Критерият за стойността на един поетически отклик не може да бъде друг, освен трепетът. Тази особеност на поезията винаги се е използвала умело за създаването на масови недоразумения и обявяването им за еталон. Оправдаването с недостатъчната образованост на четящите предизвиква недоумение, защото именно образованието, с присъщата му липса на гъвкавост, методично внушава консервативни определения за значимост.

Бунтът започва не толкова срещу поетическите образци, колкото срещу дефинираното възприятие. Както при всяко противоборство, целта е да се наложи просто друга норма, а носителите й да се превърнат в първопричина на модерността. Тази задача е непосилна за един, дори за група представители на революционни идеи, защото те обикновено са ограничени в определен исторически период.

Превнасянето на чужди поетики от началото и средата на миналия век в днешна България не споделя нищо друго, освен факта, че политическото и икономическото развитие на родината ни закъснява със столетие. И ако те са притежавали плътност и значимост като естестествена реакция на тогавашната действителност, то сега са повърхностни и бутафорни. Играта като дидактически способ властва не в естетиката на смисъла, а в конструкцията на рамката. Поетите се отказват да създават поезия и се залавят с ограмотяването на читателите си.

Едновременно с това, разчитайки единствено на игровия елемент, те принизяват не само собствения си бунт, но и боговете, на които се кланят. Именно това пълно и до известна степен неволно разграждане на стойности, вероятно ще доведе до нещо съвършено различно, което да изненада всички. Дотогава обаче най-добре ще е да се придържаме към традиционното изразяване с думи.

Съществуват невероятни възможности за звукопис и ритмика, които предизвикват определени усещания и създават с лекота различни внушения.

…
виле миле
шоткан тиле
кой те върза
сън да смине
кой те взе
таман да види
фър
на кучето да иде
сънка диви
трай да няма
лъс подире
и на ръка веке сиди
и в земята да се скине
по реката да замине.

Тези мантри обаче имат толкова общо с поезията, колкото и съшитите с бели конци поетически парчета от задълбочени, но безформени разсъждения. Как тогава да определим, кое дава шанс на ума и усета да разцъфтят, кое прибавя себе си към света, така благосклонен да приюти словото? Отговорът, струва ми се, е в трите „М“ /music, magic, meaning/, което на български език би прозвучало „музика, магия, мисъл“.

Може да се спори доколко „значение“ и „мисъл“ се препокриват, но това ще отнеме време и е по-добре да го сторим, когато разсъждаваме за природата на превода. Липсата, на което и да „М“ в стиховете ги прави всичко друго, но не и поезия и е най-удачно просто да се провъзгласи нов жанр. Например „stoetry”. Преводът да си го направи всеки, както желае.