Мая Атанасова
ХАРМОНИЯ НА ДУХА

СРЕД АНГЕЛИТЕ В ПРОСТРАНСТВАТА НА СВЕТЛИНАТА И ЛЮБОВТА

svedenborg

Наслаждавам се на гледката. Пътят се вие покрай тихоокеанския бряг в посока югоизток.

Зад нас остават районите на Палос Вердес и Ранчо Палос Вердес, едни от най-красивите места за живеене близо до океана, южно от Лос Анжелис. Погледът ми е превзет от простора и светлината наоколо, далечният хоризонт прелива в леката мъгла над водната повърхност. Скалистият на места бряг подчерава контраста с мекотата на извивките на тясното шосе и на атмосферата, която обгръща и стопля.

В един участък пътят буквално пропада – смъквания на земната повърхност вследствие на честите земетръси в Южна Калифорния. Това изглежда не прави впечатление никому, свикнали са. Всички свикваме с времето, преставаме да забелязваме много неща, а някои наистина важни приемаме за даденост. Мисля си, дали трусовете не са, за да ни разтърсят и пробудят?! Да ни отворят очите за красотата, сред която живеем, за чудото на живата природа и на самия живот!

Уейфеърър чапел /параклис за пътници/ е забележително място – красота, духовна наситеност и лекота, която се усеща още отдалеч, а върхът на тристенната ‘кула’ на хълма се съзира отдалеч, още докато пътуваш по пътя. Завиваш нагоре и се озоваваш на паркинга пред разкошните градини на центъра.

Със сигурност няма човек, който да не е бил завладян от това място, посветено на идеите на Емануел Сведенборг. Посетиш ли го веднъж, неизменно се завръщаш отново, или пък завинаги го скътаваш в сърцето си. Защото истината, на която са се посветили хората, създали го, както и тези, даряващи доброволен труд в центъра, докосва всеки пътник, поел към търсачеството на себе си. Не зная доколко множеството двойки, които чакат с месеци, за да се венчаят в параклиса тук, са поели по този път, но открили пътя на любовта и семейството, са почувствали, че искат да го свържат с духовната атмосфера на това място.

Този духовен център, в който параклисът заема основно място, се спонсорира от Църквата на Емануел Сведенборг в САЩ. Посветен е на паметта на забележителния шведски учен, теолог и мистик от 18-ти век /1688-1772/, прозрял в бъдещето на свят, в който свободата и единението на религиите ще са начин всяко човешко същество да избира собствения си път към Истината. /А истината е една, учат всички велики посветени и защо ли все я затваряме в църкви, институции и пр….?!/

Тя се и разкрива по „неведоми“ пътища, както е известно. Вече в зряла възраст, 53 годишен и признат за изтъкнат учен и откривател, Сведенборг бива ‘призован’ по духовния път, осенен от различни видения и сънища, започнали след един празничен Великден. В крайна сметка му се разкрива, че е посочен от Бог да напише Божествената доктрина, която да реформира християнството. Заключено в догмите на християнската църква, то трябвало да бъде разкрепостено и върнато към истините на учението на Христос.

Духовното зрение на бъдещия мистик е отворено и той получава способността свободно да посещава други светове и различни духовни същества, за да утвърди вярата във висшата духовна сила и смирението ни пред нея. Той написва 18 теологически книги и още няколко непубликувани. Нарича себе си Служител на Господа Иисус Христос в редиците на Истинския Християнски Легион. Някои негови последователи твърдят, че само онези книги, публикувани от самия него, са божествено вдъхновени.

В своята Божествена доктрина Сведенборг разкрива, че Христос е осъществил ‘Второто пришествие” – не буквално, не лично, а чрез откровенията на Духа му, чрез вътрешния смисъл на написаното, предадено чрез Сведенборг.
Неизчерпаемо е наследството на Сведенборг, но той отделя внимание и на истините от ежедневния, практически живот. Например, семплата и велика идея за ‘полезността’ – за това да сме изцяло отдадени на всяко нещо, което вършим, да влагаме сърцето си във всяко действие. Нищо ново, ще кажете, още будистите са прозрели, че подобно отдаване е вид медитация, дълбинно вглъбяване в себе си и постигане на вътрешен мир и личностно изживяване на божественото.

Струва ми се, Сведенборг прозира един по-съвременен аспект на духовното пребиваване в материалния свят, утвърждавайки го през индивидуалното – към цялото. Практикуването на полезност в човешкия живот го осмисля, насища го със значение и качество: както къщата, привежда пример Сведенборг, ако не е подслон за хората, ако не се живее в нея, тя е просто куп материали без употреба. Това разбира се е само късче от огромното философско и мистично наследство, оставено ни от Сведенборг. Неговият най-голям труд, ‘Небе и ад”, е преведена и на български. „За Небето и неговите чудеса, и за ада, според видяно и чуто” – за всевечната божественост на Сътворението и неотменимата воля на Създателя. За духовните светове и йерархията на съществата, и невидимото им участие в живота на хората. Понятия, които за мнозина от земните жители са непонятни…

Друга тема е тази за ангелите, за другите светове, които мистикът посещавал с духовното си тяло. Учителят Беинса Дуно/Петър Дънов е говорил за него и потвърждавал, също чрез духовните си сетива, че Сведенборг е посещавал Юпитер, Венера и други планети от нашата слънчева система, а и отвъд нея, и се е свързвал със съществата, обитаващи онези тъй далечни за нас светове. Звучи ни толкова невероятно, фантастично! А не е ли и фантастиката едно пътуване на душата в необята отвъд време и пространство?

Способността да пребиваваме отвъд, която все още не ни е дадена на нас, обикновените земни хора, поели в гените си неверието в невидимото, в непознатото далечно. Навярно затова съществуват подобни места, за да ни подсказват, постоянно и по различни начини, че сме нещо повече от тяло и интелект, и че не сме сами в тази Вселена.

Малка, семпла, но красива постройка привлече вниманието ми. Оказа се книжарница, предлагаща разнообразна литература от и за мистика, за всичко, свързано с идеите му, също и за самия духовен център. Изграден през 1951 г. на дарена земя, той е в пълен унисон с идеите на Сведенборг. Красотата му е специфична – естествена, непринудена, но и някак сдържана, нищо излишно, нищо непрактично. Очевидна е водещата намеса на сина на най-известния американски архитект Франк Лойд Райт /първоначално той трябвало да поеме проекта/, с цялостния дизайн на пространството, на около три и половина акра, усвоявани стъпка по стъпка.

Отворената форма на параклиса е уникална и го прави единствен по рода си: дъги от червено калифорнийско дърво, свързани помежду си от прозрачни стъклени стени оформят мястото – светлина и ефирност се проникват, чувстваш се приканен да влезеш, за да възприемеш по-дълбоко и силно заредената с любов атмосфера. Проникващите слънчеви лъчи игриво се спускат през клоните на дърветата и се пречупват не само през стъклените арки, но и сякаш в отражението на плискащите се вълни наблизо под стръмния скалист бряг. Чувствата ти неусетно се сливат с цялата природа и сакралността на мига. Невидимо присъствие те обгръща. Делото на човешките ръце, интегрирано в природното творение! Изумителна хармония на взаимното проникване на мисъл, материя и дух.

Синът на архитекта, Ерик Лойд Райт, днес продължава делото на своя баща, консултирайки настоящи проекти в центъра.
Центърът, тъкмо заради параклиса си, е изключително популярен сред различни религиозни групи, особено сред японците, и е предпочитано място за различни видове церемонии.

Приближих бавно към необичайния олтар, изграден от каменни блокове и приличащ повече на малка естрада, отколкото на олтар в познатите ни храмове. Отстрани се спуска зелена растителност, а светлината прониква отвсякъде.

„Отче наш, който си на небесата’
‘Да се свети името твое’
‘Да бъде царството твое’
‘Да бъде волята твоя’

– прочитам гравирани върху камък, на английски, познатите християнски думи.

Смирение и приемане са ни нужни, за да проникнем в смисъла на тези прости думи, изречени толкова отдавна от Христос. Думи, които все още търсят пътя си до сърцето на човека.

Докато съзерцавах в параклиса, почувствах, сякаш за миг се изгубих, сетивата ми се сляха с всичко наоколо, съзнанието ми ме понесе над океана, после се гмурна навътре, а след това ме изстреля нагоре. Бях едновременно вода, въздух, природа. Бях птицата и вълните, тревата и дърветата.. Продължи секунди, но и цяла вечност, която не се забравя. Сякаш ангели ме носеха на крилата си!
А може би наистина бяха те. Може би великият мистик присъстваше там заедно с тях.

1 thought on “Мая Атанасова
ХАРМОНИЯ НА ДУХА

  1. Историите на един трон-3
    22 юли 2010 г. в 22:24
    Здравейте, изморих ли ви с моите истории? Тази е за любовта между вас хората и нас, дърветата. Разказа ми я една приятелка, дивата круша, …слушайте.
    Имало една планина, имало и една пътека, която водела нагоре по билото и стигала върха. Там растяло едно самотно дърво – дива круша. Всъщност, то не било толкова самотно, около него винаги пасяли я овце, я кози, хрупали падналите плодове, а овчарят дремел под сянката му.
    Една пролет стадото не дошло, тревата повяхнала, листата на дървото опадали, клоните се свели… то изсъхнало. Дори тялото му станало кухо.
    Минала година… един ден по пътеката се появили две кучета, махайки с опашки, и една жена. Кучетата подушили дървото и се изтегнали мързеливо, нямало и сянка. Жената учудено погледнала дървото, прегърнала го с болка… сякаш познала себе си в него. После седнала, опряла гръб на ствола му и гледала залязващото слънце, докато и последната ивица светлина изчезне. Цяло лято и есен тя често разхождала кучетата до самотното дърво, прегръщала го и изпращала слънцето. През зимата не се стигало до там, но на напролет, в един слънчев ден те отново извървели пътеката. Както винаги, жената прегърнала дървото и някакво клонче я закачило.,Посегнала да го отстрани и какво мислите… на клончето имало листенца… дървото оживяло.
    …Казват, че когато едно дърво реши да живее, а аз знам това със сигурност, нали и аз съм дърво, то нищо не може да му попречи, нито изсъхналите клони, нито изкормената му утроба…то намира сокове от земята и с най-тънките си коренчета ги засмуква и изпраща по тялото си.
    Никой не знае, дори и аз, кое е предизвикало желанието му за живот, дали прегръдката на жената или желанието на дървото да й осигури покой и подслон.
    Опряла гръб на ствола му, тя сякаш получавала сила и енергия от него. Казват, че оттогава, винаги когато си тръгвала, тя била като дете… разперила ръце се въртяла, сливала се със заобикалящите я хълмове, чувствала се като малка частица от безкрая и нищо друго нямало значение и никой не можел да й отнеме това.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro