Емил Павлов – СТИХОВЕ

 

emil2

 

*  *  *

Стих мой
нямаш аромат
и с рима бляскава не си орисан
ръце напукани и мръсни
са те писали
ала си жив
не се срамувай
дишай

Не се срамувай
дишай стих
щом нежно те целуват ветровете
и в теб рисуват
непознати дни
земи далечни
и вълшебно цвете…

НА СЕРВИТЬОРКАТА ОТ РУШИАЗ

Но господине
моля ви
не късайте липата.
Така красива е
и как ухае на мечти…
Ми каза тя,
а после чашата с кафе остави
и бавно самодивите си стъпки скри…

Ах, Липов Цвят,
как завидях ти само,
че в утрините тя издирва първо теб,
за да те вдиша нежно
и да те погали…
Дърво да бях родил се,
не Поет…

НАТЮРМОРТ

Четири стени, от ляво Аз, от дясно Ти.
А по средата – маса.
На масата ябълка, чаша и револвер.

Ябълката е от дървото отвън.
Заедно го засадихме. Помниш ли…

А чашата…
Някога беше пълна. Заедно я изпихме.
Сега е пресъхнала …

Револвера…
Заедно го пожелахме.
Не мога повече да чакам – стреляй…

НЕ ИЗГРЯВА СЛЪНЦЕТО ОТ ИЗТОК

Слепи души лутат се
топлина дирят
студени пръсти  впиват в небето
Клетите
Убили са спомена
че не изгрява слънцето от изток
а от сърцето

ПИСМО ДО КРАСИВОТО СЛЪНЦЕ

Отново изгряваш в утрото алено
И взираш се в най-вълшебното цвете,
Което в душата ми тихо цъфти,
Обърнало взор към небето
То оглежда се, Слънце, във твойте лъчи
И разтваря листенцата цветни
Те ухаят на младост и пъстри мечти
И е толкова нежно, усещаш ли…

Завидя ли му, Слънце, завидя ли, кажи
Та изригна с лъчите си, светлите
Най-вълшебното цвете ти изгори
И сега то ухае на пепел…

Отново изгряваш във утрото алено…
Но моята усмивка не ще да усетиш
Кажи ми, Слънце, проклето да си,
Кому е нужно ти днес да светиш…

* * *

На края на уморените пътища
няма дори прах по земята.
Там
дори Той не поглежда,
за да не срещне случайно душата ми…

* * *

Бях ли, не бях ли…
Уморените длани
заравям в очите на времето.
Слепи ли, не ли…
Душата ми вдишва се
Изгубена в несътвореното

* * *

Дъжд
непокорен и силен
отново биеш в стъклата ми.
Не ме е страх
Дори, умолявам те,
влез
и измий в душата ми…

ЗАПОЗНАНСТВО НА ПОЕТИ

Здравей.
Ти на колко себеубийства си.
Аз всяка нощ умирам,
а с утрото се раждам отново.
Ела,
нека дочакаме заедно
последната от всички смърти…

СЕБЕУБИЙСТВЕНО

Вие знаете ли
как се убива поет.
С ноктите остри
на музата гърлото стискате
и здраво държите.
Без нея поетът е само човек
безцелно скитащ и пребиваващ сред нищото.
А знаете ли
как се погребва душа.
Два грама отрова
в мечтите ѝ сипвате.
Колко просто, нали.
А аз не успях.
Провалих се в себеубийството…

НЕДОСТАТЪЧНОСТ НА СЪРЦЕТО

Не те засища любовта на слънцето
Ни аромата на вълшебно цвете
Усмивка от Човек ли тъй жадуваш
Единствена да укроти сърцето

ЗА СЕБЕ СИ

За себе си мога да кажа, че съм като изпънат нерв.
Напълно оголен, много чувствителен и
изключително мелодичен.
Та стоя си аз като струна в пространството,
която се разтрептява при най-лекия полъх.
И се ражда стих.
Но не познавам композитора.
За мен той си остава мистерия…

ЗАЛЕЗ

*

Кой пося неверие
и страх от утрото
донесе в младостта ми
Кой открадна слънцето
и в черно оцвети кръвта ми
Кой в душата ми пръсти нечисти
зарови, кой
И в скитник превърна ме
непознаващ покой…

*

За какво си ми Свят
Задушават лъжи твоето време
срещу шепа пари
ехидно търгуват се истини
непробудно спят съвести
а в съня им
разкош и величия
Мълчаливи са дните ти Свят
пепел сива от догорели огнища. . .

*

Настана ли залез Шамс от Тебриз
Столетия седем с прах земята покриха
и прокуден е Бог
а не търси любов човек от човека
В нозете си гази мъртви изкуства
а в душата му
убиецът твой диша…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro