Наталия Андреева ПОРТРЕТ НА АНИ – ВТОРА ЧАСТ

ani2

Не си ли добре, пита притеснено академикът.
Добре съм, татко, отговаря отпаднало Ани, но снощи си легнах късно…

Онзи женски терор продължи наистина доста време.
…аз не съм ти инкубатор, крещеше полудялата и изоставена жена в телефона, аз съм човек, чуваш ли, човек, и имам своя душа, свое тяло, свои мечти и желания, свои чувства…
…добре, добре, успокояваше я отегчено Ани, но сама виждаш, че нещата между нас не вървят. Какво да правя, и аз се измъчвам…
…нееее, крещеше Ани от другата страна – ту истерична, ту изпълнена със самосъжаление, ти ме използва да родя детето, педал с педал, използва ме като инкубатор, а сега се отричаш от нас. Имаш го вече, майка ти и баща ти са спокойни… но аз това дете…
Да не би нещо да си болен, разтревожено допуска баща му.
Не, татко, само стари неща. Кога мога да те видя?
Утре сутринта. Става ли?
…аз това дете ще го убия, крещеше полудялата Ани в изстъпление. Вече зная, че ти насъска майка си срещу мен…
По дяволите, ядосваше се Ани, защото това беше самата чиста и стопроцентова истина. Преди да роди, жена му живееше в другия им апартамент, който дотогава бе стоял празен. Една сутрин свекърва й дойде, скара се с нея и я принуди да напусне жилището. В интерес на истината – Ани не се беше съпротивлявала, до последно игра ролята на горда и оскърбена жена, но когато съдията обяви развода им за действителен, тя инсценира припадък. Беше в седмия месец и бременността й настрои всички присъстващи срещу него. Но дори и тогава връзката им изглеждаше все още неразрушима – тя живееше в неговото жилище, носеше в себе си неговото дете. Ала щом майка му я предупреди, че трябва да напусне апартамента, тя завинаги свали от лицето си маската на гордостта и се превърна в това, което беше – готова на всичко тигрица.
Добре, съгласява се веднага Ани, в колко?
В десет, отговаря кротко академикът.
Някои после твърдяха, че можела да спаси детето, когато колата го връхлетяла. Можела, но стояла неподвижно, вцепенена от някаква тайна сила. Само устните й побелели като варосани.
Сега тя живееше лудия си живот, раждаше дете след дете от различни мъже и веднага ги изоставяше по домовете. Беше напълно обезумяла. Продукт на омразата й бяха тези сбръчкани дечица, които снасяше като кукувица в чужди гнезда.
Но Ани вече не си спомняше за нея, бе забравил дори детето, миналото не му вършеше никаква работа. Всеки път, когато тя идваше на прага му да го изнудва за пари, спомените го напускаха заедно с кафявата банкнота, пъхвана с презрение в ръката й.
Да, съгласява се Ани, в десет.

Както винаги, тя закъснява. В тясната аудитория е задушно. Залата не може да побере желаещите да чуят лекцията на Ани. И сега е пълно с влюбени студентчета, омаяни от ореола на тайнственото знание и готови да служат на неговия земен наместник с тяло, с дух, с двете.
От първия ред техникът й махва безмълвно. Кумирът му вече говори и неговият обожател не иска да изпусне нито една дума на доцента. Трак-трак, бод напред, бод назад, бод настрани. Ани сякаш чува почукването на иглата в мозъчето на Ани, вижда как думите се превръщат в стройни редици шевове, от които в душата на изкушения от знанието скопец остават само бързо изпаряващите им се следи.
Тя едва си намира място на последния ред. С интерес оглежда аудиторията, няколко мига й трябват, за да разбере, че картината отчайващо се повтаря. Момчетата, седнали на първия ред, вече са заприличали на лектора: лицата им са се издължили, връхчетата на носовете им са щръкнали нагоре, очите им са потъмнели като неговите. Дори техникът в този миг не прилича не себе си, някакси е изтънял, раменете му са станали по-хилави, ръцете му сякаш изведнъж са отслабнали и заприличали на малките интелигентски ръце на доцентчето.
Жените, както винаги, са по-интересни. Ани несмущавано ги оглежда и се пита какво правят тук?! В доцентчето има нещо, което не й е по вкуса, цялото му същество излъчва нещо мъртвешко, което би я принудило да се отнася към него като към хартиено цвете или порцеланова статуетка. Стотици, хиляди пъти по-жив й изглежда в тази минута Ани от първия ред, потънал изцяло в словото на боготворения лектор.
Макар че и той е изобразил на лицето си мрачния израз, който се излъчва от доцента, макар че вече се е пропил от неговата формалинова миризма, под кожата му, или дори под онова ъгълче кожа, което се вижда от нейното място, текат живи сокове, готови всеки миг да възпламенят посивелия гланц на лицето му, да го превърнат отново в човешка плът. И тъкмо това парченце жива кожа придава някакъв комичен оттенък на траурния тон в залата: крайче на ухо, готово всеки миг да загрухти, заквичи, закукурига, а срещу него – строгият Рим с отдавна разрушените си колизеуми, обществени сгради, бани, човешки кланици и всичко друго, преляло се в студената синя кръв на доцента.
Внезапно тя прихва в шепа, лекторът леко отмества към нея погледа си, не, това не е в състояние да наруши строгия ход на мислите му, да събуди затрупаните под праха на Везувий мъртъвци, да съживи изчезналите преди хилядолетия хора… в следващия миг слабото трепване в гласа е овладяно и той продължава монотонно, с добре улучени моменти, когато драматично повишава глас, да изчертава стремителните криви на римския възход и падение.
Но Ани е престанала да го слуша, дори се прави, че не забелязва изпълнения с укор поглед на техника, който от първия ред на залата е доловил нейния присмех, обърнал се е и я гледа няколко мига.
Рим… от Рим… на Рим…
Тя чува само основната тема на музикалното произведение, трак-трак-трак, отговаря  машината в главата на техника и извезва странни, фантасмагорични образи върху бялото платно на още непоквареното му съзнание.
Ани се опитва да гледа съсредоточено пред себе си, но всичко в залата я разсейва. Чувства, че в този момент лекторът се напряга двойно и тройно, че говори само свърхумни неща и въпреки това й се струва, че гласът му е прекалено слаб, за да пробие непроницаемата, лежаща помежду им преграда.
Чудесна беше, ще отговори тя след час, когато Ани я попита за лекцията. И той ще трябва да се задоволи с този възторжено изречен, но доволно насмешлив отговор.
Да дойда ли с теб, пита техникът примирено и вече е готов да се умилква. Кумирът му е изчезнал и е отнесъл със себе си целия упадък на Рим, колебливо, но неотменимо двадесетият век е настъпил отново и в този век тя, Ани, има по-големи права от доцента. Но, кой знае защо, на нея никак не й се иска тъкмо сега да се възползва от тези си права.
Само че техникът е упорит и таксито неотклонно ги оставя пред нейния блок. Не се сърди, миличка, казва гальовно Ани и тя дълго се чуди за какво трябва да му се сърди, та нали той изобщо не съществува.
Онзи още ли е тук, започва играта техникът и Ани за миг се учудва на нечовешката му хитрост, защото след този въпрос тя най-после го забелязва, той напуска небитието и става реален, а с това – способен да причинява неприятности.
Не бъди ревнив, щипва го тя майчински по бузата, ти имаш мускулесто тяло, пленителни сини очета и налети бицепси, а той си има само мен.
Съществуването на другия твърде много надраства мисловните възможности на техника – да приеме реалността на някакъв призрак, за когото знае само от нейните думи. О, не, в неговите вени тече трезва кръв, която не пробужда в мозъка на притежателите си болезнени фантоми. Впрочем, Ани често съжалява, че му разказа за онзи оттатък. Тогава техникът скочи и хукна към хола, за да го претърси подозрително и накрая да се пъхне под леглото, да прерови скритите кътчета на библиотеката, шкафовете, хладилника, ъглите. Това я разсмя, но по-късно я ядоса. Той се върна успокоен и малко разочарован, най-после в бавното му мозъче навярно се съединиха необходимите звена, защото попита с тих глас:
Добре ли си?!
Ани мигновено разбра какви мисли са се зародили в хубавата му главичка и отговори с възможно най-спокойния тон:
Да, разбира се!
Но това само засили съмненията му.
Обаче там няма никой, сподели той, макар че не му беше до откровения
Нали ти казах, че е невидим, глупчо, обясни му Ани.
А-ха, кимна разбиращо техникът и мислите в главата му окончателно се объркаха.
Сега той вече е свикнал с играта, дори понякога я започва сам. Нещо повече, приел я е като игра: въбражаем любовен триъгълник с две реални и една имагинерна страна.
Но когато поиска, той може да бъде и привлекателен. Вдига я на ръце, развързва вратовръзката й, сваля панталона й, ризата й, после следва познатият ритуал: измъква от гардероба нощница и я нахлузва на главата й. Тя стои обнадеждена, но никак не му помага. Накрая той все пак успява да я облече. Поглежда я с нескрито възхищение, следващата му фраза, макар и дежурна, винаги звучи като казана за пръв път:
Ама ти защо поне веднъж не се облечеш в рокля, знаеш ли колко ти отива…
Глупости, прекъсва го тя, но не крие, че е поласкана, с панталон е по-удобно, и освен това…
Да де, кима разбиращо той, вечните предразсъдъци на незрялото ни общество. Но да знаеш, че много ти отива.
Сега тя наистина е очарована, целува го нежно по носа и го подканва:
Хайде, Делонче, донеси от кухнята нашия традиционен коктейл!
Към полунощ вече са заспали, уморени от приказки и ласки, той леко похърква, но Ани също вече спи и не долавя звука.
Като пропадане в бездна е първото й събуждане, тя се стряска, после отново заспива, но й се струва, че е спала само миг.
Събуди се, разтърсва я той, но Ани още не може да излезе от небитието, където чудовището я следва по петите и огненият му дъх я изгаря.
Събуди се!
Ани отваря очи и най-после се завръща в стаята. Спалнята я посреща със силуетите си: огледалото, раклата, пердетата и щорите, очите на чудовището… не, отново: огледалото, раклата, пердетата и щорите, прозорците, телефонът, картината над него, нощното шкафче, лампата, другата лампа, гардероба, Ани…
Ела най-после на себе си, съска той, стига с тази жертва, стига най-после с тази жертва!
Жертва ли, пита тя изненадано, каква жертва?!
Ти говориш насън за някаква жертва, тросва се техникът, не съм го измислил. И престани да трепериш, няма никакво чудовище… освен ако не броиш мен за такова…
Съвсем съм се разтропала, разсмива се неловко Ани, не ми обръщай внимание, моля те.
Изтръпването бавно напуска тялото й, освобождава една по една мозъчните й клетки, отпуска един след друг нервите й, докато накрая приятна отмала превзема мускулите й.

Телефонът отново я вика през съня и Ани уморено разтрива очи, търси с ръка техника, но той е излязъл, навярно е отишъл на работа.
Пиу-пиу-пиу… пищи оттатък изгладнялата за гласа му машинка.
Да, моля, тихо казва Ани, но отсреща не му отговарят.
Ало, кой е, повишава той глас, ама защо мълчите там!
Той чака още няколко мига, после ядосано затръшва слушалката и започва да се облича. Разярен е, вечният стар номер с телефона. Някоя жена, сетила се отмъстително за него след много години. Или пък…
Ани се подсмихва. А може би това е онази от другата стая, може би си прави шеги от съседите. Странното изтръпване отново го обхваща, той грабва слушалката и изкрещява:
Защо не се появиш най-после, глупачке! Престани вече с тези шегички! Готов съм да те приема, дори ако си крокодил. Място не заемаш, претенции за жилищна площ нямаш, само дето ме тровиш с дезодорантите си, но ще го изтърпя. Може би ти трябва много козметика, за да се появиш. Дезодорирай се, скъпа, дезодорирай се, и пръст крем сложи върху невидимата си муцунка, и най-силния грим, който да подчертае отсъстващите ти мигли, вежди, устни, всичко направи така, както трябва да е, само не заемай място. Това ви е най-ужасното на повечето жени, че все искате да заемете главното място в стаята, в къщата, в душата ни. Но докато си безтелесна, ще бъдеш…
Телефонът му дава обещаващи сигнали, той долавя нейното близко, сякаш идващо от съседната стая „да-дааа-да-дааа”.
Ани изтрезнява внезапно: Какъв съм глупак! Нали като дойде, тя ще загуби най-важното си предимство – да бъде невидима. Едно нематериално същество не се нуждае от храна, дрехи, не боледува, не капризничи. Ами, притрябвала ми е, отсича той.
Ани отново взима в ръка слушалката и казва твърдо:
Виж какво, скъпа, остани си такава, каквато си. Не ми обръщай внимание, това са само изблици, да не вземеш някой ден да ми повярваш и да се появиш, за да си отровим взаимно дните. Да не си посмяла, чуваш ли!
Да-дааа-да-дааа, отговаря му и този път телефонът, и Ани не знае кой от двата възможни отговора предпочита.
Към девет той вече е облечен и се кани да излезе. Срещата с академика е след час, но Ани иска да пие кафе навън и малко да се подготви за нея. Разговорът с родител, който не е бил край теб нито едно цяло денонощие, понякога е много досаден. На петата минута установявате, че нямате какво да си кажете, че не ви свързва нито един спомен, че говорите два напълно различни езика, които е късно да уеднаквявате. Още повече, че след смъртта на детето академикът непрекъснато настоява Ани да се ожени отново, защото самотата е лошо нещо… и въздиша драматично – той, който никога не е бил сам!
Ани винаги се дразни от подобни намеци, цялата работа всъщност е в това, че академикът разчита единствено на него, други деца той няма. Ако не беше родовият белег, който Ани има под дясната си мишница: малко, червеникаво петънце с форма на бобено зърно, би го пратил по дяволите. Но работата е там, че същото петънце има и академикът, а го е имал и неговият баща, и дядо му, и прадядо му. Странно е, че такъв нищожен факт може да направи някого напълно зависим от чувствата на един съвсем чужд човек. Ала майката на Ани настоява, че той и академикът са много близки роднини, нещо като баща и син, а Ани не е човек, който би се опълчил срещу майка си. Срещу всеки друг, но не и срещу нея. Не защото тя е кошмарен човек, или поне не само заради това, но нейната власт може да бъде и много приятна, терорът й е изпълнен с безброй сладки нещица, който правят затвора му твърде уютен и му позволяват почти да не чувства веригите. И все пак Ани знае, че скоро това няма да бъде достатъчно: нито четирите стилно обзаведени жилища, които ще му останат в наследство – защо ли му е подобно наследство!?, нито вилата, нито колата последен модел, която ще има след седмица – академикът ще поизръси малко дребни монети за своя изискан син, нито пък триетажната къща край морето…
Ужасно е, че всичко това е създавано тухла по тухла, садени са с мисълта за много поколения напред дървета, казват – направо изкоренявани от парковете, защото предишните поколения са нямали търпение да ги чакат да растат. Потомци на древни земевладелци, един от тях – може би прадядото, е бил търговец и имал дванадесет деца, но оцеляло само едно, последният син, и после този син се изучил в чужбина, и внукът – бащата на Ани – също, а последен в редицата, за съжаление, е Ани. Странно е, че такъв голям и толкова заможен род, претърпял не един катаклизъм, трябва да загине с него. Защото Ани за нищо на света не би рискувал с нов брак, стига му предишният душевъртеж, даже още му присяда на гърлото.

„Бразилия“ както винаги е отворено, в тясното му помещение отново са се наблъскали глухонемите. Те са окупирали и всички други кафенета по центъра, настанили са се като риби в аквариум и ръкомахат оживено, а лицата им са странно изразителни – като лица на мимове.
Някога, след като изкарваха неуморно кратката си любовна нощ, Ани и Ани идваха тук, пиеха кафе, и после, целувайки се продължително, се разделяха. Тя отнасяше пищните си форми на работа, а той мечтателно допиваше кафето си и бавно тръгваше към къщи. Дали сега, когато живееше при своя многоезичен калайдисан принц, си спомняше за тези нощи, неусетно преминали в хладни и приятни утрини?… Не ги спираше нито дъждът, нито зимата – ритуалът беше неизменен като смяната на сезоните: вечеря, малко телевизия или някой възбуждащ сетивата филм – Ани беше жена, способна да оцени това изкуство, което сегашната, престъпно присвоила си нейното име монахиня просто не забелязва. Не, Ани никак не приличаше на тази фригидна глупачка!
Следваше ритуалът по събличането, ласките между тази и онази дреха – дори дрехите ги настройваха за любов, а после, в паузите – сън от по десетина-двадесет минути, колкото умората да изчезне за малко. На сутринта ставаха, той отново се радваше на щедрите й форми и никъде не намираше излишъци. Излизаха, и чак тогава в тях се промъкваше умората, Ани проспиваше дългия път върху рамото му, а той нервно се събуждаше от спирка на спирка и в зениците му пробягваха главната улица на комплекса, аптеката, пазарът, синият блок, червеният, магазинът за дрехи, плод-зеленчукът, кръстовището, където автобусът завиваше, после павилиончето за сандвичи, вестникарският павилион, паркът, мостът, електронният часовник, трамвайното депо, гарата, съветът, мостът с лъвовете, павилиончето за палачинки, халите, следващият електронен часовник с червените стрелки, църквата – тук ще се венчаем!, веригата ресторанти на самообслужване, музеят, магазинът за кожи, после слизаха. Тук той за малко губеше сили и едва се добираше до кафенето, където глухонемите продължаваха своя подводен диалог.
Такъв живот не беше по силите му и навярно щеше да го довърши за две-три години, и все пак това щеше да бъде сладка смърт, за която нито един покойник не съжалява. И Ани не знаеше дали именно този живот или фактът, че Ани го изостави, разсипа толкова бързо сърцето му и му докара инфаркт на непозволено млади години… но по-скоро второто. Кой знае още колко болници го чакаха занапред и в белите чаршафи на коя точно щеше да угасне като свещ между пръстите на някоя набожна женица. Отдавна живееше ден за ден и всяка сутрин заслужваше със смирение и послушание правото да се събуди на следващата.

Ани ритуално изпива кафето си, поглежда към масата, на която седяха някога с Ани, после нещо сякаш се скъсва в паметта му и той се събужда едва в кабинета на баща си…
За кой ли път наблюдава този човек и се ужасява от своята наследственост. Наследил е от него не само петното под мишницата, но и очите, косите, профила, формите на тялото, упоритостта, с която преследва целите си, и лекотата, с която ги постига.
Ти наистина не си добре, установява в този миг академикът и го гледа със съвършено изиграна тревога, защо не отидеш на лекар?
Добре съм!
В гласа на Ани вече се прокрадва първият сигнал на досада, но мъжът зад бюрото се преструва, че не го е доловил.
По-добре от сега никога не съм бил – като в ковчег. Нямам какво да губя, вярвай ми!
И все пак иди се прегледай! Как е сърцето ти, обажда ли се, наставлява го като истински баща академикът.
Не, само съм уморен, и нищо друго, пресича този безсмислен разговор Ани. Е, какво, ще говорим ли вече по въпроса?
А, да, засуетява се академикът, парите ги имаш, ето ти чека.
Зеленикавата хартийка преминава в ръката на Ани, той я поглежда за миг, но нищо не вижда, защото очилата му са замъглени, а не иска да ги трие специално за случая. Машинално прибира чека във вътрешния джоб на сакото си. Не благодари за царския подарък, академикът винаги му е правил само царски подаръци. Нали затова е продал прескъпо всеки кубически милиметър от свръхценния си мозък. Жалко е, че такъв човек е оставен да разчита на син като Ани, но какво да се прави, никой не избира родителите си, а още по-малко децата си. Достоен е за съжаление, но Ани никога не е изпитвал подобно чувство към този човек.

КЪМ ТРЕТА ЧАСТ:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro