Александър С. Пушкин
ПОЕЗИЯ

pushkin

ПЕСЕН ЗА ВЕЩИ ОЛЕГ

Как днеска се готви сам вещи Олег
за бой с неразумни хазари:
селата им, нивите в буен набег
обрече на меч и пожари.
В доспех цариградски, на верния кон,
с дружина се князът яви напокон.

Из тъмна гора срещу него за миг
излиза изкусен магесник,
едничък Перуну покорен старик,
на бъдни завети предвестник,
в гадания минал, в молби своя век.
Към мъдрия старец пристъпи Олег

„Открий ми, магеснико, своя завет –
какво ли в живота ме чака?
И скоро ли – радост за враг и съсед –
над гроба ми пръст ще затрака?
Открий ми ти всичко, от мен се не бой:
в награда – ей конят най-хубав е твой“.

„Не плашат се влъхви от грозни беди,
дар княжески – тям е ненужен:
езикът им вещ е свободен, правдив
и с волята божия дружен.
В мъглата се бъдни години таят,
но твойте съдби – на чело ти блестят.

Ти моите думи сега запомни:
за воин утеха е – слава;
с победи прославен си в чужди страни,
твой в Цариград стяг се развява.
Покорни са теб и моря и земи –
и в завист горят враговете сами.

И в сини морета коварна мъгла,
сред бури и вой страховити,
и прашка, стрела и ханжар на война
щадят горделив победител…
Под грозната броня укриваш гърди.
Невидим пазител над силния бди.

В опасности коня си ти си калил
гневът господарски досетил,
ту мирен стои той под вражи стрели
ту втурва се в бойни полета.
И в студ, и във сеч той безумен лети,
но смърт ще намериш от коня си ти“.

Олег се усмихна; но гордо чело
и поглед за миг се смрачават.
И мълком, облегнат на златно седло,
той слиза от коня тогава.
С прощална ръка своя верен другар
по гривата гали и тупа с ръка.

„Прощавай, другарю мой, верен слуга,
от днеска сме ний разделени.
Почивай си; крак аз не бих от сега
проврял в стремена позлатени.
Прости, утеши се – и аз съм сломен.
Водете го момци далече от мен.

С попона покрийте го, в светъл навес,
в ливади водете го, в мойте,
къпете, хранете го само с овес,
с вода го от извора пойте!“
И момци отведоха коня тогаз.
И друг кон възседна юначният княз.

Пирува Олег със дружината пак,
и чашите дрънкат със сила,
косите блестят, като утринен сняг
над славна висока могила.
Пируват и спомнят преминали дни
и походи тежки, и славни войни.

„А де е другарят ми, – рече Олег, –
къде ли е конят ми ален?
Все тъй ли е здрав? Все тъй пъргав и лек?
Все тъй ли е буен, разпален?“
И отговор чува: над стръмния хълм
отдавна почива в покой и във сън.

Олег-победител наведе глава.
И мисли: „Гадания празни!
Магесник лъжлив със безумни слова!
Защо те послушах напразно?
До днес би ме конят ми носил комай.“
И конските кости да види желай.

Излиза Олег от висока врата
със Игор и старите гости.
И вижда на хълма, край Днепър, в пръстта
лежат благородните кости.
Дъждът ги измива, засипва ги прах
и вятър вълнува тревата над тях.

И князът на черепа стъпи едва
и каза: „Спи, друже самотен!
Ей твоя стопанин – той теб преживя.
Когато напусна живота,
под ножа не ти би обагрил пръстта,
праха ми не ти напоил би с кръвта.“

„Та ето, пред своята гибел стоя –
смъртта ми в костта се е крила!“
Из мъртвия череп гробовна змия
изсъска, стан гъвкав извила;
нозете обви – черна лента – завчас,
и викна ухапан в миг стария княз.

Олег е погребан и с вино кипят
на помена пълните стомни:
княз Игор и Олга на хълма стоят,
Олега дружината спомня:
пируват и спомнят преминали дни
и походи тежки, и славни войни.

Превод от руски Людмил Стоянов

АНЧАР

В пустиня суха, в пек и зной,
в пръстта от жажда разтопена,
Анчар, самотен часовой
стои сам в цялата вселена.

Природата във ден на гняв
всред степите го бе родила,
и корен и зеленина
с отрова страшна напоила.

А през кората му тече
отровата през знойно пладне.
И после, вечерта щом падне,
застива в клей прозрачно-чер.

Край него птица не хвърчи,
ни идво тигър: само вятър
край смъртното дърво ечи
и смъртен хуква по земята.

И ако облак изведнъж
облей листата му заспали,
от клоните отровен дъжд
се стича в пясъка запален.

Но прати при Анчар веднъж
човек човека с властно слово,
и тръгна бързо онзи мъж,
и върна се в зори с отрова.

Донесе клея смъртен той
и клонче с помъртвели листи.
И по челото бледно – зной
като поток го беше плиснал.

Донесе и припадна, слаб,
пред шатрата, във порив сетен.
И мъртъв зърна своя раб
непобедимият владетел.

И с таз отрова зарази
стрелите князът бързотечни.
И с гибел черна порази
съседите в страни далечни.

Превод от руски Мария Грубешлиева

EXEGI MONUMENTUM

Аз паметник си изградих неръкотворен,
народни пътища към него бдят без брой,
с глава високо вдигната и непокорна
Александрийски стълб е той.

Не, няма да умра – в заветната ми лира
душата ми ще надживее прах и тлен –
ще ме прославят, докато гласи всемира
поне един поет след мен.

Слухът за мен през Рус велика ще премине
и всеки ще ме назове на свой език –
родът славянски горд, тунгусът волен, финът,
другарят на степта калмик.

И на народа дълго ще съм драг приятел,
защото с лирата си добрини възпях
и в моя век жесток прославях свободата,
простор за слабите зовях.

За божи зов, о, музо, ти бъди послушна,
венец не искай, към кавги не хвърляй взор,
хвалби и клевети приемай равнодушно,
с глупаците не влизай в спор.

Превод от руски Красимир Георгиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro