Наталия Андреева – ПОДМЯНА, ПРИЛИЧАЩА НА ПРОМЯНА

Тази статия е писана в самия край на 1989 г. Може да се датира някъде към 20 декември същата година. Беше дадена след Екофорума на Румяна Узунова и е излъчена по „Свободна Европа“ през януари 1990 г. Съвсем наскоро разбрах това, защото нямах връзка с редакцията, а и не притежавах лично копие на текста – то е или изгубено, или не го е имало в онези безхартиени времена. Статията ми беше пратена от редакторката Жени Георгиева – Кайзер, на която благодаря от сърце за това!!!, и изразява първите ни разочарования от демократичните промени, когато протестиращите срещу Системата бяхме обиждани и заклеймявани като екстремисти от сплотените червени агитки. В интерес на истината – не влязох в Социалдемократическата партия, не понесох факта, че ръководителите й говореха на сбирките като партийни секретари, каквито впоследствие наистина се оказаха. Посещавах известно време и радикалдемократите по покана на Елка Константинова, ала и там не се задържах, защото видях как политиката се използва за низки лични цели. Останах си цял живот безпартийна, за което изобщо не съжалявам.

Поздрав от авторката!

СЛЕДВА СТАТИЯТА:

За мен и за мнозина, които мислят като мен, истинската промяна в политическия живот на България започна на 14 декември 1989 г. Не на 9. септември 1944 г. – както доскоро се опитваше да ме увери самозабравилата се правителствена върхушка, начело с един от най-великите измамници на всички времена: партизанинът-мистификатор Янко, превъплътил се по-късно в тоталитариста Тодор Живков. Не и на 10 ноември, когато новите нероновци се опитаха да ме излъжат, че Нерон е мъртъв, а социалистическият Рим – вечен. От пепелищата на нашата държава към мен тогава се издигна и друг вик: „Недоверие!“ Изрече го един народ, тръгнал на 14 декември по пътя на гражданското неподчинение и приел най-накрая риска да бъде свободен.

Народът бе предизвикан от обстоятелството, че предната ве­чер на площад „9 септември“ се разигра един спектакъл, който разсмя всички с остарялата си и миришеща на мухъл риторика. Под строй от околните на столицата градове и села се стекоха „група“ граждани. Тяхната организираност бе наистина впечатляваща: не липсваха нито ентусиазираните възгласи в подкрепа на БКП, нито истеричните закани по адрес на „разните там екстремистки групи„, един от лозунгите обещаваше дори работа за безработ­ните патриоти – но беше допусната една на пръв поглед несъщест­вена грешка: думата „патриоти“ бе поставена в кавички. С една дума – нищо ново под слънцето, все същата овехтяла патетичност на победители, които не искат да разберат, че днес не грубата сила, не металът и ботушът на северните „освободители“ и революционни „спомоществуватели“ ще утвърждават бъдещето на тяхната власт.

Винаги има нещо тъжно в отмирането на една класа – пък било то дори и на омразната номенклатура. Изведнъж, само за месец, нейната словесна несъстоятелност лъсна на слънцето като голото тяло на Андерсеновия крал. Беше наистина много поучително да се слушат речите на нейните сричащи оратори, които за четири десетилетия не успяха да се научат дори да говорят гладко от трибуните /пък и кой от тях е предполагал, че някога ще му се наложи да бъде конкурент на оратори, които не четат словата си, не се допитват предварително за всеки отговор до своите начални­ци и не треперят от страх, когато трябва да изрекат истината?/ Безпомощността им би била наистина трогателна, ако не бе подпла­тена с твърде много агресивна и зле прикрита заплаха, отправена към инакомислещите. Но кога ли в поведението на партийците е ня­мало агресия, кога ли заплахата не е била техен основен аргумент!?

През следващата вечер някои хора, дошли на митинга, организиран от демократичните сили, донесоха вестта, че от град Перник “групата“ е била доведена с подписи – за да не се осмели някой комунист да се отдели от себеподобните си. Е, какво пък, наистина нищо ново под слънцето, с насилствените методи на БКП всички отдавна сме свикнали. Не би ни изненадало, ако този факт се отрече – и с отричането на очевадната истина отдавна сме свикнали – този метод дълго време бе основен в работата на партийните органи.

Страхът винаги е бил най-силният аргумент на победилата номенклатурна класа в България. Този страх, държал дълги десетилетия в срамно подчинение цял един народ, днес все още твърде ус­пешно се използва да се дърпат конците на обвързаните с БКП пар­тийни членове. Те не са се научили да казват „не” на казармените порядки в своята организация. Както не са се научили и да търпят неприятните истини, които напоследък открито им се казват в очи­те. Но няма как, ще трябва да се научат все някога.

И така – партийците в България от известно време живеят с идеята да спечелят изборите – най-после не чрез грубата сила, не чрез подправяне на изборните бюлетини, а по парламентарен път. Трябва наистина да са съвсем сигурни, или пък да са притиснати докрай от обстоятелствата, щом се решават на такава нехарактерна за тях крачка. Нищо чудно с народ като нашия, нямащ никакъв опит в условията на демокрация, да им се удаде да ни залъжат за още пет години. Толкова навярно ще продължи натрупаната през четири десетилетия негативна социална инерция на обществото. Ис­ка ми се да се надявам, че това няма да се случи – в името на по-бързото възкресяване на народа ни. Но партийците ненапразно бързат с изборите, те искат да се възползват от политическата незрелост на българина – отровен плод, който посяха със собстве­ните си ръце. Те не искат да позволят на независимите обществени организации да се опомнят, на партиите – да наберат достатъчно членове, за да започнат нормален партиен живот, не искат освен това да им дадат време да спечелят сърцата на хората със своите платформи.

Новото политическо ръководство на страна­та се стреми да победи набързо и на всяка цена в бъдещите избо­ри, или поне да си осигури парламентарно мнозинство, което, заедно с едно правителствено мнозинство, ще му позволи нов петгодишен диктат над обществения живот. Но подобен подход едва ли из­ненадва мислещата съставка на българския народ. Тя едва ли ще се съобрази със спечелени по подобен нечестен начин избори – колкото и законни да изглеждат те от формална гледна точка. И едва ли ще намали своята политическа активност по посока демократизирането на страната – дори ако трябва да продължи своята борба в условията на опозиция.

Всички сме свидетели на опитите на БКП да се трансформира чрез демократични трикове, без обаче охотно да се променя в същността си. Но власт, постигната като се ползват обла­гите на близкото тоталитарно минало, събирало членска маса чрез отсъствие на друга партийна алтернатива, в същността си ще продължи да бъде тоталитарна власт.

Днес партийните лидери си играят на диалог с опозицията. Но има ли действително такъв диалог и равностоен ли е той? Раз­бира се, че не. Все още в ръцете на партията са войската и це­лият репресивен апарат, от който, да се надяваме, тя може би вече ще се посвени да се възползва, но горчивият опит от пре­дишните години дълго ще държи в подчинение и боязън голяма част от българския народ. В нейни ръце е и целият печат, начело с главни редактори като Васил Гаджанов и Радослав Радев – все хора, многократно доказвали своята принадлежност към догмата на съвсем близкото ни феодално политическо минало. В по-голяма или в по-малка степен същото се отнася и за останалите главни и заместник главни редактори, за отговорните секретари и за много от завеждащите отдели в нашите вестници, списания, радио и телевизия. Те, като правило, винаги са с червени партийни билети в джобовете.

Хора, които в близкото минало ставаха членове на БКП заради облагите, които носеше това членство, но и защото това беше единственият начин да се направи кариера, днес все още живеят с надежда­та, че фалшивият престиж на еднопартийната диктатура ще се съхрани – макар и в по-скрита форма, а оттам – и техните привилегии. На някои такова късогледство може да им се стори невъзможно. Но то е лесно обяснимо, когато се вземе предвид фактът, че за хора­та, ползвали се прекалено дълго от благата на абсолютната власт, мисълта да загубят престижа си е недопустима. Те ще предпочетат да се залъгват докрай, нещо повече, няма да се спрат пред никакви позволени и дори непозволени средства, за да запазят и илюзиите си, и властта си.

Един от примерите е как се използват в новата обстановка средствата за масова информация – СМИ. Под предлог, че се опитват да поднесат обективна информация, много от тях всъщност се стремят на всяка цена да дискредитират политическите лидери на опо­зицията, като бързо и коварно се ползват от техния сравнително малък опит в новите демократични условия и в парламентарната борба. Такъв е случаят с водача на студентската младеж Емил Кошлуков, чието моментно огъване пред натиска на партийната агресия и нейните проводници – СМИ, веднага бе използвано от Българската телевизия, за да бъде представен той като несимпатично противоречив, колеблив и непоследователен човек, на когото не трябва да се гласува доверие.

Но същите тези средства за масова информации са твърде свенливи, когато се налага да се коментират противоре­чивите действия на партийните лидери и с твърде професионална рутина монтират кадрите на своите репортажи, за да премълчат проявите на екстремизъм от страна на партийни членове по митинги и демонстрации. Разбира се, от множество полуистини може да се сглоби само една цялостна лъжа, но с лъжата те са свикнали като с родна майка. Ето, това е начинът да се предизвика общественото мнение в необходимата посока и да завалят хиляди писма с молба да бъдат „озаптени“ шепата „екстремисти„, които развалят нашата мила, чисто нова и съвсем родна демокрация. Това е и начин да се оправдае едно задействане на репресивния апарат, от което партийците винаги са се ползвали в крайни ситуации, когато властта им е била застрашена.

Но как иначе, освен като непоследователно, може да се на­рече поведението на Петър Младенов по отношение на премахването на член 1 от Конституцията на НРБ? И не е ли поведението му, след като бе освиркан на митинга пред Народното събрание, пове­дение на лидер, формирал се в нетърпящото критика тоталитарно общество? А ако СМИ превишават правата си и не изразяват неговото отношение към събитията след 14 декември, защо той не се разграничи от тях? Иска ми се да вярвам, че е истински демократ, но политическата му колебливост засега ми пречи да го отгранича от тоталитарното му минало, което е минало и на всеки един от нас – за съжаление.

Много държавни ръководители на доста по-демократични от нашата страни са били не само освирквани, но и замеряни с гнили ябълки и развалени яйца, но това ни най-малко не е повлияло на политическия им престиж. Време е да свикнем с тази не твърде приятна страна на демокрацията и да престанем да я наричаме „екс­тремизъм„. Защото използването на подобни изрази не е белег на сила, а на политическа немощ. За радост – не съм я чула от уста­та на генералния секретар на БКП, но все пак бих искала да зная СМИ изразяват ли неговото мнение, или той се разграничава от тях? И докога ще се протака реформата в печата – докато некадърните журналисти нагнетят обстановката до беизизходен край ли?

Определението „екстремисти“ твърде много напомня времето на Тодор Живков, когато, за да се избегне думата „дисиденти„, която автоматически щеше да даде политически статут на групата смелчаци, дръзнали да се противопоставят на една от най-противните и най-продължителни еднолични диктатури в света, се употребяваха определения като „родоотстъпници“, „предатели“, „жадни за реванш буржоазни елементи“, а също така изрази като „говорещите по за­падни радиостанции“ – приемани, кой знае защо, като по-заклеймяващи дори от клеймото на палача върху рамото на престъпника.

Да, нравите се менят трудно, а езикът – още по-трудно. Не е възможно повече от четири десетилетия да си говорил на груб поли­тически език и изведнъж да се научиш на толерантното слово на де­мокрацията. Не може четири десетилетия да си изопачавал фактите, да си ги сглобявал по изгодния само на теб начин, да си си служил с най-тенденциозния и груб монтаж, а след това изведнъж да станеш обективен. Защото журналистите, славословили в статии и интервюта предишния режим, днес в непроменен състав интервюират по митингите новия държавен глава. И ако трябва да бъдем докрай откровени, журналистки като Даниела Кънева не правят чест на нито една телевизия. Ала – както се казва – да е само тя, с мед да я намажеш. Но заради такива като нея българските граждани обсаждат телевизията, наричайки я в своите скандирания “лъжевизия”.

И тук не става дума само за тенденциозните монтажи или за грубо­то изопачаване на фактите от митингите, а и за подбирането на коментари от писма на граждани, почерпили своите сведения пак от същата тази продажна преса и телевизия. С една дума – кръгът се затваря пак в СМИ. За кой ли път гражданите безрезервно и напълно единодушно подкрепят новия курс на БКП. Толкова безрезервно, че на човек му се иска да зададе един твърде наивен, но съвсем резонен въпрос: а не са ли те същите граждани, които точно толкова единодушно подкрепяха и стария неин курс, същите, които единодушно наричаха сънародниците си „родоотстъпници” по вестникарс­ки страници и трибуни, които днес леят крокодилски сълзи по загубеното “единство” на народа. Не, аз решително не искам да бъда единна с тези хора, опазил ме бог!

Но, за да не бъда голословна, и аз да задам един въпрос, в който се съдържа отговорът. Кой е екстремист всъщност? Този ли, който, за да подкрепи финансово своята неформална и все още прес­ледвана организация, дава последните си стотинки на безработен журналист, или този, който се ползва от непочтената формалност на своята организация, събираща членски внос от една широка маса излъгани или лъжещи хора? Този ли, който е лишен от свои печатни органи и не може да разчита дори на елементарна обективност от страна на ръководния състав на съществуващите СМИ, защото е из­вестно какъв е цветът на техните партийни билети? Или този, който е заграбил правото да владее всички вестници, списания, радиото и телевизията и се опитва да манипулира чрез тях масите, посредством обидна игра на демокрация? Кой ще каже какво е по-опасно за ума и душата на човека: отсъствието на демокрация ли или играта с нея? И накрая – този ли, върху когото всеки момент могат да се посипят заплахи под формата на псевдозагрижени пре­дупреждения от трибуната на парламента и откровени заплахи /този път очи в очи и по тъмни улички/, че всеки момент репресивният апарат може да бъде задействан, или този, който продължава да се крие зад мощния гръб на същия този репресивен апарат?

Днес, но както винаги е било, на нашата земя не е безопас­но да си инакомислещ. Недай боже да заявиш на някого, че си ан­тикомунист – това е все едно да оскверниш варварски идол и да допуснеш над главата ти да се посипят хиляди отровни стрели. И недай боже да попиташ кой ти е искал мнението дали страната ти да бъде социалистическа или парламентарна република, например. Отново словесен, пък и всякакъв друг линч.

Да оставим това, че пак ни се внушава, че каквото и да правим, страната неотклонно ще върви по един и по никакъв друг път – пътя на социализма. Пък ако за своя многогодишен горчив и много­страдален опит те хваща алергичен пристъп със симптоми на заду­шаване само при споменаването на думата „социализъм“ – това си твой проблем. Как да обясним на партийците, че ще ни станат къде по-малко антипатични, ако навсякъде заменят „социализъм“ със засега некомпрометиралото се понятие “демокрация“. Те си знаят все една и съща песен и все нея си пеят.

Кому е нужна тази демонстрация на единство, в която опозиционните сили се представят като екстремисти, опитващи се да разединят иначе идилично единния народ? Само от това не е ли ясно с кого си имаме работа – със сталинисти, преоблекли се в перестроечни униформи. И не е ли време да разберем, че единство на ця­лата нация нито ни е нужно, нито пък е възможно при това разно­образие на възгледи и мнения. Че единството е белег на тоталитаризъм, а многообразието – на демокрация. И кой отново се опитва да ни вкара до един в строя, до един с еднакви, но този път перестроечни униформи? Не е ли твърде позната формулировката: който не е с партията, е враг, опасен човек, екстремист? И в кое време живеем днес – преди или след 10 ноември, имаше ли изобщо такава дата в нашия живот, или се състоя само групов хипнотичен сеанс за внушаване на доверие към новия дворцов режим?

Все пак моят отговор е: да, имаше 10 ноември, защото той направи възможно идването на 14 декември.  Освен това се чувствам променена, чувствам се длъжна да заявя: аз съм убедена антикомунистка, защото тридесет и пет години съм се убеждавала в правотата на подобен възглед. И ще бъда такава – каквото и да ми струва това. Ще бъда, докато съм поставена в неравностойно положение спрямо членовете на БКП, техните потомци и техните поклонници, докато съм лишена от свои печатни органи, където свободно да изразявам волята си, докато Социалдемократическата партия, на която силно симпатизирам, и в която смятам да членувам, е поставена все още в положението на фикция без членска маса, без свои вестници, радио и телевизия, без партиен дом, без достъп до СМИ, без възможност да събира членски внос и да води успешна борба наравно с БКП. Докато съм поставена в неравностойно положение, аз ще бъда, убедена антикомунистка, и, ако действително животът ни в условията на демокрация е започнал, никой няма право да ме напада или санкционира за моите убеждения, да ме поставя извън закона, или да ме заклеймява като екстремистка и разединителка на народа си.

Да, аз не съм народът, но и вие, драги пар­тийци, и вие хорово плачещи под диригентска палка майки, които с лицемерни сълзи ме съветвате да озаптя втурналите се в демократичен порив деца, вие също не сте народът. Утре, когато бъдем поставени на равна нога, и когато хората се освободят от онзи сковавал ги десетилетия страх, когато всички започнат наистина сво­бодно да изразяват мненията си – може и да си станем симпатични – ако има за какво. Но засега сте ми дълбоко антипатични и аз от­казвам да бъда единна с вас. А вашият ужас от мен е най-верният лакмус, че съм на прав път. И, за да не стане някоя грешка, искам да заявя: отказвам да участвам в подмяна, колкото и да прилича тя на промяна. Аз съм загубила много неща по пътя си, но, за разлика от вас ~ честта и достойнството си никога не съм губила. Вярвам, че така ще бъде и занапред.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro