„Рече още: не можеш видя лицето Ми;
Защото човек не може да Ме види и да остане жив.“

(Изход: 33,20)

Тъй рекъл оня с име на ревнивец
и скрил Мойсей във скален процеп на Хорив
додето мине славата му. А избраният водач
до този миг не бил разбрал чия пътека следва,
ни кой е този, който е, ни как го е избрал
и той ли е вдълбал завета върху каменните плочи
или пък собственото му сподавено, разжарено съзнание.
Ала така е с боговете. Непосилни са
и можеш да ги следваш само – няма как
да ги прозреш, лице в лице да седнеш
и словото да се излива от сърце в сърце.
Не можеш да ги приобщиш, да ги направиш съучастници,
не можеш стъпките им да съзреш и затова посоките
докрай остават непонятни. Затова и
са тези малки чудеса и тези обещания
за обетовани земи с реки от мед и масло.
Те служат, за да ги направят по-човешки
и по-уютни – да ги приближат,
съизмерими някакси да станат
с тези, дето преминават през пустинята,
с тези, за които няма никаква надежда,
с тези, на които жертвоприношенията няма да помогнат,
с тези, дето са нагазили сред магмата от време и пространство,
с тези, дето нямат вече минало и бъдеще
и затова се кланят на неизразимото.
И може би тогава, на Хорив
Мойсей е знаел, че ги чакат четиридесет години
път, в който манните небесни са пресъхнали,
че никой няма да изгони аморейците и ханаанците
от техните земи, че ще воюват с меч за тях,
че там опалените хълмове са само малко по-различни
от пясъците жежки на Сахара, че избран народ
е не посоченият свише, а избралият
да следва своя път преко смъртта, че утре
това избраничество ще разцъфне във проклятие,
че всички те ще хленчат, ще линеят от носталгия
по фараоновия бич и робския комфорт,
че волята му да загърби всичко туй е недостатъчна
без упованието в нещо непонятно
неизразимо, без лице и име, ала даващо
индулгенция за лудостта да се отправиш
срещу сковаващата предопределеност. Той
е знаел може би: не бог говори тук –
говори пътят през пустинята изминат,
а също пътят, който предстои, и още
тъй непосилното, влудяващо присъствие
на нещо вътре в теб, но без лице и име,
което тласка, мами и зове. В Хорив
Мойсей се е превърнал сам в пустиня,
със себе си е разговарял, проснат по очи,
и е разбрал, че не целта е важна – само пътят,
дори и пагубен за тленното, е обетована земя.