КОГАТО ЯЗОН ОТПЛУВА С КОРАБА „АРГО” за последния (както се оказва) подвиг на полубоговете и героите, на морския съд се намират голяма част от великите личности на епохата, в това число Херкулес и Тезей.
Но сред тези мускулести супергерои се намира и един мъж, който коренно се различава от тях. Той сякаш очаква времето след края на полубоговете и героите, времето, когато човеците ще бъдат принудени да се грижат сами за себе си.
Музиката на Орфей е толкова красива, че е в състояние да омае не само човеците и животните, но и да раздвижи дърветата, дори и скалите.
По време на пътуването на аргонавтите той помага там, където бруталната сила не е в състояние да стори нищо. Той омайва страховитите скали, надвиснали над кораба и заплашващи да се стоварят върху него, а после приспива и змея охраняващ Златното руно.
При завръщането си Орфей се влюбва в Евридика, но в деня на сватбата им една змия впива отровата си в глезена й и тя умира. Полузаслепен от мъка бардът слиза в подземния свят, твърдо решен да не се примирява с новия закон за живота и смъртта, непоколебим в желанието си да си върне Евридика.
На този етап от живота на човечеството смъртта се е сдобила със статута на ужасно преживяване. Тя вече не е така желаната отмора, когато духът се възстановява и обновява в очакване на следващото прераждане. Смъртта вече е болезнена раздяла с онези, които обичаш.
Орфей слиза все по-надолу и накрая се среща с мрачния лодкар Харон, който първоначално отказва да го прекара през реката Стикс до земите на мъртвите. Харон обаче също е омаян от звука на лирата, както и Цербер – триглавото куче, чиято задача е да охранява входа към царството на мъртвите.
Орфей успява да доведе до захлас дори и страховитите демони, които откъсват от духовете на мъртвите непристойната животинска похот и разюзданите желания, които все още ги съпътстват.
Така той стига до мястото, където царят на подземното царство държи неговата любима като пленница. Става ясно, че владетелят на мъртвите не е така безрезервно очарован от Орфей, тъй като решението му да я освободи не е безусловно.
Поставя само едно дребно условие. Евридика може да се завърне в горния свят, само ако живият Орфей я изведе нагоре, без да поглежда назад, за да се увери, че тя го следва.
И когато слънцето огрява лицето му, Орфей, разбира се, наистина се обръща, за да се увери, че царят на мъртвите не го е измамил. За да види как любовта на живота му внезапно му е отнета, изтеглена назад и надолу по стръмните каменни пътеки на подземния свят.
Старите мускулести герои извоюваха победите си, биейки се до последна капка кръв и до последен дъх, ръководени от храбростта и решени никога да не се предават. Но времената вече са други. Великите посветени и адепти, съхранили през хилядолетията тази история, за да ни я поднесат, са искали да разберем, че Орфей се е провалил именно защото се е опитал да стори онова, което всеки добър герой на древността би сторил – опитал се е да се увери, че нещата са така, както трябва.
Възможно е също така музиката му да е изгубила част от обаянието си, тъй като не успяла да спре бандата менади – придружителките на Дионисий, които се хвърлили върху него и разкъсали тялото му парче по парче. После запокитили главата му в реката и тя се понесла надолу по течението, продължавайки да пее. И докато минавал покрай плачещите върби, те привеждали клоните си в знак на печал. Накрая главата на Орфей била спасена и поставена върху олтар в една пещера. След време хората започнали да се тълпят, за да я видят и да поискат съвет от новия оракул.
И АКО КАДЪМ (ЕНОХ) ДАВА ИМЕНАТА на планетите и звездите, то Орфей е този, който ги измерва и по този начин изобретява числата. Осем са нотите в една октава, но в известен смисъл те са само седем, тъй като осмата неизменно представлява извисяване към следващата октава.
Следователно октавите персонифицират седемте сфери на слънчевата система, които през античността играят централна роля за цялата човешка философия и житейски опит. В този смисъл, създавайки нотафикационна система, Орфей става родоначалник на математиката. Тепърва предстои различните понятия да претърпят модификации, които проправят пътя за научното разбиране на физическата вселена.
Орфей е сложна фигура, тъй като, от една страна, той е магьосник, който обладава силата да мести камъни с музиката си, но от друга е предшественик на науката. Впоследствие ще забележим сходна двойственост и в редица от великите учени в човешката история, дори и в представителите на модерността, но другият представител на прехода, който се подвизава по времето на Орфей е Дедал. (Известно ни е, че е негов съвременник, защото именно той е пазителят на минотавъра, убит от Тезей, който също е сред екипажа на кораба „Арго”, отправил се в търсене на Златното руно.)
Дедал е прочут с това, че е направил крила от пера и восък, които помагат на него и на сина му Икар да избягат от остров Крит. Той е и създателят на лабиринта. Имено на него се приписва и изобретяването на триона и платното.
Следователно според нашия модел на мислене бихме могли да определим Дедал като изобретател, инженер и архитект. За него е сигурно най-вече едно – той никога не е използвал магия.
И ако науката е изобретение на епохата, такава е и магията. Защото магията е в крайна сметка приложение на научния начин на мислене към свръхестественото. През тази нова ера и да искаме вече не можем да бъдем свидетели на привидно безпроблемната трансформация на материалните форми от ранната епоха при превръщането на онези, които са ни обидили, в паяци, говеда и зеленчуци. Вместо това виждаме как съпругата на Язон – Медея, с Цирцея, към която Медея се обръща за помощ, постигат свръхестествените си победи с помощта на отвари, наричания и заклинания.
Така, паралелно с умението за манипулиране на естествения свят, изобретяването на думите и числата показват на човеците и идеята, че биха могли да манипулират и света на духовете. За да помогне на Язон да укроти змея, охраняващ Златното руно, Медея му дава кървавочервена отвара, сварена от сока на минзухар. А после използва наричания и пръски от хвойнова отвара за клепачите на змея. Медея се оказва специалист в областта на магическите еликсири и отличен познавач на тайните на змиеукротителите.
И докато материалният свят продължава да се уплътнява, а съществата от духовния свят продължава да бъдат изтласквани, дори и духовете от най-високо ниво – пазителите на природата (селфидите, дриадите, наядите и гномовете), стават все по-трудно уловими. Те като че ли изчезват в потоците, дърветата и скалите, изпарявайки се с първите лъчи на зората. Но все пак изглеждат изкусително близо, поради което именно тези духове се превръщат в предпочитани обекти за манипулация на магьосниците.
Някои от магьосниците правят опити да подчинят на волята си дори големите богове, да ги свалят от Луната. Митовете за първия върколак Ликаон, причинил потопа Девкалион, за Посейдон, наводнил Тракийската равнина, с което накарал Атина да пренесе своя град на настоящето място на град Атина, както и за ужасните бури, преследващи Медея, са все отражение на природните катастрофи, последици от практикуването на черната магия.
А в края на този период, човечеството се разболява. Както, разбира се, се разболява и природата.
ОРФЕЙ МОЖЕ И ДА СЕ Е ПРОВАЛИЛ според стандартите на редовия герой, ала влиянието му върху историята е много по-силно от това на Херкулес, Тезей и Язон. Музиката, създадена от него, си остава балсам за болния и изнурен дух на човечеството хилядолетия наред.
И ако човеците стават все по-изолирани не само от боговете, но и един от друг, ако се чувстват разкъсани от борбата с грубата и често враждебна околна среда, ако въображението им се оказва заразено от порочните и зверски пориви на магията, то на всичко това му предстои да бъде изправено на двубой с естетическата сила на въображението – не само на музиката, но и на литературата, изобразително изкуство и скулптурата.
На ниво, скрито под нивото на човешкото съзнание, започват да работят вдъхновяващи образци на красотата, истината и любовта. И те се оказват далеч по-могъщи от всякакви морални наставления. Орфей е реалният основател на древногръцките мистерии, които ще озарят и ще се превърнат във вдъхновение за цяла антична Елада.