

Не знам дали е правилно да говорим за манифестни текстове. Аз мога да спомена само стихове, които ми харесват и са манифестни за читателското ми битие. Стана дума вече за „Декември“ на Румен Леонидов и „Тринадесет“ на Ники Комедвенска, ще добавя „Танхойзер“ на Георги Рупчев, „До другата трева“ и „Вятър иде и аз те обичам“ на Биньо Иванов, „Великото преселение“ на Златомир Златанов, „Стената“ на Борис Христов, „Камбаната“ на Георги Борисов… списъкът е отворен. От прозата смятам за програмни „Чайки далеч от брега“ на Евгений Кузманов, „Невръстни убийства“ на Виктор Пасков и „Лисицата“ на Галин Никифоров.

26. Какви бяха очакванията на Вашето поколение за бъдещето? Кои от тях се сбъднаха и кои не?

Имахме мечта да паднат границите и тя е единствената, която се сбъдна. Това не донесе обаче справедливост и просперитет. Напротив, злото, което доскоро беше локализирано в Източна Европа, плъзна и зарази света с троцкизъм и всякакъв друг вид болестотворно левичарство под формата на неолиберализъм. Леви терористи и откровени мошеници поведоха пунически войни срещу расата ни, срещу историята ни, срещу белите мъже, срещу паметниците, срещу фактите и истината. Погребаха с почести в златен ковчег престъпността, подпалиха бастиона на демокрацията САЩ, издигнаха перверзията в култ чрез джендър тоталитаризма, вкараха в Европа троянския кон на малоазиатския тероризъм. Вместо да се толерират талантът, почтеността, културната посветеност, на преден план се изтласкаха посредствени, но послушни слуги на глобализма, които като папагали повтарят днес безумните мантри на кукловодите си. Двете господстващи терористични идеологии: ислямът и неолиберализмът заработиха в тясно сътрудничество помежду си за съсипване на европейската култура и християнството. Ислямът е военна доктрина за насилствена ислямизация на света и заедно с левичарството от маркузеански тип сериозно застрашава демократичните устои на цивилизацията ни. Неолиберализмът от своя страна е господство на агресивната посредственост, която налага на света вечно пребиваване в оруеловата 1984 г.. Вече има забранени думи, забранени книги, забранени мисли и виртуална полиция, преследваща другомислието. Основната цел на плана Маркузе е чрез внос на малцинства и терор над европейските общества на планетата ни да се установи ултралява диктатура. Може бе това, което казвам е мрачно, но светът, който изградихме, няма нищо общо с очакванията ни. Извърши се подмяна, не промяна, човекомразците и конформистите за пореден път победиха мечтателите. На разсъмване е най-тъмно, казват, но не само тогава. Злото е съществена част от човешката природа и мракът е неотстраним. Дори и да съмне, скоро пак ще мръкне – това не отчитахме онези, които искахме да пребиваваме единствено в светлина.