Детелин Вълков ОСМА ЧАСТ: „МЪГЛЯВИНИТЕ НА ЕОЛИДИТЕ – 2“

(продължение)

Не по-малко странно е, че най-влиятелният, могъщ и древен жречески род в Атика е с тракийски произход. Още от създаването на града от митичните му основатели свещенодействията се извършват от жреческия род на Евмолпидите.

При това не къде да е, а в светая светих на елините – храма на богинята Атина. Да повериш на един цял род чужденци, при това варвари, т.е. неизповядващи твоята вяра, да извършват като йерофанти (върховни жреци) най-сакралните от сакралните богослужения – мистериите… историята не познава друг подобен случай. Интересен е и фактът, че родът на евмолпидите всъщност не живеел в Атина, а в близкия град Елевсин, отстоящ на около 22 км северно от Атина, ползващ се със славата на религиозното сърце на Атика.

Митът за Евмолп всъщност е много интересен за проблемите, разглеждани в тази книга. Преданията разказват, че бил син на бореадата Хиона и на морския бог Посейдон. Уплашена, че баща й ще разкрие поразията, Хиона изхвърлила новородения Евмолп в морето, но той бил спасен от Посейдон, който го изпратил за отглеждане в Етиопия при една от дъщерите си – Бентесикюме (Бентесикиме). В Етиопия Евмолп бързо възмъжал и бил оженен за щерката на Бентесикюме, но решил да посегне и на една от бълдъзите си, след което бил принуден да бяга обратно на Балканите.

Тук отседнал със сина си Исмар при тракийския цар Тегюрий (Тегирий). Замесен в заговор срещу домакина си, Евмолп избягал в Елевсин, където основал мистериите в чест на Деметра. Скоро елевсинци се сдърпали с атиняни и в последвалата война Евмолп и Ерехтей загинали. Ерехтей обаче оставил щерка Креуза – онази, за която се оженил Ксут, а Евмолп – син Керикс, станал родоначалник на рода на жреците – евмолпиди…

Хубаво разказана история, но пропита отгоре до долу с невъзможности. Евмолп още от древността е обявен за трак. Майка му Хиона обаче е борейка, а както видяхме, Борей е сбъркан със северния вятър доста по-късно от раждането на внука си и всъщност е с южен произход. Бащата Посейдон (виж следващата глава) никога не се е обявявал за тракийски бог, дори и в най-късните си мемоари. Спасявайки Евмолп, морският бог го праща в Етиопия, където е цялото му семейство. Дотук при Евмолп не се открива нищо тракийско.

По-нататък. Бягайки поради сексуали забежки от Африка, посейдоновият син отсяда при тракийския владетел Тегирий. Владенията на този цар обаче според всички древни автори са на няколко десетки километра от Атина. Т.е. по онова време Тракия е северно от Атика, но южно дори от Тесалия – излиза, че траките обитавали земи в самото сърце на антична Елада. Още по-нататък. Бягайки от Тегирий, Евмолп отсяда в Елевсин, където основава култа към Деметра. Родните траколози обаче единодушно твърдят, че култът към Деметра е бил слабо разпространен сред траките. Мнение, с които не е трудно да се съгласим, защото свещено животно на богинята бил жеравът – птица, характерна за Египет (Етиопия) по-скоро, отколкото за Балканите. Като капак на всичко, в последствие евмолпидите обединяват в един мистериален обред култа към Деметра и култа към Дионис – бог, също далечен пришълец за Балканския полуостров, но теогонично свързан с Деметра. Резултатът – в тракиеца Евмолп няма нищо тракийско.

Изводът – засега само едно намигване: дали пък по-късните преписвачи не са обърнали всичко наопаки – в Елевсин да са били пришълците, а в Атина – траките? По-късно ще отделя цяла глава за същността на термина „траки”, тук само ще подскажа, че често говорейки за траки, трябва да подразбираме елини, и говорейки за елини, всъщност разказваме за някакви траки.

Самият Тукидит на когото се позоваваме в горните редове и който живее през V в. пр. н. е., и по бащина и по майчина линия си е ¾ или 100 на 100 тракиец според всички свои биографи. Сам той обаче се нарича елин, за елин го приемат и всички историци. Е, или Тукидит е самозванец, или между елини (атиняни) и траки няма никаква кръвно-родова разлика…

Едва ли има смисъл да се използва и топонимът „Тракия”, ако веднага след него не се уточнява за кой век от коя ера става въпрос. Когато Омир говори за Тамирис, когото музите ослепили, докато се връщал в родната си Тракия, под „Тракия” поетът всъщност разбирал онази земя, която по-късно нарекли Тесалия. Същата тази Тесалия, която е известна и като Пиерия, като Ематия, като Пелазгиотика…Да не изреждаме по-нататък – земята си остава една и съща на едни и същи племена. Сменят се само наименованията. Дали някой ще бъде наречен трак, пиер, лапит, пелазг и т.н. е почти все едно. Овидий постоянно нарича „ахейците” пелазги. Истината е, че има някои различия между отделните наименования, но историците поне досега не са обяснили убедително в какво се състоят тези нюанси. За сметка на това употребата на едно или друго име винаги е обагрено с политическа окраска – както в миналото, така и днес.

Видяхме вече как от историческата сцена изчезват многобройните мирмедони, а впоследствие като че ли от въздуха се появяват едоните и мигедоните, а после и македоните. При това най-сероизни учени полагат най-сериозни усилия да докажат, че между мак-едоните и едоните не съществуват каквито и да са родствени връзки, защото едните били македонци – някакви северногръцки племена, а другите – прононсирани траки. Да, обаче и траките тогава са южно, средно и северногръцки племена, защото артефакти от масираното им присъствие се намират по цялата територия на днешна Република Гърция. При това, както видяхме, са говорили и езика на древните елини. Накрая излиза, че траките са по-македонци от македонците. Но не и от мак-едоните, тъй като македоните са траки. Или обратно.

Странно е как понякога в аналите на историята се появяват имена на племена, които реално никога не са съществували. Характерен е примерът с бесите, които още древните автори разхвърлят на територия, която се простира от Карпатите в днешна Румъния до Родопите в Южна България. Истината е, че старите летописци нямат никаква вина за бъркотията с местоживеенето на бесите. Целият проблем е в техните тълкуватели. Достатъчно е било да се отвори речникът, за да се види, че βησσα значи „дълбока долина, урва, теснина, проход, клисура”. Казано на новобългарски, „беси” би трябвало да означава „клисурци” – люде, които живеят по планинските проходи.

През тези естествени нагъвания на земната кора са минавали всички комуникационни и търговски пътища. Естествено е било (а и сега е) населилите се около тях жители да практикуват една от най-древните професии в света – разбойничеството. Всички древни анали свидетелстват, че бесите (където и да са живели) били безкрайно войнствени и независими. Херодот например съобщава, че те са част от сатрите: най-войнствената и свободолюбива племенна единица на това племе. Отличаващата дреболия между истината и лъжата е, че Херодот никъде не пише, че бесите са племе. Това е сътворение на тълкувателите му. Реалният факт е, че беси означава ни по-вече, ни по-малко „клисурци”. Клисури има както в Карпатите, така и в Стара планина и в Родопите. Това съвсем не означава, че жителите на българския град Клисура трябва да се обявят за отделно племе, живеещо на територията на Република България.

Последните защитници на Троя, които Омир изброява във втора песен на „Илиада”, са ликийците:

„А Сарпедон със почтения Главк пък доведе ликийци
чак от далечната Ликия, негде от Ксант бързотечен.”

Когато поетът пише (а не наизустява) поемите си, земите, откъдето идва Сарпедон, вече наистина се казват Ликия. По времето на Троянската война обаче те все още са носели името на населяващия ги племенен съюз – на лувийците. Живеещите малко по-на север хети са я наричали Лулува. Ако Омир е нарекъл земята на Сарпедон и Главк Ликия, то днешните му тълкуватели би трябвало да знаят (и да обяснят на читателите) истинското название на онези краища през XIII в. пр.н.е. Както и да разтълкуват на същите тези читатели, че Главк и Диомед избягват да се сражават двамата, не само защото дедите им си гостували един на друг, а защото бащите на тези деди били рождени братя.

Двамата били от потеклото на еолиеца Сизиф и следователно мястото им би трябвало да бъде на страната на Троя. Освен еолийци, те обаче били и данайци (танаи). Прадядо им Белерофонт се оженил за дъщерята на лувиеца Йобат – тъст на цар Прет – чичо на Даная. Такива работи са се получавали по време на Троянската война – данайци да защитават крепостта на Приам.

Ето я всъщност в сгъстен вид и цялата история. Белерофонт бил натопен от Антея (или Стенебоя), че нарушил гостоприемството на съпруга й Прет и поискал да я прелъсти. Всъщност Антея била разгневена, защото младият красавец отказал поувяхналите й прелести. Царят на Тиринт Прет обаче се хванал на въдицата и замислил да погуби Белерофонт. И тъй като законите на гостоприемството не му позволявали извършването на подобно пъклено дело, Прет изпратил героя с едно писмо до тъста си Йобат – цар на Ликия. В писмото молел тъста си да свърши работата вместо него. След куп подвизи из Мала Азия Белерофонт не само спасил главата си, но дори успял да се ожени за дъщерята на Йобат – Филоноя.

Интересното в случая е, че според учените през XIII в. пр. н. е. жителите на Балканския полуостров нямали писменост и били безкнижници, а азбуката си получили едва през IX – VIII в. пр. н.е. от пуснали котва край атическите брегове финикийци. Прет обаче изпраща на тъста си Йобат писмо. Излиза, че или древните митографи са „пооцветили” разказа си за Белерофонт, или днешните тълкуватели не са наясно с материала. Защо обаче на древните им е било необходимо да се заплитат в такива невероятни лъжи (според твърденията на познавачите, че писмеността на Балканите се появява пет века по-късно)? Отговорът е, че не им е било необходимо, защото Прет наистина е писал писмо и то с писменост, съществувала векове преди неговото време.

Достатъчен е само един бегъл поглед върху родословието на тиринтския цар, за да се види, че той е от коляното на танаидите. Онези, които преди да се заселят на Балканите нахлули в земите на фараоните от север – някъде от там, където по-късно на картите ще се появи Ликия. Нищо чудно, че Прет си взема булка от прародината. Не е чудно и че праща на тъста си Йобат писмо – левийците са имали писменост поне от XVIII – XVII в. пр.н.е. А историите с Белерофонт се развиват някъде в средата на XIII в.пр.н.е.!

Да си припомним и мита за Паламед – сина на лувиеца Навплий, когото итакиецът Одисей подхлъзва с фалшивото писмо, изпратено уж от царя на Троя – Приам. (Между другото интересен е въпросът на какъв език и с каква писменост са си кореспондирали Приам и Паламед, за да успеят да се разберат, а и за да може да бъде прочетено писмото от хората на Агамемнон.)

Изложението дотук е фактология, която буквално боде очите, но у нас кой знае защо ни се пише, ни се говори, ни се чува за нея. Повече от сто години твърдо е установено, че хетите и лувийците са поддържали оживени контакти с населението на Балканския полуостров още от XVI – XV в.пр.н.е. Поне за подобни контакти има открити документи. А реално оживен обмен между Мала Азия и Балканския полуостров е имало много преди доказаните с артефакти данни.

Дори теоретически не е възможно в продължение на пет века островите в Бяло море да са транзитни пунктове на хора, идеи, митологеми, материални и културни ценности и в същия този огромен исторически отрязък от единия до другия бряг да не прехвръкне поне един писмен знак, бил той клинописен или азбучен. Още по-необяснимо е, че в края на XIV в.пр.н.е. на Балканите масово се преселват малоазийски племена, които от векове имат писменост. Със стъпването си на новия бряг те като че ли забравят за нейното съществуване и отказват да я предадат на заварените балкански диваци, които трябва да чакат поне още пет века появяването на финикийците, за да се ограмотят на четмо и писмо. Да не говорим за хала на горкия Омир, който, въпреки че има като жител на Мала Азия зад гърба си десетки поколения пишещи предци, е принуден да наизустява гигантските „Илиада” и „Одисея”.

Истината е, че на него едва ли му се е налагало да тормози така жестоко паметта си. Писмата на Белерофонт и на Паламед наистина са съществували и не са художествена измислица. Преди повече от половин век европейски учени установиха при етнографска експедиция в Анадола – някогашната Анатолия, че ликийците са говорили… лувийски диалект. Омир никъде не говори в произведенията си за лувийци, но той е писал поемите си за своите съвременници и за да бъде разбираем, е използвал имена, които да им говорят нещо познато. В края на краищата бил е поет, а не историк, за да обяснява кой, откъде, защо и как.

Това е била работа на тълкувателите му.

Но да оставим пак танаите-лувийци и да се върнем на основната тема на тази глава – еолидите. В началото изброихме наследниците на Еол. В края на дългата редица са Пиер, Магнет и Дейон. И ако, както вече стана ясно, за древните митографи еолидите са все в сянка, то най-плътната е за изброените трима.

Да започнем с Пиер. В „Антична митология” на Г. Батаклиев в статията „Пиер” пише следното:

1) Македонец, цар на Пела в антична Македония, баща на пиеридите.
2) Македонец, баща на деветте музи, който въвел култа им в беотийския град Теспии.

В следващата статия „Пиериди” дословно се казва:
…деветте дъщери на Пиер (ематиди), произхождащи от Ематия (Македония). Дръзнали да се състезават с деветте музи в певческото изкуство, но победени, били превърнати в свраки.”

В статията „Музи” Батаклиев пише в частност и следното:
„…родени в Пиерия, гориста област в Тракия и северните поли на Олимп.”

От сумираните горни сведения излиза, че Пиерия, Македония, Ематия и Тракия или са части една от друга, или се припокриват напълно, плюс факта, че македонецът Пиер е властвал в беотийския град Теспий (иначе как би въвел какъвто и да е култ?), т.е. Беотия също се явява някаква част от Пиерия – земята на еолида Пиер. Г. Батаклиев разграничава два „Пиер”-а: един за баща на музите и един за баща на пиеридите. Така запазва поне частична вярност към Аполодор, за разлика от огромния брой тълкуватели, които предпочитат да се придъжат към по-късни версии на мита, в които отец на музите е самият Зевс.

Странното и при Батаклиев е, че Пиер е македонски цар, въпреки, че Омир и Аполодор говорят за музи във времена, когато македоните все още не съществуват като племенно име. Хубавото е, че той е един от малцината, които се осмеляват, макар и под сурдинка, да признаят, че култ към музите (т.е. изкуствата) се въвежда по време на пиеридите-еолиди, много преди Зевс да се появи на митологическата сцена. За съжаление съвременните тълкуватели на древните писмени паметници нямат никакво желание да въведат ред в кошницата с объркани исторически нишки и като че ли съзнателно се ловят за очевидни противоречия, за да заплетат още повече кълбото.
В „Илиада” (XIV, 225-230) Омир пише:

„…Хера напусна стремглаво високия връх олимпийски,
мина Пиерия близка, Ематия, свидна за нея…”

Излиза, че Пиерия и Ематия са две различни географски области. Макар и доста по-късно, Птоломей, корените на чийто род водят точно от тези места, включва в Ематия градовете Едеса, Идомене и Пела. Те обаче се водят като градове от Пиерия при почти всички древни автори. Омир ли греши, Птоломей ли, древните историци и митографи ли? Ето три текста от различни източници:

Пиерия- област в югозападна Македония, североизточно от Олимп, отечество на Орфей и любимо местожителство на музите (наричани често и пиериди)”
„Пиерия – област в ЮЗ Тракия, която се разполага между Ботиея и Македония…За Аполоний Родоски Орфей е владетел на „бистонска П.”
„Ботиея – …на север Ботиея граничи с Македония, а на североизток с Мигдония.”

Могат да се предадат поне още няколко десетки цитата, но и без тях става ясно, че Пиерия се е намирала едновременно в Югозападна Тракия, в Македония, в Ематия и на територията на тракийското племе бистони (всъщност диалектно разночетене на „бис-едони”), но заедно с това не би могла да съществува, защото между Ботиея и Македония, според последния цитат, няма нищо. За да се усложни още повече загадката в южната си част земята на пиерите граничи с:
Περραιβοι – переби, пелазгийско племе…
Περραιβια – Перебия – северната част на Тесалия.

В речника по антична митология на Жоел Шмид срещу името „Перибея” са изписани биографиите на шест дами – всяка една със значителен принос в древната история на Балканите – но Перибея, дъщерята на митичния цар на Пиерия Акесамен и съпруга на Аксий, бога на едноименната река с днешното име Вардар, не се споменава. Сигурно защото потомците на този брак са пеоните на Астеропей, защитавали Троя и следователно са „негърци”. Но нали Пиер е еолид, а еолидите бяха гърци…

Е, дотук за едното късче земя и за едното име се появиха прекалено много претенденти, въпреки че има и други, неспоменати засега. Например като:
Περειη – област в Тесалия
Περιηρης – Периер 1) Цар на Месения 2) основател на град Занкла

На така забърканата дотук каша слагаме капака с известието, че Пиерия била и земята, където Аполон си гледал свещените крави, откраднати от пеленачето Хермес – два бога, които, както ще видим в следващата глава, са с т.нар. предгръцки произход. А историята твърди, че преди гърците на Балканския полуостров живеели пелазгите, част от които се наричали пери-бои. Или може би пиери-бои…Отговорът е, както се казва, на върха на перото. И няма да не капне върху хартията.
Но не и преди да се поровим из досието на другия еолид – Магнет. За магнетите Омир пише във втора песен (733-773)

„А Тентредонов Протой бе водач на магнетите силни –
волно живееха те край Пеней в Пелион гъстолистен.”

Пеней е река, която извира от планината Пинд, тече между планините Олимп и Оса и се влива в Егейско море. На север от нея планината на музите Пелион. Според Хезиод (VII в.пр.н.е.) Магнес (Магнет) и брат му Македон живеели в земите на Пиерия. Че древна Пиерия е била по-късна Тесалия, вече знаем. Магнес обаче се оказва брат на Македон. Излиза, че някой трябва да греши.

Или Магнет не е еолид, тъй като е брат на Македон, или Македон е еолид, тъй като е брат на Магнет. Отговорът на този въпрос остава за малко по-късно. Лошото е, че от Магнет до Тентредон – бащата на сражаващия се на страната на Троя Протой, потомствената връзка е напълно заличена. Или почти заличена. Дори Омир поставя магнетите на последно място при изброяването на агамемновите съюзници. Речникът обаче хитро ни помага да възстановим някои отсъстващи детайли. Бащата на Протой („издигнатият”,”възвишеният”) е ТентърЕДОН. За едоните вече знаем. „Тентър” нищо не ни говори. Да, но речникът ни съобщава, че δενδρον означава „дърво”. Когато открием премятането на „д” в „т”, става ясно, че ДЕНДРедон означава „едоните, които живеят в гори (-стите планини)” А нали магнетите живеели „в Пелион гъстолистен”.

По-важното е, че речникът ни разкрива и една друга, много интересна тайна. В него Магнет, като брат на Македон не съществува. Там обаче има думата μαγγανευω с определения „залъгвам, измамвам” (дифтонгът γγ се чете „гн”). Остналите девет производни са свързани с понятията „маг, вълшебник, магьосничество”. Следвайки логиката на измислилите „старогръцкия език”, с основание можем да предположим, че производните са по-стари от основното значение, т.е. когато древните жители на Балканите са говорели за магнетите, те са подразбирали не измамници, а магьосници.

Казано иначе – всеможещи жреци. За да не разтягам излишно повествуванието, само ще се огранича да кажа, че във всички митологии и религии планинските усои и върхове са обиталищата на бога с главно „Б”. Нека споменем само бесите, които владеят светилището на Дионис в Родопите и са едни от най-смелите и войнствени жители на целия регион. В този смисъл много странно е, че магнетите пристигат пред Троя с цели „четиресет кораба” (според Омир), тъй като те като племе (род?) на жреци едва ли са участвали масово и като обикновени воини, макар че историята познава и такива случаи – на ударни отряди на жреци – воини.

До тук видяхме, че магнетите са живеели в Тесалия в подножието на планината Пелион, че са от големия племенен съюз на едоните и че са били едно от племената, пазители на свещените тайни. В справочниците пише, че земята, която обитавали, се нарича Магнезия. Така територията на север от Пелион получи още едно название, освен известните ни вече Пиерия, Ботиея, Македония, Тракия и т.н. Заслужава си обаче да обърнем внимание на три реда от „Метаморфози” на Овидий (XI, 407-409):

„Но на Пелей, на беглеца, съдбата не дава и тука
да се посели. Изгнаник, в Магнезия стига скиталец,
дето греха му Акаст, хемонийският властник, очиства.”

От горните редове научаваме, че познатите ни земи имат и още едно име – Хемония. С това вече свикнахме. По-важното е, че владетелят на Магнезия е Акаст, който е внук на еолида Салмоней и син на Тиро – майка на Езон, владетеля на Йолк. Следователно в края на XIV – началото на XIII в.пр.н.е. Йолк е бил заселен от еолиди. А сред еолидите, както видяхме вече, прекалено много се оказват едони…Историята обаче не свършва до тук.

Древните автори ни съобщават за още две земи, наречени Магнезия и разположени в Западна Мала Азия в областта, която по-късно наричат Лидия. Едната Магнезия е позната под името Хермонска, защото се намирала до река Хермон (Гедиз). Разполагала се на изток от град Смирна (днешния Измир), а на запад достигала до Сарди – столицата на древна Лидия и резиденция на прочутия с богатствата си цар Крез и на основателя на Персийската империя Кир Велики. Втората Магнезия се наричала Меандрийска по името на известната река, край която се намирала. Близо до него бил град Милет. На етническите карти на древността е отбелязано, че еолийските преселения в Мала Азия започват от Смирна на север, по западния бряг на Средиземно море.

Следователно, присъствието на магнетите-еолиди в този район не може да буди учудване. Странно е обаче разположението на Меандрийска Магнезия в район, който според етническите карти е гъсто населен от йонийци. Както ще видим обаче по-късно, грешката не е в магнетите, а в съставителите на картите.
Дойде време и на третия еолид в сянка – Дейон. Над него тя е най-плътна.

Митографите не му обръщат никакво внимание – името му е останало единствено като син на Еол и баща на Кефал, убил по грешка обичната си съпруга Прокрида. Без него обаче пъзелът на еолидите щеше да остане трудно разгадаем. Дейон се жени за Диомеда, дъщеря на Ксут, т.е., негова първа братовчедка, но и сестра на Дор и Йон – ето, че стигнахме до йонийците. Интересното е, че Ксут се жени за Креуса, дъщеря на митичния атински цар Ерехтей, сестра на Прокрида и открадната от тракийския бог Борей Орития.

Излиза, че Кефал се е оженил за сестрата на баба си. (Това разбира се съвсем не означава, че Прокрида е била старица – Ерехтей имал почти двайсет деца, така че разликата в годините им би могла да бъде огромна.) Но развръзката все още предстои. Овидий разказва в един от митовете си, че Кефал посетил Мегара, където властвал Нис – брат на Егей, Палант и Лик. Съседния на Атина град Овидий нарича „лелегска земя”. Изводът е, че Кефал е живял по времето на Егей, т.е. някъде в края на четиринадесетото столетие преди Христа. Знаем вече освен това, че лелегите са част от пелазгите както и едоните. Нис и братята му са синове на Пандион, който пък бил син на Ерехтей, т.е. Кефал им се явява вуйчо.

Ето го и нареденият пъзел, който позволява еолидите да изплуват из мъглявината. Някъде към средата на XIV век пр.н.е. почти цялата територия на земите на днешна Република Гърция, включително и Атика с главния си град Атина, е населена от еолиди. През втората половина на века в тези земи нахлуват чужди племена, които изблъскват на север еолидите, а тези от местното население, които остават под чуждата власт, приемат част от езика, нравите и обичаите на завоевателите, за да се появят по-късно под името йонийци.

За огромното (наистина огромно) значение на еолидите при формирането на град Атина като духовна общоелинска столица в изложението на настоящата глава ще допълним само още един факт. Чак до V в.пр.н.е. главна политическа, икономическа, социална и духовна роля играят т.нар. евпатриди – потомците на знатните еолийски семейства, които управляват Атика със здрава ръка, формираща юмрука на образцовата атинска олигархия. А кои са пришълците и как йонийците влизат в историята са теми от втората книга на тетралогията.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro