Елена Борисова -ТРАГЕДИЯ НА ЧОВЕШКАТА АЛИЕНАЦИЯ-1:

Николай Ватов, Наталия Андреева и Павел Вежинов

Елена Борисова

The Tragedy of Human Alienation: Nataliya Andreeva, Nikolay Vatov and Pavel Vezhinov Elena Borisova, Institute for Literature – BAS, Sofi a, Bulgaria In the very center of interpretation of the recent text is tragedy of alienation, developed in works of Pavel Vezhinov, Natalia Andreeva and Nikolay Vatov. Alienation as a condition and result of the development of human civilization provokes extreme psychological condition in the characters, disruption between real and imaginary. The radicalization of the mental states and desires of characters evokes by the “difference”, connected with their birth. The impossibility of “alienated mind” and its existence in a world that suppresses “different spirits”, leads to crash to explore and get to know of realistic spaces that the only way to understand their totality is fi nal separation between mind and body through death.

Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. („Бариерата“, Павел Вежинов)

Отчуждението е условие и резултат от развитието на човешката цивилизация. Научната рационалност е немислима без отчуждението на индивида. То е съществен етап от изграждането на личност, която се втурва в радикално преустройство на природната среда, за да я трансформира по такъв начин, че тя да отговаря на неговите търсения. Това, от своя страна, води до нарастваща агресивност към природните и социалните обекти, които трябва да бъдат овладени и подчинени на субективните търсения на индивида. Научната фантастика дава немалко доказателства, че човешката алиенация се превръща в необходимо условие за по-адекватно усвояване на познание, което трябва да се абстрахира от общоприетите норми на поведение, за да е способно да асимилира новото знание.

Докато при автори като Любен Дилов, Весела Люцканова и Недялка Михова например акцентът е поставен върху крайните проявления на научното познание, у Павел Вежинов (повестите „Езерното момче“, 1976; „Бариерата“, 1977; „Белият гущер“, 1977) и Наталия Андреева (повестта „Парадоксът на близнаците“, 1990) повествованието води към мистериите на човешкия мозък, които се екстериоризират посредством съновидения, бълнувания и способности, невинаги получаващи рационално обяснение. У двамата автори като че ли се засилва тенденцията, свързана с отелесяването на крайните душевни състояния и желания на героите в образи и действия, които провокират социално-философските и психологически въпроси относно трагедията на отчуждения разум, с това странно за обществото „същество“, живеещо в свой собствен свят, далечен и плашещ.

За героя на повестта „Белият гущер“ Павел Вежинов казва: Неси е просто проекция на реални пороци на нашия съвременен живот, които при известни условия бъдещето може да превърне в гибелни (Вежинов 1978: 124). Фантастичното в произведението на Вежинов се наблюдава в крайните рационалистични състояния, в които изпада разумът на героя Неси, в начините на неговото познание. Той живее единствено по законите на своя разсъдък, абсолютно оголен като душевност, а сетивността му до такава степен е притъпена, че за него светът се свежда единствено до математически схеми – логичен и напълно изчистен от емоционалност: Неси никога не се взираше в себе си, никога не се опитваше да анализира постъпките си. (…) Всичко, което ставаше в него, бе необходимо и логично, причините и следствията бяха свързани в здраво единство (Вежинов 1982: 141).

В познанието на Неси за света няма нищо интуитивно, неговото познание е разсъдъчно-дискурсивно, неподвластно на логическо отрицание и логическо противоречие. Той дори няма инстинкти, вложени у всеки човек като интуитивно знание, което съхранява и координира надграждането на опита, няма чувства и страсти. Пороците и добродетелите не са свойствени за героя на Вежинов: „Аз съм просто един разумен човек“ (Вежинов 1982: 152), и още: „При обикновените хора там, където не достига знанието, помагат интуицията или инстинктът. Но той и инстинкти нямаше“ (Вежинов 1982: 101).

В света, който познаваме чрез разума и разсъдъка, субективното зависи от способностите, които се приписват на нещото, заело това място. От друга страна, обективното е свързано с един последен, краен субект, оставащ извън сферата на възможното познание и на света, който познаваме чрез разума и разсъдъка. При Неси се наблюдава сблъсък между формите на двата свята – интелигибилния и сетивния. За него сетивният свят има значение дотолкова, доколкото е трансформиран през призмата на хладния му и логичен ум – необходимост, която подхранва разсъдъка и опита, защото ако нищо не е дадено, нищо не може да бъде познато. Всяко познато от нас е съобразено със специфичната структура на човешките познавателни способности и с перспективата на познанието към самия предмет.

Неси непрекъснато рационализира сетивно-предметния свят и затова са му чужди изкуствата и всичко, което деформира разума със своите образи: В неговия порядъчен живот нямаше никакви изненади, всички неизвестни в крайна сметка получаваха своя неотменим верен отговор (Вежинов 1982: 125). Героят на Вежинов се появява на този свят като всички други, създаден и роден от хора и наследил великолепни качества на ума – той е много добър математик, смята като най-съвършената кибернетична машина, но е абсолютно „херметизиран откъм чувства“. Ражда се като всички други, от плът и кръв, създаден и роден от хора. Въпреки физическото съвършенство от него „се излъчваше нещо нечовешко, неестествено, почти уродливо“ (Вежинов 1982: 106).

Светът, в който Неси се озовава (а това е характерно и за „Парадоксът на близнаците“, „Езерното момче“ и „Бариерата“), всячески се опитва да го маргинализира, да го използва и дори да му натяква, че е ненужен: „Ти си за тях просто един експеримент (…) Едно морско свинче, едно куче, една маймуна. Опитът е започнал и трябва да се довърши. Макар че всички разбират неговата безсмисленост“ (Вежинов 1982: 175) – получава като реакция за своята изключителност вундеркиндът на Вежинов. Невъзможността на обществото, което и Вежинов, и Наталия Андреева описват, да преодолее своята субективност предразполага именно към неприемането на тези състояния на познанието, което се проявява или в своята крайна рационализация, или в своята крайна емоционалност.

Героят на Вежинов умишлено се дистанцира от емоционалността, която наблюдава у хората, и е доволен от факта, че няма душевното съдържание на другите, защото то е слабо, неосъзнато и хилаво. Не иска да бъде като всички, „да споделя тяхната безпътица, тяхната слабост, техния раздиран от страдания и страсти живот“ (Вежинов 1982: 140). В интелектуалния сблъсък между Неси и философа Кавендиш изкристализира един от основните проблеми в повестта, че ум, който не се развива естествено, е обречен на саморазрушение.

Колкото повече се разраства мозъкът, толкова по-потискани са неговите стимули – чувствата, въображението, моралът, които у героя липсват. Според философа умът е безсмислен и безпомощен сам и поради тази причина започва бавно да изстива, да забавя своето движение, настъпва пълна ентропия:

– А не смятате ли, че понякога деформираният разум ражда по-интересни идеи. И по-странни образи?
– Защо трябва да бъдат странни? Те трябва да бъдат просто истински

(Вежинов 1982: 158-159).

В този диалог е засегнато възприятието, с което познанието допуска предметите до себе си – чрез въображение или посредством опита. Но тогава, по думите на Кант, могат да изникнат измамливи представи, на които не съответстват предмети и при които илюзията трябва да се припише или на заблуда на въображението (в съня), или на някоя погрешна стъпка на способността на съждение (измама на сетивата).

За да бъде избегната погрешната привидност, трябва да следваме правилото: „това, което е свързано с възприятие според емпирични закони, е действително“ (Кант 2013: 372). Именно поради тази причина Неси не сънува, не пие алкохол, не разбира изкуството, защото всичко това деформира сетивата и прави логическия му ум безсилен да даде доказателства на тези отклоняващи се от математически работещия му мозък средства и явления, които превръщат света в алогичен.

Човешкото познание изхожда не от неща, които предизвикват изменения в опознавания субект, а от субекта и неговите форми на мислене, с които разполага. Съзнанието на Неси не е способно да даде обяснения за неща, които се намират извън емпиричния свят. Идеите за Бог, доброто и злото, чувствата, изкуството са понятия, които той не само че не може да осмисли, той не иска да мисли върху тях, защото отвличат безупречния му разсъдък от подредения емпиричен свят. Колкото и да се опитва да „не бъде човек“, все пак човешкото се проявява в неговите съновидения.

Трагедията се случва в момента на себеосъзнаването, на пробуждането му. Кавендиш се появява като съвест, за да го подтикне да премине границите на мисълта. „Светът, който винаги му бе изглеждал простичък и подреден, така покорен и подвластен, изведнъж му се стори хаотичен“ (Вежинов 1982: 163–164). И в онзи миг на емоционален проблясък Неси разбира, че зад всичко, което до този момент е възприемал с разума си, има нещо дълбоко, тъмно и необятно. А извеждането на емоционалността на героя се осъществява посредством сънищата. Сънят е пространството, в което се случва преодоляването на границите и въвличането на Неси във виденията на подсъзнателното самопознание, на дълбоко скритата същност на човека, издаваща неговата потискана душевност, сънят е сигнал за преминаването на забраните, от които логическия свят на Неси се абстрахира. Още в самото начало на повестта Вежинов представя един разказ-сън, който играе ролята на ключова метафора към повествованието.

Събуждат се древни образи, онази прапамет, която ражда китовете като символ на красотата и величието на природата. Самодостатъчното и самодоволно отчуждено съзнание се събужда за собствените си подсъзнателни копнежи. В момента, в който разбира истината за своята нечовешка същност, Неси убива човека, който я е осъзнал – единствения си приятел. Посредством убийството, чрез това жертвоприношение героят на Вежинов се опитва да се очисти от нечестивото, когато съдът на съвестта и равносметката е настъпил. Психическото пренасяне върху изкупителната жертва на силите на злото, които ритуалът по умъртвяването прогонва, е средство за справяне с човешкото страдание, чуждо за един разумен човек. Веднъж изграден, мостът между разума и чувствата, опира своите основи върху любовта, разтърсила пластовете на вкаменената душевност. Той сънува своята любима, която безвъзвратно е загубил.

Събудила се е болката любов, така жива, „сякаш току-що се е родила“. Поразен от силата на непознатото му чувство, за пръв път героят изпитва истинско нечовешко изумление и неистов стремеж отново да си възвърне намерената за кратко, макар и дълбоко трагична красота на човечността“ (Балчева 1983: 67).

Сънищата на Неси проецират прехода от неосъзнатото съществуване към времето на себеосъзнаването, към мига на неговата гибел. Океанът, появяващ се в неговите „нощни полети“, онагледява първоначалното безредие. Замръзналата вода е символ на мъртвата душа, на психическия застой, на „непробудилата“ се индивидуалност.

Океанът „синьо-бяла пустош“ – е субстанция на съществуване, тя изпълва полезрението на „белия гущер“, отъждествява се с идеалния универсум, тя е „образът“ на отсъствията – на несъществуващите приятели, на несбъдналата се взаимност, на неопознатата хармония в общуването с другите“ (Христова 2004: 41).

След като се осъзнава, Неси започва да си задава въпроси: „Кой бе всъщност? По каква причина не приличаше на другите хора?“ (Вежинов 1982: 184). И тогава той започва да се съпротивлява на появяващите се чувства към едно момиче, защото любовта му се струва нещо неестествено и примитивно, някаква груба деформация на съзнанието. Но в сънищата му се появява образът на любимата жена, изникнал от дебрите на неговата „историческа памет“, както назовава Кавендиш тези сънища, и тази жена умира при инцидент. Афектиран от този сън, Неси извършва убийство – убива приятеля на момичето, към което започва да изпитва чувства – и е задържан.

Към края на повестта Вежинов дава все пак някакъв научен отговор за отклоненията на Неси: „В крайна сметка заключението на медицинската експертиза беше доста категорично: „Състоянието отговаря на динамиката на ендогенна психоза от шизофреничен кръг“ (Вежинов 1982: 201). Психиатрите се позовават на смъртта на майката като обременяващ наследствеността фактор и особено на крайно ускорените темпове на неговата акселерация, която провокира опасни патогенни изменения.

Както ще видим и в другите произведения на Павел Вежинов и на Наталия Андреева, различието е медицински маркирано, картотекирано, за да се предложи някакво логично обяснение за отклоненията на героите, защото от „човек, който не се е родил като другите, може да се очаква всичко“ (Вежинов 1982: 200). В края на повестта Неси се самоубива, полита в Бездната, връща се в утробата на своята прамайка, където някъде долу, на края на тази черна непрогледност го очаква бялото, с очи, изкълвани от гарваните, лице на любимата жена. Повестта „Белият гущер“ отправя своите тревоги към бъдещето на науката и обществото, които се стремят към прогрес, но същевременно отхвърлят различното, невместващото се в нормите.

Павел Вежинов неслучайно поставя следните въпроси в повестта: „Но какво всъщност е нормално? Акселерацията ненормално явление ли е?“ (Вежинов 1982: 200). И отговаря: „Очевидно не е, щом е предизвикана от обективни и трайно съществени причини. То е по-скоро предизвестие за нов вид съществуване на човека“ (Вежинов 1982: 200). Не е нормално човешкият разум да бъде развит до такава степен, че да изпреварва науката, но се стремим към изкуствения интелект и към обективизиране на познанието. Не е нормална крайната емоционалност, както ще стане ясно в повестите „Езерното момче“, „Бариерата“ и „Парадоксът на близнаците“, защото при такива крайни състояния на духа – рационалното и емоционалното – науката не може да даде адекватна дефиниция и да проследи тези процеси. Различието не се толерира и нито „осакатеният откъм емоционалност“ Неси е способен да живее в свят, който еволюционно не е достигнал до подобен тип разум, нито Доротея („Бариерата“), Валентин („Езерното момче“) и Вероника („Парадоксът на близнаците“) са в състояние да приемат безчувствения свят заради своята прекалена чувствителност.

В повестта „Бариерата“ Павел Вежинов се насочва към другата крайност на човешкото съзнание – емоционалността. И тук, както в „Белият гущер“ законите на нормалното действат през цялото време заедно с фантастичните. Истината за живота е въплътена в едно „фантастично“, „лудо“ момиче, а другите герои в повестта изглеждат сиви, неподвижни, мъртви души. Още в самото начало на повестта, при срещата на Доротея с композитора Антони, повествованието ни предупреждава, че тя не е „нормално“ момиче: „Аз не съм като другите… Аз съм луда…“ (Вежинов 1982: 17). Композиторът не вярва в свръхестествените способности на Доротея, защото съзнанието му е ангажирано с дисциплини, които изключват всичко, което не може да постигне хармония. Интересува се от астрофизика и математика, която смята за основа на всяко сериозно човешко познание. „Ако в някое явление на света не мога да открия хармония, това означава за мен, че не съм го разбрал. Или че не е нормално и завършено явление“ (Вежинов 1982: 18).

В лицето на д-р Юрукова се осъществява „научното“ утвърждаване на отклоняващо се от нормата поведение на Доротея: „Наблюдавам я от пет-шест години – имаше леки пристъпи на шизофрения, периодични, разбира се“ (Вежинов 1982: 26). При Неси също обяснението за неговото състояние е свързано с психически отклонения, с обременена наследственост, както и тук: „…имам обременена наследственост, приличала съм на баща си, затова съм била толкова слаба и чувствителна“ (Вежинов 1982: 59). Доротея става свидетел на инцидент: една кола го връхлита и той издъхва веднага. Това според лекарката оказва пагубно влияние върху душевността ѝ. Композиторът е подготвен за тази необикновеност и се опитва да я възприеме с разбиране, колкото и да се страхува на моменти. Тя сякаш не е от този свят, унесена, умиротворена, „не държеше в ръцете си нито ключ, ни дори носна кърпичка – приличаше наистина на птичка божия, която спи нощем по клоните на дърветата“ (Вежинов 1982: 15).

Доротея притежава фантастични дарби да чете чужди мисли, да се взира в най-съкровените места на съзнанието и душата. Тя говори с хората, които носи в себе си, които живеят заедно с нейните мисли. Докато у Неси авторът се опитва да отстрани, доколкото е възможно, проявленията на фината му душевност, у Доротея той щедро я подхранва. Фантастичното се проявява на границата между реалното и нереалното в образа на героинята. От една страна, нейните дарби имат логично обяснение – шизофрения, – но от друга страна, науката не успява да обясни всички чудеса, на които е способна, особено способността ѝ да лети. Поради тази причина момичето е обект на експерименти от страна на д-р Юрукова. Докато Неси през по-голямата част на повестта не се интересува от своята различност, Доротея се опитва, макар и не много сполучливо, да я прикрие, за да бъде като другите:

Тогава започвам да си мисля, че и аз съм хубава и нормална. (…) Но не мога и затова все още не се смятам за съвсем нормален човек (Вежинов 1982: 19).

В момента, в който двамата политат, подреденият свят на композитора се разпада от невъзможността да даде логично обяснение на случилото се. Човешкото познание, разумът и разсъдъкът са безсилни да достигнат до рационално обяснение. Съзнанието на композитора изпада в противоречие – от една страна, той реално е усетил как лети, от друга страна, Антони вярва, че човек не е способен на подобни неща. И тук отново се появява д-р Юрукова и се опитва да даде адекватно мнение: „Няма никакви доказателства, че сте летели! – продължи тя. Понякога човешките халюцинации могат да изглеждат по-действителни от самата действителност“ (Вежинов 1982: 85). Въпреки това обаче самата лекарка не отрича съвсем реалността на странната случка, защото, казва тя: „Аз мога да твърдя само това, което знам и разбирам“ (Вежинов 1982: 86), и продължава с научните доказателства за съществуването на енергии, които са присъщи само на живата материя и не могат да се обяснят с известните досега физически закони. И в заключение отбелязва, че в случая става въпрос не за някаква мистика или лудост, а за наука. Човешкото познание не притежава необходимия познавателен инструментариум, за да обясни скритите възможности на мозъка и биогравитационното поле, което провокира подобни свръхчовешки способности.

В разума ни лежат основни правила за употребата му, които изцяло имат изгледа на обективни основни положения, но разсъдъкът търси субективна необходимост в полза на връзката на понятията, което довежда до обективна необходимост на определението на нещата „сами по себе си“. За да достигне до априорно познание за предметите, разумът се обръща към „нещото само по себе си“, което остава винаги отвъдно и недостъпно за човешките сетива или мисловна познавателна дейност. Композиторът се разкъсва между това, което е изживял и усетил като нещо реално, и това, което по думите на д-р Юрукова е било само илюзия на сетивата, халюцинации. Разсъдъкът ограничава чрез своите закони нашето познание и допуска за истина само това, което може логически да възприеме. Като критерий за истинност в случая се възприема това, което разсъдъкът ни дава като обработен материал, което е дело на нас самите и само ние (с нашия опит) можем да бъдем причина за насочването на мисълта към тази или онази истина. Важно е да изведем разликата между това, което се познава „непосредствено“ и това, което само се „извежда“.

Имануел Кант отбелязва, че непрекъснато се нуждаем от умозаключаване и в крайна сметка до такава степен свикваме с него, че не забелязваме тази разлика и често смятаме, както при така наречената „измама на сетивата“, нещо за непосредствено възприето, което само сме извели. При всяко умозаключение има едно положение, казва Кант, което лежи в основата, и едно друго, именно следствието, което се извежда от него, и накрая заключението, според което истинността на второто положение неизбежно е свързана с истинността на първото. Единствено чрез разсъдъчните понятия става възможно познанието и определението на един предмет. Обективната им реалност се основава на това, че тъй като съставляват интелектуалната форма на опита, приложението им трябва винаги да може да се посочи в опита.

Разумът обаче не иска да се ограничи вътре в опита, защото се отнася до познание, от което всяко емпирично познание е само част и до което все пак никакъв действителен опит не достига никога напълно, но винаги принадлежи към него. За своите способности Доротея казва: „Не разбирам всички неща, които умея да правя. И според мен не е нужно…“ (Вежинов 1982: 20). Дарбата на Доротея да лети се възприема от композитора и от д-р Юрукова на границата между реалното и нереалното. От една страна, има научни доказателства за левитацията, която е способност на духовно извисените йоги и магове – това е особена енергия на тялото, която е практикувана от тибетските монаси и е част от техните религиозни обреди, възторжен религиозен екстаз, необходим, за да се постигне по.цялостна връзка с божественото, но от друга страна, разсъдъкът няма необходимия инструментариум, за да придаде логическа форма на това явление.

Доротея преодолява гравитацията, постига отвъдчовешки измерения, докосва се до абсолютната тоталност на своите способности, но не може да даде образ на такава тоталност – тя остава проблемна без всякакво решение. Усещанията от полета са описани от композитора, който се опитва да улови словесно това неуловимо реене във висините: Ние летяхме към звездите, които ставаха все по-едри и по-бляскави. (…) Не бях нито безплътен, нито безчувствен в тоя миг, много по-силна и топла, почти гореща усещах ръката ѝ, която здраво държеше моята (Вежинов 1982: 80). Съвсем естествено у Антони възниква въпросът: А ако не е имало никакво горе? И той отрича случилото се. Обърканото му съзнание започва да усеща последиците от чудото: нейното преди минути топло тяло при докосване е ледено, а това предизвиква страх у него, който се потвърждава от думите на Доротея: „Антони, тая сила излиза от самата мен! А сега трябваше да издържи и двамата… Не се плаши, Антони, аз не съм лебед, аз съм човек“ (Вежинов 1982: 82).

Невъзможността от достигането до някакви устойчиви емпирични доказателства подтиква объркания герой към заключения (подбуден и от д-р Юрукова), които по някакъв начин се опитват да възприемат нещо недопустимо, непознаваемо, за което няма никакво понятие, посредством други понятия, на които той придава смисъл на обективна реалност, или поне се опитва да им придаде. Антони приема, че е станал обект на нелогична халюцинация, която е внушена от Доротея.

Краят на повестта е и край за момичето птица, тя доказва на композитора, че полетът е бил реален също толкова, колкото е реална и нейната смърт. И тя, както Неси от „Белият гущер“ се самоубива, безсилна да възприеме безчувствеността, оковаността на човека в неговите рационални рамки, а Неси се самоубива именно защото осъзнава каква е лишеността на едно оголено от чувства съзнание. На здравия разум на Антони възможността да лети му е отказана – той не успява да я възприеме, защото няма сетива да достигне звездите:

Просто нямах криле за тях. Или пък нямах сили. (…) … аз никога нямаше да премина бариерата. И нямаше да стигна по-високо от тая нагорещена от слънцето гола бетонна площадка, по която от време на време кацаха самотни гълъби (Вежинов 1982: 96).


Към втора част:


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro