Румен Леонидов – из „ПОКАЯНИЕ ГОСПОДНЕ“

 

СЕНКИ

Всички очакват да дойде делегация,
тичат, оправят завесите на прозорците
в дългите и пусти коридори,
на малка масичка са изложени детски
шоколадчета, продавачката я няма,
официалните посрещачи са в паника,
спират ме и ме питат,
кой открадна шоколадите, не знам,
отвръщам, уволнен сте, веднага
изчезвайте, напуснете веднага, вън…

Изчезвам мигом, превръщам се в сянка
с шапка и черен костюм, преминавам
на бегом по бялата алея в двора, но
седналите на пейките ме разпознават,
започват да ме сочат с пръст.
Влизам бързо в съседната сграда,
удря ме хладен гъдел под лъжичката,
сякаш съм попаднал в лечебница, и там
всички знаят, че съм провалил
натуралния десерт на скъпите гости.
Те са вече тук и разглеждат учебните
помещения. Скривам се в мъжката
тоалетна, не ги виждам, но усещам
присъствието им, на две крачки от мен
гущероглавите дишат. И душат въздуха
с вирнати муцуни…
За да им отклоня вниманието,
скришом им подхвърлям едно пилешко
бутче, те веднага го схрускват с ръмжене.
Плъзвам по мозайката към тях и второ,
но по-силно, отколкото трябва…
Дано не си помислят, че ги замерям.
Един подир друг в тоалетната
влиза цялата делегация
от свирепооки мъже, кабинката ми
няма врата, притискам се плътно
до стената, един идва и дълго се взира
към мен с крокодилските си очи и накрая
изчезва.
Но се появява чернокоса жена на около 40,
усмихва ми се, вие не сте хора, казвам,
не сме, отвръща тя и се стопява
във въздуха, но отново бързо се появява,
какво става, питам я, подмлади ли се,
ти ще кажеш, отговаря и пак
ми се усмихва, или се прераждаш, питам,
не, просто си смених енергията, ние владеем
всяко новолетие и когато някой
изчерпи заложените му възможности,
влагаме остатъка в друг, но щом усетим,
че и това не е достатъчно, запазваме
външността и му вливаме нова същност…
Нужно е обновяване на духа.
Лечебницата се превръща в цирково шапито
с плюшени седалки,
качен на кокили Арлекин прелита
над арената, завързан е за дебели
въжета, бивш актьор, прави се
на акробат за пари, всеки прави,
каквото не е правил, и този
ще ходи по тел, но увисва, номерът
му се проваля, хич не се смущава,
имам десет дипломи, сега ще ви попея,
и започва да гримасничи, жалък, жалък…
Всички тръгват да си вървят,
и аз напускам цирка.
Пред гардеробиерната ме спират
и ме питат, какво правиш тук,
нали обеща никога
да не идваш в този сън?…

ВАТИКАНА

Дълги мрачни коридори
на католически манастир.
Нося през рамо пълен мях с младо вино.
След мен капят червени отпечатъци.
Влизам в първата врата отляво –
женска тоалетна. С клекала.
Хвърлям пробитата кожена торба в ъгъла
и веднага излизам. Но в дъното
на коридора изникват осем монахини.
И започват заплашително да клатят
глави и хорово да рецитират:
– Всичко видяхме, всичко видяхме!
Няма да ти се размине!
Няма да ти се размине!
Ей сегичка ще отидем,
ей сегичка ще отидем,
всичко на папата да кажем!
И потънаха в предишния ми живот
да ме търсят.

КАЖЕТЕ МУ

Край синагогата, която е в ремонт,
са разпръснати строителни отломки.
Между тях е захвърлена стара, олющена табела.
Навеждам се да я разгледам, но се изправям
в голяма и светла, безлюдна книгохранилница,
съседна на синагогата.
Попадам пред огромна книга,
отварям я – половината е на чужд език,
изписан с готически шрифт. Струва ми се,
че е атлас, виждам рисунки и чертежи
на Леонардо. Грабвам я и излизам.
Пред входа на синагогата намирам
детски лъжички от сребро.
На улицата срещам възрастен китаец
с козя брадица, седи върху малък ковчег.
Поглежда ме и издъхва. Отварям капака
и го полагам вътре. Идва внучето му
и пита:
– Какво му е на дядо?
– Умря. И отиде на небето – обяснявам.
Детето започва да плаче. Тогава старецът
се надига и сяда в ковчега. Казвам му:
– Всички имат по един живот, а ти – цели два.
А мъртвият ми отвръща:
– Това не е честно!
Става ми смешно. Това не е честно.
Смея се на глас. Това не е честно.
Почвам да се превивам. Падам на земята
и се търкалям по тротоара. Не е честно.
Отнякъде изниква лекуващият му лекар
и започва да се чуди:
– Я, виж ти, Старецът пак оживя! Той вас
ви слуша, а мен – никога… Моля ви,
обяснете му, че е умрял.
Питам:
– Това Ли Е онзи Лаодзъ, който твърди:
„Да си просветлен, означава да опознаеш себе си“
Детето спира да плаче и се заканва:
– Ти няма да получиш просветление!

БОГОМИЛИЕ

Спирам пред портите на наш манастир.
Тропам. Отгоре се показва владиката
и без да продума, хвърля
в краката ми малка икона.
– Дръж си безбожните ереси…
Вдигам падналата Богородица.
Изобразена e с големи крила. Христос,
млад, без брада, също с големи крила,
благославя с двете си ръце.
Около главата му – сияние.
Горната му дреха е червена,
а долната бяла. На кръста му, вместо
пояс – ширит. Над Утешителя –
лети сонм ангели, наведени към Него.
Имат лица, но са безтелесни.
Удрям с юмрук по портата. Владиката
се появява сърдит. Казвам му:
– Духът на Дичо Зограф те поздравява!
Майстор Методий ми предаде
дългите му книги… В тях Единният Бог е дете.

Владиката дълго мълчи. Накрая чувам:
– Горе ще видим кой прав, кой крив.
Махай се. За сбогом ти дарявам едно
новородено конче. Обещаваш ли
да го гледаш?
Кимвам в съгласие. Портата се открехва.
Поемам кончето на ръце. Пускам го
да ходи. Но то пада: предните му нозе
са отрязани до коленете.
И удължени с дървени чукани.
От небето започват да падат пълчища
денници, полубесове, полуангели.
Черната Богородица лети.
Черният Иисус прелита.
Вали черен сняг.
Черното конче лежи
в краката ми и побелява.

ПОКРЪСТВАНЕ

Трима ковачи от ранни зори,
потни и голи до кръста,
с чукове блъскат и пръскат искри,
клинци каляват за Кръста.
Зорлем зората към хълма върви,
пладнето тайно се кръсти,
петъкът пее, тълпата мълви:
„Трима ще разпнат, един ще възкръсне!”
Трима изплитат венеца Му трънен,
в морава дреха денят Го загръща.
Броди Мария из мрака бездънен,
Господ отрочето мъжко Си връща.
Гол Го събличат. Тръпне тълпата.
Тайно венчават Голгота за Кръста.
Трите разпятия – с връх в небесата:
двете проклинат, едното се кръсти.
Иде часът. И сетната чаша.
Слепи проглеждат, сакати прохождат.
Трима войници се карат за плаща.
Първият – кръстен. И той Го пробожда.
Тъмно над Рим е и мрак над Юдея.
Слиза от Кръста. Мария прегръща.
Нито човек е, ни Бог, а идея…
Светъл. Безплътен. Безсмъртен. Насъщен.
Той е Спасител. Спасените вчера
вече отказват да бъдат спасени.
Няма апостоли, Тайни вечери…
Няма любов, а само неверие.
Няма „Разкай се!“, няма промяна…
Звяр е човекът, без Бог си живее.
По-добре е и нас да ни няма,
нежели и Господ да подивее.

БЪДНИ ВЕЧЕР

Богородица продума:
слезни, синко, виж чедата,
чуй как сричат Твойте думи
виж – не вярват в добрината.
Дето минат, пясък никне,
дето стъпят – все пустиня.
Вместо извор – суша бликва,
вместо глина – мръсна тиня.
Татко Ти отгоре гледа
как човеците лудеят.
Никой тук не Ти е предан,
людоедстват и се смеят.
Как да бъда Майка свята,
как народите да пазя,
ако те със Сатаната
като братчета си мязат.
Я сбери си вси светии,
я сбери си люде свестни,
вси юнаци куражлии,
земни хора и небесни.
И земята обърнете,
мор пратете, черна суша,
че дошло ми е до гуша
да им гледам бесовете.
В храма влизат като в ханче,
уж пред Теб се изповядват,
плащат за едно тамянче
и отиват да обядват.
Най-човешкото умира –
милост, свяст и състрадание.
Ще възкръсне ли всемира
с мислещото мироздание?..
Те зачеват на Игнажден –
нямат вяра, нямат тяга…
Няма смисъл да те раждам!
Бъдни вечер се отлага…

КРАЙГРОБИЕ

Нощ. Летя по-лек от нощна пеперуда, издигам се
над старото гробище зад черквата, виждам я
в тъмното и веднага им казвам: „Долу има жива
жена, трябва да я изровите!“ Но те не ми разрешават
да кацна, да ѝ помогна. Полегнала е настрана,
подпряла си е главата върху китката на ръката, гледа
ме недоверчиво. Нещо стърчи от гроба ѝ, завързано
с червена връв. Спускам се като прилеп и дръпвам
връвчицата, излиза елипсовидно колие с позлатен
обков, а в него образ на красива жена, аха, казвам
си, това е самата Света Петка. Но медальонът пада
върху гроба, а аз отново се издигам. Кръжа нарочно
над същото място и отново им казвам: „Извадете я,
веднага я извадете! Оттук виждам, че е жива!“
Но не ми дават да сляза. Няма как да ѝ помогна.
От съседния гроб са много недоволни.

ИЗКУПЛЕНИЕ

В двора съм, в черковния двор на Светията Гьорги.
Появява се рижо босоного момче с препасана
през рамото овчарска торбичка, това е Кольо, от
врата му висят – завързани с връв – чифт стари
цървулки… Идва и ратаят Райчо, и още един, който
е клисар, гледам го – в зелен шлифер, закопчан
догоре, косата му е мръсноруса, пристегната с
ластик. Казва ми: – Добре си дошъл! – и ми подава
десницата си, за да я целуна, навеждам се, оказва
се мазна. Обърсвам устните си с опакото на
дланта. Същият нарежда да се съберат всички
деца пред храма, щяло да има урок по поезия. В
храма прииждат гости, официални лица, клисарят
е поет, реди столове на редички, ще има голямо
литературно четене в малката селска черква, и
милионерът Т.Т. е тук, и той е поканен, не знаех,
че е прописaл, влиза, оглежда и възкликва: „Тук не
мога да чета, има конфликт на интереси!“ Излизам
на двора и се запътвам към съседната сграда.
Дървената ѝ врата е заключена. Подпирам я с рамо,
не поддава. Забелязвам, че е от две отделни крила.
Натискам по-силно едното. Влизам. И други тръгват
след мен, един подир друг. Среща ни тесен, здрачен
коридор, без прозорци, без светилник, но веднага
от тавана към нас се спускат стотици ръце, които
се опитват да ни сграбчат. Чувам тупуркане зад
мен. Последователите ми бягат. От пода изпълзяват
също ръце. Отстъпвам назад. Стигам до вратата, но
тя е залостена отвън. Явява се клисарят поет и се
изказва: „ Животът продължава да ни живее. И ние
не му трябваме, освен за свидетели…“