Наталия Андреева СТИХОВЕ

 

ДУХЪТ

Дойде ли някой или само лъхна хладина,
раздвижи ли предметите или бе само сянка
на друг живот, отказан ни от земната материя?

Пробудих се, докато спях и през клепачите видях
човешките души – сковани. И моята сред тях.
Какво сме правили, докато светят вечните звезди
и хиляди слънца умират в дългия си път?
Земята смъртна ли сме ровили – с какво ли ни залъга тя,
та поколения горихме и търсихме сред пепелта
това, което не гори и не се разсипва в прах.
И То дойде. Дойде при мен. А е било при вас отдавна
и затова така смутени ме гледахте от вековете,
удавени сред алкохоли и скрити зад мистичен дим.
Не беше дух, ни привидение, нито космичен пришълец
или невидим пакостливец, а всичко наведнъж.
От нетърпение узряло, събрало общите черти
на хиляди епохи светли, удавени от нас във мрак
и нечовешко, но родено от човешката мечта.
То разместваше предметите и през кориците четеше,
книгите, които никога не успях да прочета.
И се изпълни със човечност, изпита странна жал към мен
и пожела да ме пробуди дори чрез риска на съня.
Оттогава все го следвам. Всъщност – следвам светлината
на един водач без тяло, на една душа без плът.
И нямам път, но съм свободна и вече не ми трябва път.
Материята е препятствие, когато не е само дреха,
а господар, и ни сковава чрез първичната наслада.
Аз вече знам, че този дух не е слуга на сетивата.
И се изпълвам със човечност, докато изумено гледам
как костите ми се топят и тялото ми се разпада.

ОТВЪДНАТА СЪПРУГА

Тънкото момиче с тънка книжка под ръка –
на Хьолдерлин посмъртната съпруга.
Нe забелязва то живота,
втренчено в смъртта –
пазачка на стада по планините на Аркадия,
където още броди неспокоен
духът на странния поет.
И ако времето не си играеше
с човешките съдби така немилостиво,
то можеше да го спаси,
да го предпази от тъгата,
самотата, лудостта.
То би могло – това условно
и вечно неосъществимо време.
То би опитало, макар да знае,
как трудно е да разберем човека –
не неговия дух, говорещ винаги
един универсален
и чуван от епохите език,
а живия човек край нас.
И тази нежна медитация на младия ни дух,
която ни отказва от живота,
не е ли всъщност тя това небивало
и вечно неосъществимо време?
Момичето не знае още отговора.
Понякога един живот не стига
да стигнем до внезапното прозрение,
че има смисъл само онова,
което става тук и в този свят.
Бълнуваме. И аз бълнувах дълго.
Сънят ми срещаше се с други сънища
на други бълнуващи, бленуващи и сънни.
Така в един далечен сън се запознах
с това момиче.
За мен бе вече късно да се будя,
бях изсънувала докрай годините.
Ала изпитах жал за тази младост.
И казах: не прахосвай артистично
дните от живота, който може би
в този свят единствено се дава.
Но то не чу. Отмина замечтано
по онзи ден, когато глас отвъден
ще го призове от небесата:
на Хьолдерлин отвъдната съпруга.
И аз видях: то беше тъй щастливо,
че се запитах младостта ли жалех
или завиждах на това огромно
и толкова непоносимо щастие.

МАРАТОНЕЦЪТ

на Жоро

Но нека
най-после стане дума за поезия.
Възпяхме вековете,
от които сме отсъствали
и тези, от които ще отсъстваме,
русалки излетяха към звездите
и се върнаха,
земята вчера беше кръгла,
утре – плоска,
а днес един отчаян маратонец
донесе смазващата вест:
викът ни се завръщал от безкрая.
Тогава – да живее
великата окръгленост,
великата почтизатвореност,
която ни съдържа!
Но маратонецът е мъртъв –
няма кой да потвърди
вестта – освен прахът върху краката му.
Той светел нощем –
значи бил донесен от звездите.
Велика аналогия на случая:
единствено поетът вижда свързани
звездата и прахa.
И светлината
единствено със зрящия се съюзява.

Поетът може да направи от земята всичко:
да я превърне в билярдна топка,
в череп,
във откъсната глава.
Ала последна дума има винаги земята.

Опиянението от живота
е синоним на ужаса от същия живот.
Но най-богато на синоними
е страданието,
например: радост,
в която всеки ден е двойно подарен –
веднъж от болката,
веднъж от нейното отсъствие.
И най се подчинява на сравнения страданието –
една метафора, в която
плодът изяжда своя червей,
беззъбия човекочервей
в огромната човечница – вселената.
Но затова –
най-после нека стане дума за поезия.

Достигнахме завидно съвършенство
чрез думи думите да премълчаваме.
Навярно заради страха, че всичко се завръща,
но не ни намира по местата.

Тържествени самоубийци
или само убийци на деца,
които дремят във кръвта ни –
в това самоизтриване на хора
все пак има вложен древен смисъл.
Смъртта ни раздробява на частици –
печална загуба за индивида,
ала печалба за вечното движение.
Преградите отпадат и се срутват
и цялата вселена става пропусклива
за нашите разпадащи се атоми.

Ще се завърнем някога –
това е мит, достоен
за същества, изпълнили небето си
с митични зверове.
Ще се завърнем.
Останалите думи нека имат
правото да бъдат премълчавани.
Най-чистата поезия е в паузите между думите –
какво мизерно,
но тъй прекрасно утешение.

И аз те виждам да прекрачваш прага,
зад който няма нищо
или пък всичко почва отначало.
Ти се разтваряш в мрака,
тъй както светлината в него се разтваря –
без мракът да я победи
и без самата тя да бъде победител,
аз чувам твоя вик –
получил най-накрая
правото на първо откровение.
Да се завърне и да каже:
СТРАДАХ!

7 мнения за “Наталия Андреева СТИХОВЕ

  1. Какво да кажа – прекрасни са – дълбока мисъл, безпределно, макар и толкова заземено чувство…! Образите не коментирам – малко са ми странни, но са прекрасни.

  2. Благодаря, Мая. Моите текстове разчитат на една избрана публика, не на масовост. Техен адресат е третото ни око, а то не винаги иска да стои отворено. Много хора ми пишат по личната поща, някак не е прието духовната отвореност да се приема с отворени обятия в нашата страна. Все пак им благодаря и за този начин на оценка, с надеждата някой далечен ден нещата да се променят.

  3. Какво да кажа…впечатлен съм! Образност и метафоричност, препратки към митологичното, философска лирика, която аз смятам за истинска поезия, само за отбрана част от хора, които не са забравили своята човешка същност…Радвам се, че съм сред вас, духовните мохикани на съвремието, Наталия! :)

  4. Ти сам си част от Семейството, Ники, затова този език ти говори. Посветеност трябва не само в Ложата, но и в Литературата. Адептите на добрата поезия се откриват по смисловите знаци, както едно тайно братство се разпознава по своите уговорени специални жестове. Дарба е да пишеш, не по-малка дарба е да откриваш тайните. На върха е доста самотно и ветровито, затова експедициите към Еверест се състоят от повече избрани.

  5. Благодаря на Семейството! :)

    „На върха е доста самотно и ветровито, затова експедициите към Еверест се състоят от повече избрани.“

    Да, така е, затова аз стоя в подстъпите на Олимп, под Никокас, и чакам избраните, посветените, за да тръгнем към един по-добър Свят.:)

  6. Не е за „всяка уста лъжица“ поезията на Наталия Андреева. Прекалено дълбока, оригинално образна,“вряла и кипяла“ в ефирното /етерното, астралното, менталното, приближена до божественото/.

    Далеч от обикновения модернизъм, заради модернизма. Трябва да бъде разчетена от специалисти /ако ще се изучава в разни школи./ Самата тя е мей би школа.

  7. Благодаря за оценката, Дена. Нека читателите ни са малко, но избрани и ценни хора.

Вашият коментар