Наталия Андреева
СТРАНАТА НА ЦВЕТНИТЕ ДУШИ

stranata

Математикът имаше приятел, с когото особено се гордееше. Този приятел можеше да рисува прекрасни зелени огради под светли оранжеви слънца.

Освен това той рисуваше весели малки зверчета, които бяха толкова живи, че се разбягваха от листа, веднага след като създателят им вдигнеше четката си от тях. Така че най-често художникът стоеше пред празния лист, и, ако не беше майсторски рисуващата му ръка, всички биха помислили, че изобщо не може да рисува.
Ала математикът бе присъствал хиляди пъти на чудото и знаеше защо листът винаги остава празен накрая.
Но най-добрата творба на художника беше всъщност неговата душа. Тя беше цветна като майски бръмбар, лъскава и красива като майски бръмбар, освен това можеше да лети като майски бръмбар. Беше весела и палава душа на млад фавн, който се забавлява с братята си – елфите, сред вечнозелената гора на Елфенланд.

Ако имаше нещо, заради което математикът му завиждаше, това не бяха палавите, изскачащи от листа зайчета и козлета, а тази душа, която всеки миг менеше цветовете си като пролетна дъга.
Беше го питал многократно откъде я има и дали не би могъл и той да си купи една такава, ала художникът само весело се смееше и не отговаряше нищо.
Математикът беше упорит, а освен това нямаше и друг изход. Напоследък дългите редици числа предизвикваха у него някакво неизлечимо треперене, но то не беше треперенето от радостта, а от умората, разочарованието, отчаянието. Той не харесваше своя начин на живот, не харесваше своята наука, накрая бе почнал да не харесва дори самия себе си. Намираше живота си сив, душата си едноцветна, и затова често копнееше да прелее в нея част от пъстротата на света.

Но неговата душа не познаваше нищо друго, освен точните изчисления. Тя се опитваше да пресметне дори приятелствата: колко да даде, колко да вземе, колко да й остане в резерва.
Така математикът трупаше с времето огорчение от нежеланието на приятеля си да му помогне, да му разкрие тайната на цветните души.

Изминаха много години, през които бе чувал само смях в отговор на въпросите си. Но напоследък лицето на художника ставаше все по-замислено, когато матетамикът за пореден път го разпитваше. И един ден той повече не се засмя. Оттогава започна да отговаря с мълчание на въпросите на приятеля си.
„Добре – каза той след още известно време, – ще ти открия тайната си. Веднъж нарисувах една картина. Тя беше толкова хубава, че никой не можеше да откъсне поглед от нея. Аз самият също не можех да отместя очи, толкова хубави бяха цветовете й, така прекрасно съчетани, така хармонично преливащи се един в друг.
Тя не изразяваше нищо, защото беше една цветова спирала, която започваше от рамката и свършваше в средата на картината. Беше така нарисувана, че зрителят неволно хлътваше в пъстрия цветовъртеж. След няколко завъртания човек обикновено идваше на себе си и излизаше извън рамката. Но аз навлизах все по-навътре и по-навътре в творбата си с всеки пореден опит.
Докато един ден се озовах отвъд картината.

Това не беше просто обратната страна на платното. Попаднах в друг свят – съвсем различен от нашия и много по-хубав.
В първия момент се уплаших. Не знаех езика, не познавах обичаите на местните жители, не знаех как съм дошъл тук и как да се върна обратно. Но хората там се оказаха много дружелюбни, а освен това се разбираха с малко думи. Обичаха да рисуват и така общуваха помежду си много по-добре, отколкото ние на нашите многобройни езици.
Измина доста време, преди да започна да разбирам словата им. Но не се чувствах самотен, защото знаех, че това е моята страна, в която от дете бях мечтал да попадна. Жителите й бяха сърдечни и надарени, а освен това разбираха от човешки души…”

„Това Страната на художниците ли беше? – прекъсна го математикът. – Може би си попаднал в нея, защото самият ти си художник. Навярно математиците имат своя страна, в която отиват чрез някое уравнение?”
„Не, там живееха чудаци от всякакви професии. Но знам, че не попадаха случайно в нея, в тях трябваше да има нещо по-особено, за да ги пропусне картината през себе си.”

„Какво беше то? – извика математикът. – Може би интелект и добро образование?”
„Мисля, че критериите на картината нямаха нищо общо с образованието, и твърде малко с интелекта. По-скоро това беше някаква отвореност към света. Или способност да се променяш към добро.”
„Тогава защо още не съм попаднал в тази страна? – ядоса се математикът. – Аз съм човек, който непрекъснато се променя към добро. Решавам все по-трудни задачи… вчера например реших едно уравнение, с което моят началник не можа да се справи цяла седмица.”
Художникът понечи да каже нещо, но после се отказа, усмихна се и завъртя няколко пъти рошавата си глава. Между двамата приятели настъпи неловко мълчание, което художникът прекъсна с разказа си:

„На сбогуване нейните жители имаха традицията да даряват пришълците…”
„И те ти подариха тази цветна душа?” – довърши математикът изречението му.
„О, не, усмихна се художникът, подаръкът беше съвсем друг…”
„Не ме лъжи! – разгневи се математикът. – Това е била Страната на цветните души и нейните жители са ти подарили една такава душа. Кажи ми къде се намира тази картина, сигурен съм, че ще успея да премина през нея!”
Но приятелят му само се засмя и отново поклати отрицателно глава.

Когато художникът умря, първата работа на математика беше да потърси картината. Не се наложи да търси дълго. Откри я в един от куповете отдавна забравени платна на тавана.
Грабна я с трескави ръце и я отнесе вкъщи.
Оттогава времето му преминаваше в опити да проникне в нейния свят и да заслужи наградата, която беше получил художникът.

Най-после, след хиляди напразни опити, той успя да се завърти по спиралата и да попадне в нейния център. И веднага се озова в мечтаната страна, макар вече пределно стар. Но той беше убеден, че дори един ден, преживян с цветна душа, си струва усилието на цял човешки живот.
Всичко се случи като в разказа на приятеля му. Местните жители го посрещнаха с радост, превърнаха престоя му в незабравимо преживяване.
А когато дойде време да си тръгва, му направиха подарък.
Те го дариха с таланта всички негови формули да се разбягват от листа, когато реши уравнението.

Математикът остана много разочарован от ненужния дар и протестира:
„Защо не ми дадохте душа като на Художника? Нали сте Страната на цветните души!”
„О, не – засмя се кметът, който връчваше наградите на отпътуващите, – ние сме Страната на разбягващите се неща. Цветните души се дават от съвсем друго ведомство.”
И той протегна показалец към небето, за да не бъде неправилно разбран.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro