Наталия Андреева ПОРТРЕТ НА АНИ – ПЪРВА ЧАСТ

Първия път, когато усети присъствието му, Ани помисли, че това е крадец. Грабна вазата и тръгна предпазливо към спалнята, отвори рязко вратата и светна лампата. В стаята нямаше никой.

Тя недоверчиво заопипва с поглед мебелите, прерови гардероба, дълго наднича под леглото и накрая, за собствена утеха, реши, че натрапникът е скочил през прозореца. Дори се надвеси навън, но долу на тревата само една котка усърдно миеше лапите си.
Глупости, каза си Ани, та това е четвърти етаж, не може току-така да се влиза и излиза.

После загаси лампата и се върна в хола. Но тъкмо седна в креслото и се опита да се съсредоточи върху книгата, когато от спалнята пак дойде съмнителното покашляне.
Този път тя тръгна внимателно, на пръсти, и отново здраво стиснала в ръка вазата. Последва рязко отваряне на вратата – стаята беше все така необитаема.

Ани почувства как космите по главата й настръхват и странно изтръпване обхваща цялото й тяло. Последва ново ровене по мебелите и след това – няколкоминутно стоене в недоумение, с изпънати като струни ръце и празни, вторачени в стената очи.
На четвъртата проверка Ани събори върху себе си закачалката и се нарани. Цицината стоя една седмица на челото й – да напомня за нейната среднощна глупост.

После, след като полекува нервите си в един курорт, тя се завърна у дома с твърдото убеждение, че по-скоро ще чуе гласа на Бога, отколкото онова тайнствено кашляне. И още същата вечер го чу – сега то идваше и от кухнята, и от банята, а накрая се появи и в нейната стая.

Ани изкара няколко месеца в борба с халюцинациите и готова всеки миг да даде обява за смяна на апартамента. Но докато се реши, постепенно свикна с присъствието на непознатия, той започна малко по малко да се превръща в част от делника й, в част от общия им живот и сега вече се чувстваше самотна, ако от време на време не усещаше неговото дишане близо до себе си или не чуваше как се разхожда с бавни, замислени стъпки по коридора.

Накрая тя се съгласи да обитава апартамента с този невидим съквартирант, прие неговото съществуване – още повече, че той не й пречеше и пътищата им не се пресичаха в реалността. Само от изтръпването не можа да се освободи, то се появяваше винаги, когато се сетеше за присъствието на другия…

Единственото, което все още може да я раздвижи днес, е мисълта за този мъчаливец, който живее в нейното жилище, дявол да го вземе, в нейното! Склонността й към драматизиране на нещата винаги е била болезнена. Това потрепване на всички телесни и душевни мембрани е резултат от нещо, скрито дълбоко в подсъзнанието й. Сякаш там, в гърдите й, се намира една сърцетръсна зона, а слънчевият й възел е зареден с взрив, готов всеки миг да предаде тялото й на трусовете.

Ани не знае каква е причината за това вълнение, тя вече не се и пита, а му се отдава – така, както плътта се отдава мълчаливо и неотменимо на болестта.
Неврастеничната актриса, която живее в нея, и тези лишени от сериозен повод плачове я превръщат в нещо подобно на вулкан, който избухва и помита в яростта си своите поклонници. Или в земетресение. В буря. В разцепване на една душевна планета, дълго крила се от любопитни погледи.

Аз страдам, казва Ани, и небето се взривява… но какво небе в този затвор, където дори синевата е строго разграфена. Да ти имам сравненията, изсмива се на глас Ани, докато мие чиниите в кухнята.
Онзи там сигурно вече спи, ритмичното му дишане пълни апартамента с пеещи звуци. Телефонът силно изписква. Проверяват ме, казва си Ани…

Проверяват ме, хи-хи, тихичко се изсмива тя между потракването на чиниите, проверяват ме, но за онзи в другата стая не знаят!

Най-после всичко е измито! Ани опипва лицето си, хм, казва, трябва да се обръсна. Тя сваля ризата си, панталоните, слипа, потника, медалиона с форма на сърце, пръстена с инициали ААА. Ангели Анатемосват Ани – разчита тя анаграмата, макар че предпочита варианта Боже Брани Бранимир или нещо от този род, но какво да се прави, обречена е тъкмо на това проклятие чрез името, презимето и фамилията си.

Тялото й в огледалото я приветства сдържано. Да можеше да влезе сега онзи, мисли Ани и веднага изтръпва: ами ако се е събудил и вече е в стаята!? Тя нахлузва обратно слипа и в този миг телефонът отново изписква.

Точно един и тридесет след полунощ е, а на половинките звъни Ани.
Тя се приближава към телефона като в сън. Да, казва си, на половинките звъни Ани и това си заслужава да бъде проверено.

Наистина е Ани. Той чува тънкия й гласец, който закръгля гласните като оперна певица.
Тук съм вече, казва тихо Ани, докато нахлузва с едната си ръка потника.
Радвам се, че вече си се прибрал, казва му Ани в слушалката, сега ще дойда.
Добре, чакам те.

Гласът му е повече от тих, но се надява да е усетила властните нотки в него.
Както винаги, тя го изненадва. Върти се някъде наблизо, понякога му се струва, че обикаля квартала и му звъни от телефон на телефон. След като го намери, пристига просто за секунди – сякаш изстреляна като ракета.

Здравей, сърчице!
Това е редовният й поздрав, следва промъкване през вратата – гъвкаво, като копринен плат, който се плъзга по тънко женско тяло. Уютът я поема меко в прегръдката си. Невзрачна и шантава, тя влиза в хола и той я посреща надменно със златните си орнаменти, но още по-подтискащ е другият – в розово, който води към издържаната изцяло в електрик спалня. Ани влиза, без да се докосва до мебелите, и тази нейна дарба да се движи независима в полетата, който създават около себе си неговите луксозни вещи, е направо дразнеща. Сякаш не усеща техните сладостно-мамещи гласове, които услужливо я подчиняват на удобната си власт.

Дразнещо независима от всякакви скъпи интериори, тя сяда с гръб към телевизора – последен вик на техниката, разбира се, дразнещо не забелязва скъпите полюлеи, тежките рафтове с книги, специалните, поръчани от Лондон тапети, бюрото, персийския килим, струващите цяло състояние пердета, дивани, радио, тонколони, маси, столове, транзистор и снимачна камера, позлатеното огледало, картините, видеоапаратурата, компютъра, губерите, телефона, изисканите писалки на бюрото, Ман, Фрейзър, Лукиан, Еко, Унамуно, Софокъл, Чехов, Енциклопедия на Британия, Всеобща история на изкуствата, Митове на народите по света, Панчатантра, Богове на лотоса – небрежно разхвърляни по рафтове, столове, бюра, котката – о, не, красивата персийска котка тя веднага забелязва.

Жива скъпоценност, просто самонавирачка в очите ти – котката веднага се настанява в скута й като в рождено място, мър, мър, казва, познаваме се отдавна, нали, бяхме заедно при зараждането на Ниневия и Акад, видяхме отблизо падането на Йерусалим, смъртта на Сократ, този развратител на умовете, пламъците на Троя и великолепното самоизгаряне на Рим, войните след това, ах, ах, ах, тюхка се котката, изложихме се като цивилизация, нали?

Дразнещо е всичко в този диалог, в това припознавателно мъркане, кой всъщност е господарят на този дом, аз или тя, аз или тя, АЗ ИЛИ ТЯ?!
Ани не крие раздразнението си, той ходи нервно из стаята и влачи след себе си кабела на телефона. Звъни татенцето, академикът.

Не, казва Ани, колата не ми харесва, не и не!… Прави пауза, без да поглежда към онази, за която всъщност са предназначени думите му, и която е надарена да подчинява предметите, да примамва като магнит към себе си котките… и дори такива като него в своята власт, която не забелязва красивите вещи, неговите красиви вещи… неговите красиви вещи… неговите! Не, колата не ми харесва, не искам да се бъркаш в тази работа, не и не…

Колкото повече нервничи, толкова повече не вярва в играта си, в нейната убедителност – тази, която управлява сега неговите вещи… дори креслата се надигат услужливо под нея! – тя навярно не се интересува от всичко това и може би даже не слуша спектакъла, жалък спектакъл, разиграван в нейна чест. Или все пак го слуша, защото очите й са странно иронични – навярно заради това, навярно заради него.

Ще пийнеш ли нещо, пита с надежда той, но само гласът му е строг, сега всичко в него е подчинено на нейната власт, всичко в него се умилква, отърква се около тази невзрачна женичка, която дори не пие.
Ох, ще ме умориш, въздъхва драматично тя, нали знаеш, че съм зле с нервите.
Тогава един филм, докато поработя…

И компютърчето бързо затраква: нула, едно, нула, едно, глупости, глупости, глупости… но как иначе ще я убеди във важността на нещата, които върши?!
Филмът, който избира, е на границата с порнографията. Нова въдица, на която тя пак не се улавя – докато на телевизора бронзови атлети се опитват да събудят неразбуденото в тялото й, тя бавно разлиства някаква книга, но явно и книгата не я интересува.

Ани я наблюдава с крайчеца на окото си, всъщност – той нищо друго и не прави, и за хиляден път изпитва усещането, че тя не е човек, а призрак, че двамата са попаднали в свят, където от нещата остават само имената им – не кресло, а дума за кресло, не жена, а дума за жена…

Когато идва време да си лягат, той дежурно предлага да я отнесе на ръце в спалнята и тя дежурно отказва. Само да не се сблъскат с другата – мисли Ани, – дано вече е заспала. От известно време не чува тихичкото й тананикане под душа, кашлянето, и после – безкрайното й пръскане с дезодоранти, Ани има алегрия към всичките, но няма как да й го каже. Тя влиза, без да се досеща за другата, макар че й го е казвал десетки пъти, но тя и тук остава независима от външни влияния и отново отказва да се ВПЕЧАТЛЯВА…

Сексът им е вял, той заспива веднага след душа и се събужда сякаш само след миг.
Каква жертва, пита го недоумяващо Ани и разтърсва рамото му, каква жертва?!
Каква жертва, пита и той, докато се събужда с мъчително усилие, за какво говориш?
Ти крещиш насън за някаква жертва, тросва се Ани, не съм го измислила.
А, така ли, възкликва неприятно изненадан Ани, е, щом е насън…
И отново се опитва да заспи, но сънят вече идва мъчително трудно.

На сутринта Ани е излязла рано, по възглавницата още има косми от гарвановата й коса – тук-там вече побеляла.
Пиу-пиу-пиу, пищи телефонът и го принуждава да се измъкне сънен от леглото, да се довлече до него и да каже едно измъчено „да“ в слушалката.
Ани, ти ли си, пита отсреща Ани.

Да, аз съм, отговаря му троснато Ани, кой друг се обажда на този телефон!
Но онзи се прави, че не е забелязал заядливия й тон.
Няма ли да напуснеш своята зона на биологичен комфорт, пита онзи закачливо.
Защо-о-о, провлича Ани, докато се прозява и лениво започва да се облича със свободната си ръка, за какъв дявол?

Ани е добро и симпатично жиголо. Преди години тя го отмъкна от една тълпа възторжени обожателки, полудели по приликата му с Ален Делон. Ани не е сигурна, че още държи на него, но от друга страна симпатичната му муцунка все така я привлича с нещо. Затова казва с престорена енергичност:
Добре, скъпичък, в колко и къде?

Ани е майстор на шевни машини, но е непоправим сноб – винаги е зает с някакви лекции, които редовно посещава, с някакви курсове по най-невъзможни дисциплини – и сега тази негова черта, присъща на всички претенциозни, но недоучили хора, отново излиза на повърхността като мръсна пяна.
Ако искаш – да се срещнем на лекцията на Ани, произнася той с благоговение, от което както винаги я напушва смях, днес вечерта ще говори за упадъка на Рим.

Този период навярно особено го възбужда: безкрайните оргии, завършващи с повръщания, пускането на кръв от неудобните противници, пожарът на Рим, кръвосмешенията, лудостта, залезът на една раса от войници и префинени аристократи, легионите, триумфите, изнасилванията на млади християнки, зверовете на арената, другите зверове по трибуните, виното, смъртта, покоряването на варварите, аве, цезар, този, който ще умре, те поздравява, обсадата на Йерусалим, сексуалните шегички, содомията, златното магаре, пътят Виа апиа, робите, разпънати на него, непокорството на провинциите, златото на една насилническа държава – пари, които няма да я спасят, когато му дойде времето и варварите настъпят границите й, развратът с деца, приятното гниене на мъртви врагове, шепотът на древните скелети изпод земята, цикълът на разума: примат – човек – и отново примат, разрухата, мирисът на гениални, но слели се с пръстта мъдреци: за две хиляди години човекът е изглупял две хиляди пъти, руините на етруските светилища – после някой дълго ще рови пръстта над тях и ще търси костите на убитата си прамайка, но няма да намери нищо повече от колелцата и осите на една разбита военна машина…

От тези мисли я откъсва гласът на Ани, който продължава да говори увлечено за лекциите на своя кумир – защото за него хилавото доцентче, преподаващо антична история, е нещо като Индра, Аллах и Яхве, събрани в негова лична света троица.

Веднъж Ани ехидно му подхвърли, че такива като неговия любимец превръщат хубавия хляб на историята в престоял сухар. Изумлението и болката в очите на Ани бяха непоносими. Той рязко се извърна към нея и личицето му в този миг имаше вида на готвеща се за нападение пантера. Ани се бе надявала да се наслади на някакво малко представление, но пресилената реакция на техника й отне насладата. Ани се остави пороят на думите му да я удави и завлече накъдето си иска. Накрая успя да му внуши, че стотиците му доводи са я убедили, като търпеливо остави кладенчето на думите в малкото му мозъче да се изчерпа. Той млъкна изтощен, после дълго и сърдито сумтя. Беше сигурна, че оттогава завинаги се е срутила в очите му и никакви ласки или подаръци няма да възвърнат предишното му благоволение.

Аха, значи… упадъкът на Рим, провлича Ани, но, кой знае защо, той намира нещо обидно в тона й и се цупи:
Ти пак ли нещо…
Какво, стяга се и тя.
За Ани!?
Ами-и-и, опровергава предположението му тя, ни-що, ни-щич-ко!
И после, за да прекъсне досадния диалог, добавя:
Е, хайде, скъпичък, тогава до шест.
Отсреща Ани – вече малко поотпуснат, измяуква:
Но ако имаш нещо против…

Нали ти казах, скъпичък, уверява го Ани с най-подмазващия се глас, зъб не съм обелила срещу твоя кумир, и през ум не ми е минало даже.
Е, тогава до шест, казва поуспокоено Ани и затваря телефона.
Тя ядосано се прибира в спалнята, завива се и стиска очи – не, сънят безвъзвратно си е отишъл, а и телефонът отново писука.
Ани нервно отмята завивката, в главата й за пореден път нещо се преобръща, пиу-пиу-пиу, плаче като прегладняло пиле терористът и Ани вдига слушалката.

Писанко, казва умилкващо баща му, нали не ми се сърдиш. Пежо, пежо, щом съм обещал, думата ми на две не става. След седмица го имаш.
Добре, татко, покорно отговаря Ани, но душата му ликува, радвам се, че постигнахме съгласие по този дребен въпрос.
Ролята на добър син е мъчителна за Ани. Единствено дете е, родителите му го назидават отляво и отдясно, червен терор и бял терор, смее се саркастично той, но често не му е до смях.

Преди време – влюбен в пищна красавица, заради която после приятелите му твърдяха, че имал касапски вкус – той бе живял кратко с нея и бе срещнал първото разочарование. Името й остана в паметта му като белег от рана. Разбира се, тя се наричаше Ани, както всичко друго в неговия живот.
Ани и Ани бяха родени един за друг. Но се появи онзи дивак – индийският махараджа, който му я отмъкна. Дивакът всъщност знаеше петнадесет езика, и за разнообразие научи и техния за няколко месеца, но лицето му беше черно като катран.

Ала тя едва ли забелязваше и славата, и падението му, защото парите, които изтичаха през ръцете му, светеха със заслепяваща светлина. Той пък припадна по златния цвят на косите й, но най-вече си правеше сметката, че жените от този народ раждат малко деца и така няма да се наложи да дели прекалено много богатството си.

Сега, в далечната страна на тъмни и смахнати принцове, тя живееше в непоносим разкош, грижеше се за десетгодишния си син, и в разрез с обичаите на тази страна, често си мислеше за него – финия, чувствителен мъж, когото бе зарязала заради един вечно потен индиец.

Но Ани не знаеше това и – смазан от унижение – се ожени набързо, създаде един син и се разведе, преди още детето да се бе родило.
Наскоро след това съпругата му започна да го измъчва денонощно по телефона, да му пише отчаяни писма и да настоява отново да заживеят заедно.
Ани едва издържаше терора й.

КЪМ ВТОРА ЧАСТ:

1 thought on “Наталия Андреева ПОРТРЕТ НА АНИ – ПЪРВА ЧАСТ

  1. Малко помощ от авторката на творбата, докато е все още на земята и може да помага. После ще бъде късно, нали.
    Тази сложна новела /обещавам, че няма да пиша повече такива!/ изследва бисексуалността и егоцентризма на един мъж на име Ани. Той сменя в духовен план многократно своя пол. На физическо ниво, разбира се, той си остава мъж, но в зависимост от партньора си отсреща се изживява или като мъж, или като жена.
    Всички персонажи на новелата се наричат „Ани“ без изключение. Това прави ориентирането в тази бъркотия доста трудно.
    Ани живее в свят, където съществува единствено той. Той се е капсулирал поради болката, която е изпитал в детството си заради неясния си произход и общуването с едно болно момиче, също наречено Ани. По тази причина той изпълва света само със себе си и малката тежко болна Ани, виждайки единствено своето нещастие и страданието на своята приятелка.
    Това е и дълбоката психо/аналитична/ причина той да се раздвои на мъж и жена, за да обхване и себе си, и нея. В новелата обаче не става ясно съществувала ли е наистина тази малка приятелка или е само измислица на болната му и раздвоена психика. На този въпрос няма отговор, защото и авторката не го знае.
    Идеята за свят, „съставен само от един човек, разложен по минути и секунди на човечество“ ми дойде преди време в едно стихотворение. В тази новела я осъществих на практика под формата на проза.
    За да не се препъне читателят в подобен факт, трябва да се помнят две неща: Ани е винаги е само мъж, който се проявява ту под женска, ту под мъжка природа. Второ: коя негова природа ще се прояви в момента зависи от партньора му отсреща, също Ани, разбира се, който е реална жена или мъж.

    Идеята за карта, съставена от обърнати един срещу друг мъж и жена, вместо огледален образ само на мъж или само на жена, е всъщност метафора на бисексуалността. Духовният хермафродит е проявен у много хора и си струва да бъде изследван, макар и само в експеримента на една новела. За съжаление, сблъсъкът с подобни феномени в живота води останалите хора до недоумение и объркване, по тази причина авторката не счете за нужно да направи и новелата си по-лесна за разбиране.

    Тя счита, че хомосексуалността е къде по-лесна за проумяване от бисексуалността, защото едно е обърнат пол в грешно тяло и съвсем друго – присъствието на духовен хермафродит в едно тяло. Каква е причината да не можеш да се определиш към един пол – това е изворът на нейния смут. Последното тя не е разбрала и до днес, въпреки дължината на новелата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro