Наталия Андреева
АХАСФЕР НА ЖАБИТЕ
ПЪРВА ЧАСТ

Когато го срещнах, от него бе останала само обвивката: хубава, дори луксозна опаковка на едно неизвестно съдържание.

Мислех, че мога да го опозная, да го разбера, но кой може да разбере хаоса? Навярно трябваше да се оправдая с краткото време, което ни бе отредено от съдбата, но то всъщност беше достатъчно, за да си дам сметка, че дори да разполагах с цялото време на света, пак нямаше да опозная явление от подобен характер.

Дните, през които случайността ни предостави един на друг, ми стигнаха само да се убедя, че не е дадено на човека да знае. И до ден днешен за мен остава загадка защо тогава живеем?
Тази седмица беше особено тежка за мен. Причина за това беше моята кръв. Един лекар, приятел от студентските години, й направи по моя молба пълни изследвания и никак не ме обнадежди, след като хвърли поглед на резултатите.
Моята кръв ме беше предала!
Но именно поради това тя стана причина и за най-странната среща на моя живот.

Отдадох се на празници – както става винаги, когато си дадем сметка, че сме смъртни. И можеше ли в края на карнавала да не се появи той – вечният Граф Дракула?
От години насам, и още повече откакто знаех какво ми предстои, бях скъсал с всичко човешко в себе си. И това означаваше свобода. Свобода от плътта, свобода от пола, свобода от обвързаността с роднини, близки и неизбежните добронамерени досадници.
За петнадесетина къси земни дни и безпаметни нощи постигнах онова, което безуспешно се бях опитвал да постигна цял живот – да се откъсна от моята предишна същност, която няколко десетилетия ми бе носила само недоумение.

След един подобен празник на освободената от всякакви земни обвързаности душа, се прибирах пеша към дома си. Беше полунощ и по това време такситата рядко навестяваха тази част на града, в която се подвизавах напоследък.
Вървях със залитащи стъпки и си тананиках една мелодия от популярен през деветдесетте години на миналия век филм, когато усетих, че някой ми приглася. Обърнах се, но зад мен нямаше никой.
Изглежда самата нощ ми пригласяше.
Продължих да вървя, без да изпитвам страх от невидими спътници. Алкохолът беше притъпил сетивата ми, а смъртта носех в себе си и никой вече не можеше да ме заплаши с каквото и да е.
Спрях да запаля цигара и това сякаш беше знак за невидимия да се материализира. Чух свистене – сякаш метеор се вряза в атмосферата на планетата, за да избухне точно пред мен.
Но не беше метеор…

Доколкото можех да доловя чертите му – това беше лице на млад човек с бледа кожа и големи блестящи очи. Нищо изненадващо дотук, с изключение на начина на появата му.
Бях преситен от приключения, затова, след като огледах натрапника под скъперническата светлина на луната, запалих спокойно цигара и се опитах да го заобиколя. Тогава още не знаех, че той е едно от нещата, които човек никога не може да заобиколи.
В онзи миг обаче цигарата ме интересуваше повече.
Направих крачка встрани, в следващия миг той беше отново пред мен.
„Истински вампир – констатирах равнодушно наум. – Как ли го прави?”
В мисълта ми имаше единствено известна доза възхищение и нито капка надежда, че преживяното може да се окаже от значение. Струваше ми се прекалено драматично, за да се случи тъкмо на мен.

– Не намираш ли всичко това за противно? – попитах накрая, когато разбрах, че не мога да се откопча от него.
– Намирам го приятно! – отговори пратеникът на нощта и се засмя с приятен младежки глас. – Дори естетично… ако си посветен в моята естетика.
Не бях посветен в неговата естетика, но с някакви дълбоко скрити в мен сетива разбирах, че и вече не ми остава много време, за да се посветя. Заедно с това инстинктивно усещах, че в този момент някъде дълбоко в тялото ми се извършва чудо: смъртта се беше смалила до лещено зрънце, уплашена от огромното око на чудовището, което се взираше в нея.
– Който и да си – казах безгрижно, – навярно не си от тези, които даряват живот, иначе би избрал по-светли часове за целта. Сигурно си онзи, които го отнема.

– Зависи – каза той и навярно именно това бе очакваният от подсъзнанието ми отговор. – Мога да правя и двете… но не искам да събуждам напразно надеждите ти, теб лично не те очаква нищо добро от тази среща! През последните няколко столетия никой не ме е убедил, че си струва труда да изменям на същността си. А моята същност е да убивам.
В този миг изрекох нещо, което в действителност не мислех.
– Има само един, който може да дарява живот и никой досега не е повторил делото му.
– Започваш да ме разочароваш! – изсмя се нервно моят събеседник. – Да не би да си някой религиозен фанатик? Не обичам фанатиците, плътта им има вкус на изгоряла гума, а кръвта им горчи.
Каза го като опитен дегустатор и всичко това може би имаше за цел да ме впечатли. Но аз бях дълбоко затънал в собствената си екзистенциална тиня, затова не се вслушвах в нищо друго, освен в пискливото гласче на лещеното зърно в мен.

– Всъщност – добави вампирът, – мисля, че имаш право да ме различаваш от него. Той е от онези, които взимат подаръците си обратно.
Помежду ни изведнъж настъпи неловко мълчание. После чудовището просъска със самоласкателен глас:
– Можеш да се гордееш, че си ме срещнал, малцина са преживели първата минута на подобна среща. Макар че още не съм сигурен дали действително си я преживял. С мен никой никога никъде не може да бъде достатъчно сигурен.
Бях срещал прекалено много мизантропи през живота си и аз самият бях един от тях. Мислех, че съм свикнал с тяхното нечовешко самочувствие, но този мълниеносно движещ се самохвалко ме подразни.
– Е, тогава трябва да си по-могъщ от него! – изсмях се аз. – Щом даряваш повече…
– Аз съм неговият по-голям брат – каза полунощният ловец сериозно и не разбрах дали се е засегнал от смеха ми или го е отминал с презрение. – И мога да поправям извършената от него несправедливост. Но вече ти казах, не съм го правил през последните няколко столетия. Затова се приготви да умреш!
Макар че думите му ме поразбудиха, все още не си давах сметка с кого си имам работа.

– Правя го най-малко от месец насам – казах с безразличие. – Все се приготвям, но не мога да кажа дали вече съм готов. Мисля, че ми липсва системна подготовка.
– Тогава ще умреш неподготвен! – долових глас, който нямаше нищо общо с предишното мелодично звучене.
Това вече беше откровена заплаха. Погледнах непознатия в очите, от тях наистина струеше агресия. Потреперах, но веднага се стегнах – какво можеше да ми се случи, което вече не ми предстоеше?
Бях отхвърлил предложената от моя лекар терапия. Уговорката ни с него беше да отида в болницата, когато състоянието ми катастрофално се влоши. Дотогава исках да живея живота си пълноценно, доколкото това беше възможно. Нямах болки, само краката ми често трепереха и отмаляваха, затова предпочитах да избирам места, където мога да безчинствам седнал. Наистина, треперенето ставаше понякога нетърпимо и се налагаше бързо да се прибера у дома. Ообезболяващите действаха, засега.
– Не искам да бъда неучтив, но се налага да те попитам как ще умра?
– Досега всички се пазаряха кога! – изръмжа вампирът раздразнено.

Продължих да блея като невинно агънце и да обмислям тактиката си. Въпреки че нямаше нищо чак толкова за обмисляне. От друга страна изходът би бил същият и ако получех възможността да угасна между чаршафите, омотан с кабели, маркучи и бинтове. Не мечтаех да завърша живота си като страхливец, но още не исках да послужа и за вечеря на този хищник.
– Аз съм естет и много държа на формата – казах. Важното беше да не прекъсвам диалога, на този май му се говореше повече, отколкото му се ядеше. –  Може би поне тук ще ми предоставиш възможност за избор?
– Няма такава възможност! – отсече непознатият. – Аз не съм социален работник, аз съм звяр и убивам според повелите на традицията.
Изсмях се с всичката сила, която успях да изстискам от себе си в този миг.
– Е, за мен остава тогава ролята на красавицата.
– Красавица, ама мъртва! – каза заядливо чудовището.
– Хайде да не изпадаме в прекалени подробности! – предложих делово аз:  – Каква смърт предлагаш?
– Най-нежната от всички! – изсвистя звярът като вихрушка в ухото ми, докато ме хващаше за косата и извиваше главата ми наляво. – По дяволите! – изруга той в следващия момент и се дръпна назад, сякаш смъртта най-после бе намерила сили да се обади от глъбините на тялото ми. – Изглежда някой ме е изпреварил!

Този път беше мой ред да тържествувам.
– Само с няколко седмици!
– Кой е той? – изрева хищникът като Отело, надвесен над своята невинна жертва. – Назови името му и, кълна се, това ще бъде последният ден в живота му!
– Той има много имена!
– Само не ми казвай, че е пак онзи бездарен чирак, Сатаната! Не е изминала и половин вечност, откакто беше при мен момче за всичко, а вече има нахалството да ми отмъква плячката. За колко те купи?
Внезапно бе започнало да ми се живее. Играта ме забавляваше и не виждах причина да не я продължа още известно време.
– Не ме е купил, аз съм безценен!
– Глупак! – изсъска чудовището в ухото ми. – Можеше поне да се спазариш за добра цена.
– Той е като теб, подаръците му са безплатни.

Последните ми думи го предразположиха към размисъл.
– Не може да е като мен! – отсече накрая. – Аз съм единственият от моя вид. Назови името му!
– Казах ти вече – той има много имена. Понякога го наричат Карцином, понякога с поетичното и дъхащо на мъртво вълнение име Рак, а в моя случай името му е Левкемия. Трябваше да го пропусна в себе си, кавалерството ни задължава да даваме подслон на дамите.
– Който и да е, той е разрушил най-доброто в теб! – въздъхна разочаровано чудовището. – И единственото, което ме интересува! Добре, че те подуших, преди да те ухапя! Нямаше да мога да изпия дори глътка от кръвта ти и това щеше да ме подтикне към нетрадиционни методи на убиване. А всяко нарушаване на традицията ме поболява, много съм чувствителен.
– Не се взимай толкова насериозно! – заядох се.
– Убийството е изкуство и не се удава лесно! – продължи да се самоокайва той.
– Чувал съм за хора, които събратята ти редовно посещават, за да пият кръвта им, но не ги убиват! – добавих аз сговорчиво, все още взимайки го за Графа на нощта.
– Събратя! – изсумтя звярът недоволно. – Шепа бездарни мутанти, които отнемат живота мъчително и не даряват нищо в замяна. Крият се от светлината, защото тя ги превръща в пепел. Освен това имат перверзни навици, спят в ковчези и се страхуват от остри колове.
– Нима светлината не може да те убие! – изненадано възкликнах аз.
– Аз съм несъвместим с твоя свят, а значи и с нещата, които могат да ме убият.
– Има ли на света изобщо сила, която може да го направи?
– Питаш прекалено много за човек, на когото предстои да умре!

В този миг почувствах, че среднощният търговец на смъртта започва неудържимо да ме дразни.
– Мисля, че е в разрез с доброто възпитание да ми го припомняш непрекъснато! – срязах го аз ядосано. – Още повече, че това не е съвсем сигурно. Както си се разбъбрил, може да изкараме още някое и друго столетие в празни приказки.
Играех си с огъня, но тази тактика явно бе успеваема. Бях имал невероятния късмет да попадна на чудовище с чувство за хумор.
– Дори подобна обида не е в състояние да ме подтикне да изпия кръвта ти. Най-много да ти извия врата, колкото и неестетично да звучи това – изсъска той според своята представа за достойнство.

После ме стисна за гърлото и ме вдигна във въздуха.
– Добре, убеди ме! – изхърках аз и той ме свали на земята, просъсквайки като влюбена кобра в ухото ми:
– Знаеш ли, започваш да ми харесваш!
Тъкмо да кажа, че има за какво, и той добави:
– Чудя се дали да не пренебрегна вкуса си и да ти изпия кръвта.
– Това би било проява на мазохизъм! – казах му с дълбоко убеждение в гласа, обаче той не се съгласи:
– Да, но има едно голямо предимство – ще затвори завинаги устата ти.
После въздъхна драматично:
– Предишният, на когото дарих безсмъртие, беше велик маг и учен. А сега на кого ме съветваш да дам най-ценния дар…
И той театрално вдигна глава към небето.
Почувствах се длъжен да го прекъсна, за да не деградира до мелодрама:
– Виж какво, ако смяташ да ми разказваш за моя предшественик, тогава поне ме заведи в двореца си от сапфири и диаманти. Мисля, че подобна изискана обстановка ще направи разказа ти по-поносим.

КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro