Наталия Андреева
ОТСАМ И ОТВЪД

blackcat

Един ден Николай излезе за малко от дома си. Остави телевизора да работи и включи бойлера, за да има топла вода при завръщането му. Приготви на масата малко храна и стек цигари, да го чакат, защото друг в дома му по това време не го очакваше. Той нямаше причини да отсъства дълго, бързо щеше да се върне обратно.

Но не се завърна.

Защото заедно с това и неговата душа напусна тялото му. Тя нямаше причини да си отиде за дълго, това беше едно младо тяло на хубав, талантлив и умен мъж и тя беше добре приютена в него. Излезе само за миг, колкото да поскита из полетата на космическите енергии и далечните светлини.

И също никога не са завърна обратно.

За нас, замръзналите неми и глухи пред загадката, остава само удивлението. Какво там го привлече толкова, че да забрави пътя към дома си? Та той беше опитен последовател на Кастанеда, а при това учение отиването и завръщането от Отвъд са две от най-добре развитите практики.

В източните доктрини са познати случаи на голямо отдалечаване на душата, когато тялото губи контрол над нея и нишката, свързваща тези два елемента, внезапно се къса. Душата не може да намери обратния път към тялото си и остава изгубена между световете. Но нали Ники беше последовател на учението на Дон Хуан, именно за да предотврати това изгубване на обратния път? Какво бе станало?! Нещо беше задържало и приковало вниманието му Отвъд и го беше възпрепятствало да се завърне.
Каква загадка, каква мисия направи пътуването му към Света на формата /както някои мистични школи наричат материалния свят/ невъзможно? Можем да гадаем до края на живота си или да потърсим отговора в новелите му. Аз избрах втория път, защото ми се стори по-плодоносен.

Писателят Николай Ватов беше вечният бродник между световете. Нещо повече, той не познаваше границите между тях. Онова, което трябваше да бъде фантастично или дори научно-фантастично /обусловено от апарати и машини/, при него беше чисто мистично пътуване навътре в душата. Той нямаше нужда от каквито и да е материални посредници, нито от ритуали, защото за него граници между световете не съществуваха. Отвъд беше Отсам и Отсам беше Отвъд.
Светът на формата остана за Николай чужд и неразбран. Той не пожела да изучи неговите закони, да проникне в тях. Може би защото отдавна знаеше онова, което източните школи не престават да повтарят през хилядолетията: че този свят е илюзия и не съществува истински. Или че съществува моментно и само за наблюдателя си. Единствено в мига на наблюдението. А после се разпада обратно на светлини и искри. На енергии и полета. Пулсира в безграничното.

В Европа има пример, от който разбрахме какво са границите.
Веднъж се загубихме по пътя и се озовахме на австрийско-немската граница. Помня паниката, обзела служителите, когато видяха забързаната ни и отказваща да спре за граничен контрол кола. Освен пропуснатите от нас табели, нищо не подсказваше, че сме на специално място. Това беше някаква територия, с нищо не по-различна от другите, която беше превърната в непреодолима бариера от човешката глупост.
Когато паднаха границите, често се случваше да подминем това място, на което навремето без малко не ни арестуваха като нарушители. Сега там стоеше вече само една обикновена табела, означаваща бившия пропусквателен пункт.
Едва тогава разбрахме колко условни са границите. И че те съществуват само в нашите представи. Непреодолимото довчера изведнъж стана несъществено и несъществуващо днес.

Така ли беше и за Николай? Преградата между Тук и Там е отпаднала, докато е следвал пътя на Учението. Стопила се е. Станала е онова, което винаги е била: едно измислено от разума препятствие, което не съществува в действителността. В онази действителност, където има само енергии и полета. Светлини и искри.
Лекотата понякога е признак за безхаберие и незнание. При Ватов тя обаче е естествено състояние на духа. Персонажите му преминават през световете, без да забелязват границите, или само усмихвайки се снизходително на табелите им.

В новелата му „Стих за нея“ Изабела е същевременно и Тук, и Там. Тя е преминала Отвъд, но тъкмо по тази причина е повече Отсам от мнозина други. Коя е тя, какво е? Родената от портрета? От съня? От въображението на един копнеещ по нея мъж, който не се примирява с отсъствието й?

Ватов ни дава своя недвусмислен отговор: „Но все пак какво е смъртта, господин комисар? Неизбежен край? Кой би могъл да го твърди? За мен смъртта винаги е била врата, преход към ново, различно състояние на духа, промяна. Но не и край.“
„Врата“, „преход“, „различно състояние на духа“, „промяна“. Не „край“. Просто на мястото на бариерата и въоръжените пазители на Измислицата се появява една табела, която повечето хора дори не забелязват. Надписът е за виждащите и помнещите, за останалите той няма значение, защото те имат само едно състояние: Тук… или Там.

Бродниците могат да бъдат едновременно навсякъде. Табелите им напомнят единствено, че границата е измислица. Сън на разума. Франсиско Гоя е казвал, че „сънят на разума ражда чудовища“. Границите са едни от най-опасните чудовища, един ненаситен Кронос, който поглъща децата си. Да си спомним за Стената между Източен и Западен Берлин. За останалите стени по света. И за невидимите стени между Отсам и Отвъд.

Сътворението при Ватов е акт, който протича на няколко равнища. Писателят извайва картоиграча Пол Дебро, който от своя страна извайва Изабела. Пресътворява я. Извлича я от Отвъд чрез мечтата и съня. Доказателство, че Сътворението при него е истински акт, а не танц на марионетки, се крие във факта, че изваяният е в състояние да взима самостоятелни решения. Така е и в „Стих за нея“, същото се повтаря и в „Отломки самота“, където пси-матрицата еволюира отново до човешко същество със своя свободна воля.

След „Соларис“ на Станислав Лем океаните могат да бъдат само мислещи вече. Такъв е и океанът на Ватов в преместения на океанския бряг френски град Селеста, който една сутрин сякаш сътворява Изабела от вълните си, откликвайки на желанията на Пол. Тя е красива и зеленоока, естествена и изпълнена поравно с мрак и светлина. Изабела е онзи чист лист, на който Пол пише своя стих за Нея.

Според мен Николай Ватов е проектирал френското градче от областта Елзас на небето и оттам го е отразил в океанските води. Познавам добре този град на френско-германската граница и мога да потвърдя, че атмосферата му е добре уловена. Но заедно с това към нея е примесена някаква несебърска жилка с известен лек пловдивско-римски привкус. Така се е родил онзи „город, которого нет“, станал фон на новелата. Един от многото градове Селеста от неизброимите паралелни вселени.

Изабела също е пси-аватар, който търпи развитие, макар и в друга посока. В началото тя е много повече обвързана със своето Отвъд, с космическите пространства, от които се е върнала, за да сподели любовта на Пол. Тук новелата се докосва по тангентата до романа на Павел Вежинов „Бариерата“, но това наистина е само докосване.
Докато Доротея носи над земната повърхност един тежък товар, неспособния да премина бариерата композитор Антоний, Изабела има доста по-лесна задача. Пол е не само готов да полети с нея, но и сам участва в създаването на световете.

Навярно по тази причина те стигат така далече: „Открихме мислещи облаци от праматерия – огромни структури, толкова различни от нас, че и милиард години не биха ни стигнали да ги разберем. Присъствахме на раждането на галактиките.“
При Ватов проблемът също е в съмнението, но не в способностите на летящото същество, както е в „Бариерата“, а съмнение чисто в битов план. Не страх от летежа, а страх от прекъсване на този летеж. Загубата на Изабела е загуба на космическите пространства, на възможността за бягство по вертикалата.

Но може би тъкмо защото е плод на въображението, Изабела е нестабилен образ. „Заземяването“ й не минава даром за нея. Тя все по-често изчезва, будейки ревността на Пол. Общото между тези литературни произведения е, че недоверието става причина за смъртта и на двете жени. Една сутрин намират тялото на Доротея мъртво между сградите. Тя е загубила способността си да лети, губейки доверието на Антоний. Подобна е съдбата и на Изабела, подлуденият от ревност Пол я убива втори път и сега това е завинаги.

Смъртта на Изабела е смърт на въображението. Сънят на разума е родил поредното чудовище и то е погълнало любовта и доверието. Изабела не е загубила своята ангелска същност, тя е имала добри намерения в своите наглед двойствени постъпки. Пол е този, който се проваля, който предава себе си за пореден път. Гласът му прокънтява остро в края на новелата: „Стреляйте! Няма да ме спрете, защото смъртта наистина не е край и защото никой не може да ми отнеме Изабела – тя е животът, светлината, радостта… тя е моя, разбирате ли, моя…“

Проваленото щастие в живота в този случай няма да завърши с щастие в смъртта. Защото с онова, с което животът ни разделя, смъртта не е в състояние да ни събере.

Много по-оптимистичен е краят на „Котешко заклинание“. Не твърдя, че един писател трябва непременно да бъде и оптимист, но все пак не е здравословно разочарованието да бъде прекалено чест гост на творбите му.

За мен е утешително, че поне Искрящия свят е останал отворен за Ив Брент, един от персонажите на Ватов в тази новела. Литературата не решава личните проблеми на човека, тя ги задълбочава. Писателят търси чрез образите си отговора на даден свой проблем, но никога не го намира, а само умножава въпросителните.

Ала поне една малка вратичка трябва да остане отворена за светлината. Чрез някакво магично коте например, което също като Ватов е бродник между световете и го води по своите стъпки в Чистотата. Чрез една любов, макар и възможна само в паралелните вселени, но никога в нашата, никога.

Ще спра дотук, защото вече знам отговора на моите въпроси. Той е бил през цялото време в новелите на Ватов. Един от отговорите навярно, защото допускам, че има много повече.

През късната нощ на 20. 10. 2000 г. /сигурна съм, че е било тогава, а не ден по-късно или по-рано/, той отново е намерил край бюрото си следа от котешка лапа. После две магични древни очи са го погледнали заговорнически. Един мистичен котарак се е метнал на гърба му, замахнал е с лапа и те са преминали в Искрящия свят, където ги е очаквала Ана-Мари.

И понеже котките са непредсказуеми същества, които имат навика да изчезват без предупреждение, Чарли отново се е запилял някъде между световете.

Николай е останал да го чака Там. Той със сигурност не е сам, навярно е срещнал най-после своята любима от паралелните вселени.

Но ако пътищата ми се пресекат някога с тези на Чарли, ще му кажа, че е време за връщане в нашия свят, където останаха толкова много неизживени и недовършени неща.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro