Никита Нанков – НЕНАМЕСТИЛИ СЕ ХОРА, НЕСЪВМЕСТИМИ ХОРА, НЕУМЕСТНИ ХОРА…“

pero

Надявам се, че Стоян Вълев няма да ми се разсърди или поне няма да ми се разсърди много, че цитирам тук част от интервюто му с Никита Нанков. Правя го като илюстрация на коментара си под публикацията за поета Никола Анков. И защото Никита твърде точно е назовал причините за възникване на сайта „Ведра ранина“.

А иначе и аз, и Никита, и литературоведът от Канада Веселин Веселинов, и поетът от Варна Никола Анков прекрасно знаем, че място за нас в съвременната литература няма и няма да има. Знае го и критикът Владимир Трендафилов, който намери друго название за процеса: „маргинали“. Знае го и причинителят и основният виновник за това печално състояние на литературата ни, самозабравилият се псевдокритик Михаил Неделчев. Знаят го и добре наместените ни соцконюнктурчици и соросоиди, които продадоха идеите на нашата младост. Такива като Александър Кьосев и останалата алчна и сервилна академична компания. Всички го знаем добре.

Бъдещето може да реши задачата и другояче, но то е винаги бъдеще, а настоящето е такова, каквото го описва Никита:

Стоян Вълев: Вие считате ли се за български поет? Сигурно звучи нелепо, но непрекъснато си мисля къде е мястото на Веселин Веселинов, на Наталия Андреева, Вашето в днешната българска литература. Необходимо ли е вместването на един литературен творец в една литература?

Никита Нанков: Мястото на триото Веселинов – Андреева – Нанков е до троицата Каравелов – Ботев – Вазов, защото много от най-хубавите неща и на едните, и на другите са писани в чужбина (звучи абсурдно, но това е точен отговор на въпроса Ви). Въпросът за принадлежността на някого към някоя литература няма логични отговори. Например Уистън Хю Одън (Wystan Hugh Auden) е роден в Англия, където прави и поетично име, но втората половина на живота си прекарва в САЩ, като американски гражданин. Смятат го за английски, а не американски поет. С Елиът е обратното, но не съвсем – роден е в САЩ, но живее по-дълго в Англия, макар и доста години като американски гражданин, и пак го броят за английски, а не американски поет. Върви, че разбери…

Да, усещам се “български” – донякъде. Но вече съществува някаква чуждост и “тук”, и “там”, която постоянно гложди като камъче в обувката, като прашинка в окото, като вода в ухото. Това обаче е продуктивно глождене – то дава по-неутрален поглед на всичко около мен и “тук”, и “там”. Но не се усещам “поет”. В най-самоласкателния случай съм автор на някои не съвсем калпави стихотворения и поеми. Не се чувствам и не се представям като поет по две причини. Първо, има толкова незвани и самозвани поети, че думата поет е почнала да звучи почти обидно. Листя българската поезия от последните двайсетина години и гледам: награди, спечелени конкурси, преводи в чужбина, и книги, книги, книги – а поетът литературно и интелектуално неграмотен: чудовището на езика непогалено, неопитомено, а зверовете на мислите някъде са се запилели, не им е интересно в тая тъй наречена поезия…

Кой му е дал всичките тия почести на поета – и за какъв дявол? Дали безбройните конкурси не се правят не за участниците, а за журито – да припечелят някоя и друга пара тия, дето се крият зад параванчето на авторитета, като попреплюнчат продукцията на неуморните литературстващи труженици? Поет е една от думите, които трябва да се пишат с главна буква. В някои езици има една дума за обикновен писач на поезия и друга дума за голям, истински поет. На български тези две значения са неразличими, и двете са напъхани в буркана на една и съща дума.

Втората причина, да не се мисля за поет, е тази, че освен писането на стихове правя и други неща доста прилично, а и много по-отрано. А може би има и трета причина – защото се боя и бягам от етикетите. Мисля се за ентусиаст, любител, дилетант, на който му е провървяло да се занимава с нещата, които обича, че дори и да му плащат за хобитата му. Усещам се като юноша, който смътно се догажда, че зад ъгъла ще му смигне нещо интересно, че гоненето на това нещо е игра, че сериозното – професия, кариера, буквички пред и зад името, солидно затлъстяване – тепърва предстои, но то ще почака, докато си играем на жмичка с интересното нещо. Поезия пиша сериозно само откъм 2002 г. – запретнах се на години, когато мнозина от най-личните български поети вече са се преселили в по-добри светове. Не знам докога ще продължи тая благодат. Ще ми е мъчно, ако един ден музата ми кръшне. Душеспасително е, когато нещо се закучи и заскучи, отнейде да потече струйката на някакви шантави думички…

Всъщност нямам представа има ли място за хора като Веселин Веселинов (когото не познавам), Наталия Андреева (която познавам: привет, Наталия!) или мен в българската литература. Онези, които се борят за такова място, често хабят огромни сили да не им изстине мястото, та от борене и бърборене не им остава много време за литература. В позицията на литературния правостоящ, без претенции за запазено място, има нещо много привлекателно – цялата енергия отива в литературата, а не в търсенето на мястото в литературата. Пък и това място е като Лолита или Карменчита – уж е твое, а докато мигнеш, и то вече забягнало при друг. Какво е например мястото на Георги Атанасов (дали пък не беше Атанас Георгиев?) в българската литература? Ако не ме лъже паметта, това е бил председателят на Съюза на българските писатели по времето на Гео Милев.

А Гео не е бил член на Съюза, пък и не му е било там мястото. Кой е забелязал появата на Вапцаровите “Моторни песни”? Може ли някой да си представи Алеко Константинов в професионалната роля на прокурор? Защо Моцарт не е намерил достойно място като композитор във Виена? Казвал е, че му плащат прекалено много за онова, което прави – след смъртта на Глук е заел неговото място на придворен съчинител на танцова музика – и прекалено малко за онова, което може да прави. Как така Хегел не е получил редовно университетско място, преди да наближи четиридесетте? Как тъй Леонардо да Винчи не е поканен да рисува във Ватикана, а по-скромни художници са поканени (комай не е само заради това, че е копеле на поразюздан адвокат, който му е отказал името си, та Леонардо получава името на селището където е роден)? За вярване ли е, че Ван Гог е продал само една картина приживе? Нима е възможно жените да не усетят автора на най-мъжествената музика – Бетовен – като мъжествен? По каква слука и най-умните студенти на Нютон в Кембридж са го намирали за скучен и не са стъпвали на лекциите му, та той е говорел за откритията си за светлината “на стените”, както е записал неговият асистент – същият Нютон, за когото умните признават, че ум като него се ражда веднъж на 500 години? Бахтин, най-големият литературен мислител на двайстото столетие, по думите на Цветан Тодоров, е запратен в степите на Казахстан, дисертацията му за Рабле е отхвърлена, и той десетилетия еднокрако куцука по Господ знае какви руски градчета.

Русо поминува от трохите на богатите, в замяна хранейки суетата им с бисерите на интелекта си. Уърдсуърд остава незабелязан като поет до шейсетата си година. Йовков, Мелвил, Кафка, Гоген и Айнщайн са чиновничета. Тинянов проси по улиците. Конфуций до старост хлопа по портите на владетели, които го отпъждат, понеже не го щат за политически наставник. Платон е продаден в робство от тирана, комуто налива в тиквата акъл за справедливото политическо управление. Челини се озовава в ада на подземен зандан, понеже възроптава срещу велможите, които му поръчват скъпи предмети, ала някак все “забравят” да платят уговорената цена. Ман Рей по едно време преживява като шут на богаташи, а на старини се друса от студ в някаква съборетина в Париж. Дирите на Манделщам се губят в концлагер. Едгар По издъхва в безсъзнание в болница, без някой да знае самоличността му, а в куфарчето му под леглото е била лекцията му “Поетическият принцип”, която с помощта на Бодлер се превръща в един от най-прочутите манифести на модернизма. Някаква бабка с недоказани литературни вкусове открадва главата на Ботев от кола, побит насред Враца, но учените с доказани литературни вкусове тъй и не разбират къде я погребва. Тялото на самотно изтляващия от охтика младоженец Чехов зъзне в нещо като вила на далечен морски бряг, а тялото на мъртвия Чехов пътува от Германия към Русия – и Чехонте не би го измислил по-смешно и по-нелепо! – в хладилен вагон със стриди…

Историята гъмжи от подобни страховити примери за хора без места. Хора, които не са си на мястото. Ненаместили се хора, несъвместими хора, неуместни хора... Не е толкова страшно, ако си без място, други липси са далеч по-страшни. Една от плашещите ме неуместности е човекът, преуспял на някое видно място, за когото, като се замислиш, излиза, че не си е никак на мястото. Помните ли Чеховия разказ “Архиерей”? Направил човекът невероятна кариера, станал висш религиозен пастир, но ето че и майка му се плаши да говори с него, а в своята издигнатост негово преосвещенство вече не може да разбере онуй, което и едно дете вижда; и като го отнася скоротечна болест, никой не си и спомня за него. Мястото голямо, а човекът малък. Това е страшното. Когато мястото е малко, а човекът е голям, това е нормално.

Цялото интервю е тук:

ЗА СТИХОСБИРКАТА “ОБРЕЧЕНОСТ НА ДУМИТЕ”
И ДРУГИ ПО-ИНТЕРЕСНИ НЕЩА

ЗА АВТОРА: Никита Димитров Нанков е роден на 4 юни 1956 г. в София. Завършва английска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1982). В Института за литература на БАН е научен сътрудник (1983-1994), н.с. II ст. (1994), н.с. I ст. (1995-1999). Защитава дисертация на тема „Едгар Алан По в българската критика и преводна проза” (1990). Емигрира в САЩ, където защитава втора дисертация – върху творчеството на Антон Чехов.
Последователно преподава сравнително литературознание във Washington University, Сейнт Луис, Университета в Блумингтън, Индиана, и Университета на Пуерто Рико.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro