Именно на академика дълго разчиташе и бившата му съпруга, звънеше му десетки пъти в денонощие, надявайки се, че той има някаква власт над сина си и ще успее да й го върне.

И баща му стриктно изпълняваше нейните желания, увещаваше го с часове да я прибере обратно. Сега, загубил всякаква надежда отново да ги види заедно, той тайно продължаваше да издържа едно от децата й, за което тя го лъжеше, че е негов внук. И макар Ани да го бе убеждавал хидядократно, че това е абсолютно невъзможно, академикът и до днес глезеше детето с подаръци и така се опитваше да изкупи вината си пред своя син и съдбата.

Ани е много по-хладен, отколкото би могло да се очаква при подобно разточително бащинство, всичко това ни най-малко не го трогва, той приема парите охотно, капризничи, би принудил академика да влезе и в дългове, само и само да задоволи прищявките си. От години се опитва безуспешно да го заобича като ответен отговор, но щедрите подаръци само още повече ожесточават сърцето му.
Трябва ти някоя грижовна жена, влиза в любимата си тема академикът, вече не си млад и имаш нужда от човек до себе си. Ние с майка ти не сме вечни и не можем…
Ани престава да го слуша, защото последните думи на баща му го дразнят и разсмиват едновременно. Как леко, как елегантно прозвучава това „ние с майка ти“ – сякаш цял живот са си били едно хубаво, задружно семейство, което е изпълнило своята мисия, но, уви!, за отплата е отгледало един неблагодарен син. Всъщност, майка му никога не е била омъжена за този човек и отдавна живее в дома на един военен, а с бащата на Ани се чуват само на Нова година – колкото полусърдечно да си пожелаят здраве и ненужно дълъг живот, дълъг и абсолютно безсмислен – поне за нея, която изкара по-голямата му част в козметични кабинети, по масажистки и пластични операции, имащи за цел да задържат още малко отлитащата птица на младостта й. И сега тази птица лежи мъртва в съсухрените й ръце – тяхната възраст все още не може да бъде скрита, а притежателката й живее като препарирана, без да движи нито един мускул на лицето си, без да се усмихва или да плаче, нито веднъж през целия си шестдесет и седем годишен живот не си е позволила лукса да се отдаде на някакво чувство. Ани я нарича в себе си „мумията“, а „фараонът“, разбира се, е военният. Тя от години се опитва да мумифицира и него, Ани, но той сам се е препарирал отдавна, още след раздялата с неговата първа Ани. Оттогава само едно желание все още може да го оживи – придобиването или мечтата по някоя луксозна вещ, с която да натрие носа на онази жалка жена и нейния ревнив индиец. Но с годините и тази страст също се мумифицира, тя все повече придобива изражението на изнасилена и захвърлена в храстите ученичка, и сега той трупа вече заради самото трупане, и защото само така за миг се чувства отново жив.

Послушай ме най-после, настоява академикът и пак пита с надежда: Има ли край теб някоя добра жена?
Не, Ани не може да обича този човек, но едно безспорно може и винаги го прави – да не му противоречи и да не издава раздразнението си. И да го лъже – винаги, когато трябва, пък и дори когато е абсолютно излишно.
Има, татко, успокой се. Живее при мен, в съседната стая.
Баща му измълчава няколко недоверчиви минути, после продължава своя единствен разговор:
Щом живееш с нея, жени се. Има ли нещо да й липсва?
Ами как да ти кажа, татко, изсмива се вътрешно Ани, как да ти кажа, че си няма най-важното – тяло. А това означава, че няма и органи, които да служат на твоята толкова важна цел. От подобна жена може да се роди само Невидимия. Ще бъдеш ли доволен да държиш в ръце въздух, да го приспиваш, да му говориш нежно и да му тананикаш старчески песнички с пресипнал глас? Но ти и сега можеш прекрасно да правиш същото, защо съм ти аз за това?
Нищо не й липсва, татко, но май не може да има деца.
Това вече е гавра, но академикът напълно си я заслужава. Той целият настръхва, накокошинва се като простудено врабче и отсича:
Не ти трябва! Щом не може да има деца, не ти трябва!

Дори не се опитва да скрие за какво му е нужен този единствен син, отрупван и подкупван с толкова незаслужени дарове. Всъщност, академикът не го крие още от деня, когато загина детето, единствената оживяла клетка от неговото неспособно вече да се възпроизвежда тяло – защото иначе за какво са всичките тези тухли, натрупани така хармонично една върху друга, защо е лакът по мебелите, защо е тази скъпа и остаряваща вече техника, защо са книгите, които академикът упорито пише денем и нощем – защо му е в крайна сметка този толкова скъпо продаден мозък, ако няма кой да консумира това!?
Ще си осиновим, решава да го довърши Ани, и в следващия миг съжалява. Той много добре знае, че академикът би предпочел всичкото това богатство да изгори, да се срине на прах и да потъне под земята, отколкото да отиде в ръцете на чужд човек.
В никакъв случай, подскача като опарен старецът, в никакъв случай, чуваш ли! Всеки, който може, трябва да има деца, всеки!
Добре, татко, съгласява се омаломощено Ани.

Така се е съгласявал още милиони пъти, без да изпълни обещанието си, и академикът знае, че е лъган, но се хваща за спасителната сламка и на лицето му разцъфтява усмивка – кой знае, може би този път, може би все пак…
Ани се сбогува сърдечно. Сбогуването им винаги е сърдечно – и докато крачи замислено по коридора на първия eтаж, не може да се начуди как е станало така, че именно той да бъде син на този човек и именно на него да разчита старецът в последните си години. Защото Ани съвсем не се смята за човек, на когото може да се разчита – особено пък за нещата, които иска баща му.

И все пак приятното съществуване, което майка му и академикът му предлагат, червеният и белият терор, раят и адът, бялото и черното лице на живота – всичко това безкрайно му допада и задълбочава онази леност, която вече от много години го кара да протака работата по докторската си дисертация, да не ходи на работа в онзи смисъл, в който всички останали простосмъртни са принудени да ходят – толкова много средства са натрупани през годините, че и за петима наследника ще бъде трудно да ги пропилеят. Но ясно е, че след него няма да има друг и ще се зарадват някои многодетни, наплодили се като зайци роднини – защото на глупаците винаги им върви! Първо ще си заминат академикът и майка му – всеки ще си умре в своето семейство, защото само за него, Ани, те са баща и майка, а за обществото никога не са били едно цяло. И те ще си отидат, както си отидоха нейните родители, които го отгледаха, и неговите – които изобщо не знаеха, че той съществува. А после, естествено, ще дойде ред и на Ани – но е естествено само за глупаците, онези, които ще населят аристократичния му дом със своето заешко потомство. Защото за умния човек никога не може да бъде естествено това угасване на силите, тази раздяла на хора, които са живели в тясна близост, но никога няма да се срещнат в смъртта, самото съществуване върху някаква гниеща пръст, в тези тухлено-бетонни клетки, създадени от хитри ръце, които са знаели, че няма къде да избягаш оттук, че ще бъдеш доброволен затворник на своя дом до мига, когато получиш свободата – цялата и веднъж завинаги.

Не, Ани не може да постъпи като майка си и да посвети целия си живот на идеята как по-дълго да съхрани обвивката си, той е намерил нещо много по-ефикасно: консервирал е душата си и тя от години си остава все една и съща – душа на момче, изоставено от момичето си.
Обхождайки няколко кафенета, той ту е източен мъдрец, които съзерцава света, ту предрешен владетел на могъща държава, тръгнал да види как живеят поданиците му, ту халдейски звездоброец или келтски друид, посветен в тайнства, недостъпни за обикновените простосмъртни. Времето преминава през него като през тръба, без да го докосва или докосвайки го съвсем слабо, само с повърхността на кожата си, която скрива всички останали процеси, работата на вселенските органи, туптенето на огромните сърца-звезди, щъкането на хората-атоми – всичко това остава скрито за Ани, само едно има значение – разтварянето му като бучка сол в морето от лица, сгради и звуци, потъването му в един свят, приготвил се да го погълне – и колкото по-скоро, толкова по-добре! И Ани подава на тази многолика, многоглава, многоатомна паст по някоя част от тялото си, ето, казва й той, опитай ме, бабо Ямо, виж добре ли съм се охранил и дали вече ставам за ядене. Сух си още, му отговаря вечно гладната и безлика баба, не бъди нетърпелив и изчакай реда си. Той непременно ще дойде някой ден, а дотогава трупай в себе си мазнините на знанието, въглехидратите на любовта, белтъчините на опита, витамините на надеждата, ензимите на сътворението – с всеки грам ти ставаш все по-вкусен и все по-желан.

Да имаш да взимаш, вика й Ани, да имаш да взимаш, защото и без това само ти взимаш, а ние само даваме, но най-вкусното съм го съхранил за себе си, прехвърлил съм го в тайна банка извън страната, намери го, ако можеш, по аромата на тялото ми, по звуците на живота ми, по скърцането на пода под обувките ми – улови го, но няяяяяяма да можеш и ще останеш смаяна, когато посегнеш да ме схрускаш и между зъбите ти се разсипе само пепелта на моята черупка, а плодът го няма, душата ми, заради която си правиш труда да се занимаваш с мен, отдавна ще е изпълзяла като червей и ще се е преместила в друга ябълка. Търси ме там, ако можеш, намери ме!

Ало, Ани, ти ли си, крещи задъхано Ани по телефона. Не може да я отучи от този провинциален навик да лее щедро чувствата си като горещ гейзер, избликнал след земетресение.
Да, все още съм аз, произнася като след тежко боледуване Ани с надеждата малко да я вразуми. За Бога, не викай толкова!
Извинявай, снишава глас тя, но тук е много шумно и едва те чувам.
Аз добре те чувам, отбелязва Ани.
Тя отново се извинява:
Нали знаеш, човек неволно повишава глас в такива моменти.
Ти винаги неволно повишаваш глас, но го правиш твърде често.
Добре де, сломено произнася тя – толкова тихо, че Ани престава да я чува – не ми се карай сега, моля те!
Можеш да дойдеш, великодушно й прощава той.

Коронният й номер – след броени секунди тя се озовава пред вратата и звъни.
Ти да не би да живееш в асансьора, посреща я Ани, още предъвквайки хапката си.
Защо не, усмихва се тя и го целува по дъвчещата уста, и без това за нищо не служи.
От години асансьорът стои спрян в мазето – някаква част липсва, за да бъде поправен. А тя наистина е в състояние да се засели там, за да го преследва всеки миг, в състояние е дори да завърже връзки и с някого от съседния вход или – защо не – от същия дори, и да му звъни оттам, дебнейки го кога се прибира и с кого. Като влюбена ученичка да виси под прозорците му и да го чака с часове. И това ако не е лудост!
Но и към нея, както към академика, Ани не може да изпитва нежност, нито дори състрадание, нито пък й оказва честта да не се дразни от нейните думи, от цялата нея. Обаче днес помежду им има примирие, той е решил да бъде добър и това веднага я превръща в разглезено дете – тя ходи, кривейки се, из стаята, смее се неуравновесено, сяда на земята като йога и се преструва на потънала в съзерцание котка, но не издържа дълго и се хвърля отново да го целува. А той се преструва на добродушна змия – до мига, когато заспят и тя отново го разтърси – разтревожена, уплашена, възбудена:

Ани, какво става, Ани? Опомни се!
Това го разбужда за миг, той сънено отваря очи и се завръща в стаята: огледалото, раклата, пердетата, очите на чудовището, не, отново – огледалото, раклата, пердетата, прозорците, телефонът, картината, нощното шкафче, окото на чудовището… и отново: огледалото, раклата, пердетата, прозорците, телефонът, картината, нощното шкафче, гардеробът, вратата, а над нея – изгарящите очи на чудовището, и отново – огледалото-чудовище, раклата-чудовище, пердетата-чудовища, прозорците-чудовища, телефонът-чудовище, картината-чудовище, вратата-чудовище, ох, и леглото, и леглото, и вътре в него…
Ръцете на чудовището го прегръщат, притискат го.
Ани, крещи то, Ани, събуди се, моля те, Ани, моля те, не викай така, събуди се!

Ани… Тя го прегръща, но преди малко на нейното място беше чудовището, още секунда – и щеше да го излапа – преди да е скрил скъпоценната си душа, преди да се е охранил достатъчно за ямата. То не е джентълмен и не спазва правилата на играта, то не е баба Яма, която се задоволява да вижда само пръстчето му и търпеливо чака деня, когато ще го глътне целия. Чудовището те разкъсва като граблива птица, изкълвава първо очите ти, после отмъква дроба ти, то не държи да те излапа наведнъж, достатъчно му е само парче месо от жертвата, крак от жертвата, ръка от жертвата, ухо от жертвата…
Ани, моля те, събуди се, не ме плаши повече, моля те… Ани, моля те, моля те, мо-ля-те!
Вече съм буден… какво става?
Отново онзи твой ужасен сън, сякаш нещо те преследва. Разкажи ми най-после и ще видиш, че ще ти олекне.
Няма нищо за разказване, скъпа, срязва я ледено той, внезапно изстинал дори към себе си, само кошмари и някаква лепкава гадост след тях.
Ани, настоявам да ми разкажеш! Има нещо лошо в живота ти и искам да го знам.
Той отново едва подтиска раздразнението си. Изправя се и подпира с възглавница отпадналия си гръб. После тихо нарежда:
Иди ми донеси цигарите! И направи кафе! Силно!

Докато тя се суети в кухнята, той успява да събере разлетелите се парчета на съзнанието си, слепва ги в една неразбираема мозайка, но мълчанието на тази картина го плаши и вече не е толкова сигурен, че не иска да разкаже на Ани за страховете си.
Тя се настанява до него и молбата в очите й за миг отново го разгневява. Цигарата пък го успокоява за миг.
Виж какво, казва отрезвяващо той, никога не се рови в чужди тайни!
Но тя не се съгласява и упорито повтаря:
Трябва да ми разкажеш, ще ти олекне… ще видиш…
Няма какво да се разказва. Някакви откъслечни неща, от които помня само ужаса. Опашка на чудовище и глава на чудовище, но не зная кой е жертвата.
Ти, естествено, нали тебе преследват.
Глупости, прекъсва я Ани, откъде накъде. Познаваш живота ми, в него няма никакъв повод да се отъждествявам с жертва.
Не знам, тревожно въздиша тя, но нещо с теб не е наред…
По-скоро е някаква тревога, дошла от детството, допуска Ани, и тя веднага се улавя за тази сламка:
Заради баща ти ли?
Казах ти да не говориш глупости!
Но в тона му вече няма неприязън, в него по-скоро се промъква непоносима умора. Обзет от внезапен размисъл, той говори почти на себе си:

Може да е тъкмо този спомен, казва внезапно той и започва да разказва, освободен от тегобата на срама. Някога живеех при баба си… тогава майка ми не можеше да се грижи за мен, а по-късно не искаше. Срещу нашата къща живееше едно семейство, имаха момиченце на моята възраст. Бяхме приятели с нея, макар че това не е точната дума, защото тя непрекъснато боледуваше. Беше слабоумна, но на мен тя ми харесваше, само внезапните й припадъци малко ме плашеха, но накрая свикнах и с тях. Имахме обща тайна: Ани също не искаше да порасне… Или не можеше, все едно. На пръв поглед с нищо не се отличаваше от останалите деца, но казваха, че мозъкът й постепенно умира, някакво наследствено обменно заболяване, от което страдаше и баща й. Нейното тяло изяждаше мозъка си. При баща й това се бе проявило след тридесетата му година, а тя имаше нещастието да се роди болна. Трябваше да я познаваш, за да забележиш как от време на време изреченията й се скъсваха като книжни ленти и тя замълчаваше по средата на думата, вторачвайки невиждащи очи в теб. Ставаше странна и тогава ми се искаше да избягам от нея. С последно усилие на волята оставах, защото в началото периодите на безпаметство бяха кратки и тя скоро идваше в съзнание. Другата беда беше, че не можеше да запомни нищо и използваше речника, който бе натрупала преди петата си година, когато заболяването й още не се бе развило. Има такива хора, които се страхуват да растат и завинаги запазват детските си мисли и принадлежащия им речник. Тя беше от техния свят, сякаш всичко бе само склонност на характера й, желание на душата, а не болест. Просто едно вечно дете в свят на възрастни гиганти. Като мен, всъщност, съвсем като мен!

Ти си я обичал, притисва се към него Ани, сякаш правейки велико откритие, още повече защото е била болна, нали?
Тя беше част от мен. По-голямата и по-добрата част. И защото беше много нещастна.
Нали не го е разбирала?
Имаше мигове, когато разбираше. Тогава ми доверяваше, че едва ли ще доживее и половината от годините на баща си. Това звучеше почти като шега в устата на едно дете, някаква нелепа шега.
Майка й навярно е знаела за какъв човек се омъжва?
Точно там е цялата гадост! Знаела е, и въпреки това е рискувала. Един ужасен риск, който дъщерята трябваше да плати.
Ужасен… наистина…
Беше крехка и тъничка като баща си. А майка й – истинско чудовище…
Защо се е омъжила за него?
Сигурно е опитвала на много места, но само там е успяла. Искала е с един замах да уреди живота си. Той беше известен и богат! Само болестта му го запрати в лапите на госпожа Никоя.
А чудовището! Кой е чудовището?
В началото това бе само невинна игра. Измислихме я по идеята на една мозайка, която се намираше в дома на Ани. Беше игра на нерви и ум, на дебнене и коварство. Но в нея най-много ни привличаше възможността за размяна на ролите. Това беше загадката на мозайката, всъщност – загадката на живота. Ние повтаряхме схемата, защото още бяхме деца и не можехме да измислим своя. Но обратимостта на ролите беше само наше откритие, жертвата и палачът бяха неразпознаваеми до последния удар. Нарекохме играта “Да скрием света от чудовището”. Потъвахме в нея и взаимно се измъчвахме, който пръв помръднеше, проговореше или реагираше, се превръщаше в жертва, тогава другият имаше право да върши с него каквото си поиска. Това наистина беше невинна игра, но само в началото. Обикновено не издържах аз, макар че бях много по-силният, по-здравият, по-издръжливият. Но може би точно заради това животът ме държеше в непрекъснато безпокойство и често заемах мястото на чудовището. И тогава Ани измисляше най-ужасните мъчения: гъделичкаше ме с перце по крака, докато припаднех от смях, караше ме да стоя на главата си, докато целият ми мозък се задавеше от кръв. Беше много изобретателна, но това не ми пречеше да я обичам – както телето обича стопанина си, който един ден ще го заколи. А имаше и дни, когато двамата потъвахме във вцепенение, от което никой не можеше да ни извади. Тогава звездата Ани разговаряше само със звездата Ани, и звездата Ани слушаше само звездата Ани. Скоро всички около нас разбраха, че с нищо не могат да прекъснат нашата взаимна вглъбеност и ни оставиха на мира, дори майка й ни остави на мира, което бе почти непосилно за едно чудовище.

Ани неспокойно се размърдва в леглото. Вече е разстроена и е загубила охота да слуша.
Не можеш ли да забравиш, пита разколебано тя.
Защо задаваш глупави въпроси!
Извинявай, смотолевя тя, но така ми се иска да се освободиш от всичко, което те гнети.
И на мен ми се иска, но едва ли е възможно. Знам, че чудовището е живо и ме дебне непрекъснато. Аз не съм като онова болно създание, не мога да забравям!
Оттогава ли в живота ти всички се наричат „Ани”, прекъсва го тя в желанието си да спре болезнения му монолог, но той изобщо не чува въпроса й.
Дъщерята и майката винаги се скарваха зло, когато момичето в миг на просветление я питаше защо е родено от този тежко болен човек. Тогава чудовището крещеше в отговор:
Какво искаш от мен, звяр, без теб баща ти никога нямаше да се ожени за мен. Знаеш ли каква бях някога… по-добре да не знаеш!
Ани се разплакваше, а онази продължаваше:
Ако се бях омъжила за друг, щеше да си пълна голтачка и всеки ден да се вайкаш: мамо, защо не си намерила някой друг, а живеем като скотове? Но човек винаги иска невъзможното, и сега, като имаш всичко, ме ядеш заради болестта си. Можеше и да не се разболееш, тогава за какво щеше да ме упрекваш!
Заради баща си, крещеше в изстъпление момичето, заради мисълта, че скоро трябва да го погреба…
Ти бъди спокойна, отговаряше ехидно майката, може и да не го надживееш!
И нека, разплакваше се Ани, по-добре да си отида преди него. Твоята пресметливост ме поболява, едва дишам край тебе. Ти изсмукваш всичкия въздух наоколо, дори този от дробовете ми!

А аз ги слушах през вратата и не смеех да издам присъствието си. Връщах се обратно у дома и след час идвах отново, но линейката вече отвеждаше Ани, а скандалът продължаваше между бащата и майката:
Защо поне детето не оставиш на мира, чудовище, викаше той, после сломено замлъкваше и тогава нейният глас набираше височина. Мъжът я чакаше, докато спре да крещи, понякога чакаше дълго, но накрая тя също се задъхваше и тогава той отново проговаряше с дрезгав глас: Аз не ти ли стигам, ето, изяж ме целия, но остави Ани на мира!
Защо не вземеш ти да ме оставиш на мира, крещеше чудовището, какво чакаш още!
Не мога да оставя Ани в гадните ти ръце!
Ала накрая все пак я остави в гадните й ръце.
Но как така тя е все още жива, пита Ани внезапно, нали отдавна е трябвало…
Не зная, поддържат я с някакви много специални системи. Но живее само тялото, разумът отдавна си е отишъл.
Науката напредва и може би…
Понякога говориш невероятни глупости, разгневява се отново Ани и гласът му сякаш я удря през лицето. Науката! Сигурно тя ще й направи друг мозък, нали!

Ани млъква и търпеливо чака гневът му да отмине, но той продължава да я унижава и постепенно тя се превива като тръстика, за да издържи яростта му.
Или ще й присадят твоя, крещи гневно той, но и с този, който й е останал, тя е много по-умна от теб!
Моля те, не се гневи, успокоява го разстроено тя, моля те, моля те!
Нейният хленч само усилва раздразнението му, макар че е по-вярно, ако се каже, че гневът му се поражда повече от предчувствието за хленча й. Тя е толкова смазана, че постепепно се превръща в безформена субстанция. Ани не може да й прости дори това, както не може да й прости властта над вещите си, господството й над неговия свят – иска му се всички жени в живота му да бъдат веднага смазвани от разкоша на къщата му, да лежат предано на прага му, да се крият като пребити кучета под масата и да не си отиват, когато ги гони. А вместо това – тази шантава Ани, която може би наистина се интересува само от него: тя така добре играе ролята си, че понякога е на път да й повярва и това допълнително го вбесява. И за нищо на света не иска да си отиде, нейните чувства са толкова добре устроени, че може да се влюби само в него със седемстотинте му квадратни метра жилищна площ – трябва да ги има тези седемстотин метра, за да може тя да не ги забелязва.
Ти също си част от чудовището, проронва накрая той, и може би затова сънувам кошмари, когато съм с теб.
Ти винаги сънуваш кошмари, протестира сломено Ани, аз не мога да ти причиня нищо лошо, знаеш колко те обичам.
Обичаш ме, да, казва студено той, но защо не обикнеш някой друг!? Защо всички сте се настървили като оси: пари, жилища, вили, коли, и толкова! Материя, материя, материя, наоколо само материя! Тук някъде се изчерпва въображението ви. Най-много да стигне и за някое нещастно дете, което да изкупва греховете ви.

Аз не съм виновна, че съм обикнала точно теб, отбранява се все още Ани.
Виновна си, разбира се, безпощадно я отрязва той, виновна си, че от толкова много мъже си избрала точно мен. Погледни ме, нима ставам за нещо? Понякога се чудя дали още съм жив и не винаги си отговарям положително на този въпрос. За какво съм ти, един отдавна мъртъв човек, който дори не е мъж. Аз знам защо стоиш край мен, чудовището в теб навярно те принуждава. То ме е харесало, то, което винаги иска да сложи по една жълтица на всяка своя люспа…
Усеща, че е прекалил, защото Ани до него се разплаква, а тя плаче много рядко, почти никога. Сега трябва с часове да я успокоява, защото плачът й нараства като лавина и думите, с които се опитва да я утеши, сякаш са материалът, от който се образува тази сълзлива напаст.
Може би си прав, хлипа тя, може би наистина си прав! Но човек е толкова унизен, именно унижението превръща хората в чудовища. Хищници ни извличат от небитието, те ни учат на първите думи, те ни показват как да тълкуваме света. Как може после да се очаква, че от нас ще излезе нещо друго?! Това не е честно, чуваш ли, просто не е честно…
Добре де, успокой се, успокой се, дявол да те вземе!
Ако знаеш, продължава да хлипа Ани, само ако знаеш какво ми струва да те обичам. И непрекъснато да си повтарям: не, не е заради вещите, не заради условията, в които съществува нашата любов… По-скоро моята, защото ти не ме обичаш…
Хайде, престани да плачеш!
Но ти си прав, повечето хора гледат на останалите като на плячка. Особено жените. Откъде да знаеш дали аз съм различна…
Добре де, спри най-после, спри!
Ала вече е късно и сега не мога да престана да те обичам, не мога да си отида…
В последното съм сигурен!
Но вече не е заради унижението, вече не заради това! Повярвай ми най-после, защото вече не издържам и наистина ще си отида.
Къде ще ходиш в този студ.

Тя млъква, объркана от думите му. После изведнъж схваща иронията му и пита неуверено:
Значи не вярваш, че мога да си отида завинаги?!
Ани вече се смее с глас.
Колко завинаги!? Два дни или три, или дори цяла седмица? Не, цяла седмица е невъзможно, но два-три дни вярвам, че ще издържиш…
Ще издържа и повече, казва тя не много убедено, но поне плачът й вече е намалял, хлипанията й стават все по-редки.
И ще обикаляш както по-рано блока? По цяла нощ, докато те блъсне някой автомобил, когато отиваш на работа. И тогава ще станеш пределно откровена, ще ми прошепнеш най-после в ухото какво точно си ценила в мен. Но не, човек, който е лъгал цял живот, ще излъже и пред лицето на смъртта…
Тя потресено мълчи и дълги секунди набира въздух.
Сега си давам сметка, казва тя накрая бавно и зло, че е трябвало да започна с теб по съвсем друг начин. Да те смажа от първия миг, само тогава щеше да ме обикнеш.
Наистина ли си в състояние да го направиш, пита той почти заинтригувано.
Не, за съжаление. Аз загубих играта предварително. Но понякога ми се иска да съм чудовището, защото ти можеш да разговаряш само с него.
Сега поне си искрена, въздъхва уморено Ани. Воят на хищника започва да се чува от всяка твоя дума и евтината патетика не заглушава повече откровено дивите му нотки.
Тя мълчи дълги минути, и после отронва решително и озлобено:
Може би, но не аз съм палачът ти! Твоят палач е вътре в теб. Някой ден ще блъснеш в огледалото и ще съзреш в него извора на всички свои беди!

Ани се събужда с натежала глава. Снощи с Ани много пиха, много говориха и сега главата му се цепи от умора, а вътре в нея се е настанил болезнен вакуум. Тази глупачка, тази кръгла глупачка! Вечно го уморява, защо не вземе да я изхвърли най-после…
Пиу, пиу, пиу, това е телефонът, който навярно го е събудил.
Ани, ти ли си?
Да, майко, аз съм.
Какво става с теб, защо не се обаждаш? От седмици не мога да те открия, скиташ денонощно и не внимаваш за себе си!
Мамо, моля те, не започвай отново, казва Ани и уморено сяда в креслото, със здравето съм добре, а не се прибирам, защото имам много ангажименти.
Какви ангажименти, пита заядливо майка му, никъде не работиш, а все си зает. Както винаги жени, нали…
Майко, повишава тон Ани, не се бъркай в моите неща и ме остави най-после да си живея живота. Не съм дете, ако си спомняш, а мъж над четиридесетте…
Защо ми крещиш, възмущава се тя на висок глас, с какво съм заслужила да ми крещиш! Правя всичко, каквото поискаш, а за награда ми крещиш!
Мамо, ще ме оставиш ли най-после на спокойствие! Осем часът сутринта е, а съм си легнал в пет и едва ме държат краката.
Ще те оставя, когато видя, че си стъпил здраво на тези крака и те престанат да не те държат в осем сутринта. А ако има някоя при теб, веднага я изгони, за да не идвам да я гоня аз. Ти не си достатъчно здрав, за да се занимаваш с жени!
Мамо!

Няма никакво „мамо“. Като ти казвам нещо, ще ме слушаш, защото единствено аз мисля наистина за теб. Баща ти се измъква с подаръци, ала изобщо не го е грижа какво правиш и как живееш.
Поне да беше истина, въздъхва Ани, но и той е същият вампир като теб, само дето иска тъкмо обратното.
Какво иска този глупак?
Да се оженя и да имам деца…
Той съвсем е изкукуригал, разгневява се внезапно тя, само това му е главата, как да продължи проклетата си семка. Не вижда какъв хилав потомък създадохме с него, забрави също, че детето ти загина, и пак се опитва да предизвиква съдбата. Като че ли ще живее с орлите и ще ги дочака тези внуци и правнуци. Аз съм благодарна на съдбата, че поне теб видях на света. Колко е човешкият живот, дадат ти го, и после веднага си го искат обратно. Човек не трябва да бъде алчен, а да благодари на съдбата за всяка троха, която му предоставя.
И това го казваш точно ти?!
Какви са тези глупости?!
Ами ти, мамо, дето погълна трима мъже – като Кронос от любимата ти гръцка митология, ти ли казваш, че човек не трябва да бъде алчен…
Не съм заслужила с нищо да ми говориш така! Към теб винаги съм била добра, дори прекалено добра. Все заради теб съм живяла, какво искаш повече…
Хубаво е, че съществувам, за да има с кого да оправдаваш греховете си. Но аз с кого да си изплакна ръцете?
Отсреща майка му трясва слушалката. Ани безразлично повдига рамене и се отправя към спалнята. Подобен начин на разговор винаги му излиза прекалено скъп после, но това е единствената възможност да отложи поне за малко ада на общуването с нея. И той предпочита да рискува, отколкото да припадне с телефона в ръка.

Пиу, пиу, пиу, пищи изгладнялото пиле в слушалката и отново го принуждава да напусне топлите завивки.
Ани се изправя с натежала глава, вече е един следобед, но все още не си е отпочинал достатъчно и се чувства зле.
Как си, пита отсреща техникът по шевни машини Ани, и на Ани в този миг страшно й се иска да му тресне слушалката по примера на майка си, но овладява внезапния си порив. Онзи е упорит и ще звъни до свършека на света, и след него дори.
Добре съм, скъпичък, малко съм скапана, но се надявам на кафето…
Абе… виж… – започва онзи дежурната си фраза, с която винаги иска пари, ще ми заемеш ли известна сума, страшно ми трябва…
На него винаги страшно му трябват пари – за скъпи дрехи, за бензин, за пътувания, за парфюми, за дребни подаръчета, за кафе и ресторант, за наема, за телефона, за топлата вода, и за студената също, за въздуха, който диша или издиша, за театър, кино, покер… за купуване любовта на доцентчето…
Какво ще завладяваш сега, насмешливо пита тя, Рим или Картаген?!
Ами за подарък на Ани, нали в петък има рожден ден. И ти си поканена. Впрочем, опитва се той да измести разговора, след като основният въпрос вече е зададен, защо се държа така на последната му лекция, сигурно страшно го обиди…
Какво ще му купуваш, не изпуска смисловата нишка Ани.
Намислил съм да му подаря един пуловер.
Но, скъпичък, дреха се подарява само на много близък човек.
Ти отново си знаеш твоето, тросва се той и се преструва, че е готов в следващия миг да затвори телефона. Само това ти е в ума, вечните ревниви подозрения! Знаеш, че ги искам само назаем.
Той е толкова трогателен лъжец и тя подозира, че отново ще отстъпи. Тези „заеми“ вече надвишават десетки хиляди долара, но на такъв глупак трудно се отказва каквото и да е.
Не казвам, че няма да ги върнеш, скъпичък, отговаря усмихнато тя, само исках да кажа, че трябва да избереш нещо по-подходящо за подарък.
Кога да дойда за парите, пита делово той, пропускайки покрай ушите си съвета й.
Ела след единадесет вечерта, мисля, че ще съм се прибрала дотогава.
Добре, в такъв случай до единадесет!
Той дори не скрива радостните нотки в гласа си и веднага затваря телефона.

Всъщност, Ани не мисли да излиза, но се чувства толкова зле, че й трябва време, за да се посъвземе. Хората винаги я уморяват до смърт и напоследък едва възстановява силите си след сблъсъците с тях. Ето, и сега я облива топла вълна, по челото й избива пот. Онзи от другата стая вече се е събудил, мие зъбите си и из апартамента се носи ароматът на зъбна паста и луксозен сапун. Той живее своя невидим, ароматизиран живот, дели площта на жилището с нея, но ако нещо й се случи, едва ли ще й се притече на помощ.
Горещата вълна отново я облива, нещо я блъсва в гърдите, стяга я. Тя се олюлява, сяда в креслото. Отсреща любопитно я наблюдава нечие мъжко лице, съвсем подобно на нейното. Ани с последни сили протяга ръка към странното същество, което студено я гледа от рамката на обляната в светлина врата. В същия миг мъжът дръпва ръката си и в очите му проблясва ирония.
Ани също прибира своята и изведнъж си дава сметка, че непознатият се намира в стая, която огледално повтаря нейната. Сега мъжът е неподвижен, гледа я с мрачни очи. Ани се размърдва неспокойно под погледа му, същото прави и той. Тя с усилие се изправя, мъжът също. Ани се приближава към светлата врата, мъжът се отдалечава. Нещо нехарактерно за огледален образ, но в света на Ани хората и образите винаги се държат нехарактерно.
Загадката изглежда неразрешима, двойникът и тя се отричат в дълбочина, но се повтарят съвършено върху плоскостта на огледалото, на прага на вратата. И докато Ани отново се оттегля назад, мъжът застава в рамката, гледа я удивено, без да пророни нито дума. Тя отстъпва още малко, докъдето й позволяват стената и мебелите. Тогава двойникът прекрачва най-после прага, влиза в стаята и произнася с нейния глас:

Здравей, Алиса!
Ани веднага го познава, това е онзи от другата стая.
Защо ме наричаш така, учудва се тя, нима това е моето име.
Това е твоето име, усмихва се мъжът
А ти кой си, пита го тя уплашено, макар че вече подозира какъв ще бъде отговорът.
Аз съм Ани, отговаря мъжът, може би си чувала за мен. Така се е казвал дядо ми, и неговият дядо също…
Не ми приличаш на човек, който може да има дядо, с насмешка му отговаря тя. И не си присвоявай чужди имена! Ани е моето име.
Тогава нека си го разделим, предлага мъжът. Както лицето на огледалото дели света на реалност и свръхреалност. Ти коя страна си избираш?
Ани винаги съм била аз и само аз.
На теб не може да ти се угоди, Алиса, смее се мъжът. Какво си се вкопчила в това име, нима то не означава лудост, самота, объркване, кошмар?! Не искаш ли да замениш всичко това срещу една хубава измама?
Кой си ти, че ми предлагаш бягство в измамите!? Андерсън или Карол?
Не, скъпа Алиса, не съм Андерсън, и дори заедно с теб не правим братя Грим. Нищо хубаво няма да се роди от нашето съединяване. Ако искаш да опиташ, ела и ме прегърни.
Да те прегърна, ужасява се Ани, никога! По-скоро ще рухне светът. Или ще строша тази измамна стъклена врата.
И тя заканително пристъпва, грабнала кристалната чаша в ръка.
Мъжът се връща обратно в огледалото и прошепва:
Аз съм твоята последна надежда, Алиса!
Не си, крещи Ани, избий си го от мислите, не си!
Тя пада с последни сили в креслото и потъва в поредния си тежък сън.

КЪМ ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: