Наталия Андреева – СТИХОВЕ

РАЗРАСТВАНЕ НА ПРАЗНОТАТА

Животът ни напуска и ни глътва здрачината,
довчерашното нищо продължава в нищо –
така се умножава и разраства празнотата
или така илюзия илюзия прикрива.
Заблуда е да търсим продължение чрез тялото,
по този път смъртта е вечната награда.
И фокусник е онзи, под чиито пръсти
расте дете дръвче. Цъфти. И се разпада.

УТРЕ

Ще си отдъхне въздухът, вечерното мълчание
отново ще скрепи разхвърляните кости на съгласието
И то, накуцвайки, ще тръгне да превързва
ранената от острите ни сблъсъци материя.
Докато тялото ни се е вслушали внимателно
в такта на любовната механика,
да го оставим долу – там, опиянено,
да следва продължението на кръвта си.
Сега е времето да бъдем всичко онова,
което ни отнема светлината –
пазачът с толкова огромно тяло,
че само мислите ни могат да го преминават.
Да бъдем дух, да бъдем само дух във тези часове!
Защото утре отново ще си хвърлим във лицата
всички спрени от зъбите думи
и въздухът ще стене, ще изпепеляват в него
метеоритите, сълзите на вселената.

ЧУЖДИТЕ ДЕЦА

Децата на плътта ни, чуждите деца
на някоя вселенска кукувица.
Или на сляпата съдба, която
до пубертета не достига все,
макар че възрастта й надвишава
стократно възрастта на нашата вселена.
Дете на моята душа, ти можеш
да бъдеш вече всичко, каквото пожелаеш –
чудовище, растение, звезда, животно.
Отдалечаването от човека,
ме сближава с вечното небе –
единственият отказ, който дава,
без да ограбва моята душа.

ГРАДЪТ

Добър бе този град,
щом можехме оттук да тръгнем
без мисълта за някакво завръщане,
защото този град не задължава
родените от него да остават тук.
Звездите ни примамваха –
далечни съблазнителки.
И, втренчени в слънцата,
бързо ослепяхме.
А иначе е можело да видим,
че вселената
започва от небето на този град,
тъй както
започва от небето на всички градове.

МОЖЕХМЕ

Когато чух земята да говори,
на моята душа от дълбината,
аз извиках: Господи, защо ли
затваряш небеса в човешко тяло!
Можехме да си живеем само
с песента на мравката, тревата,
можехме да бъдем като облак –
краят ни да идва със сълзите.
Но ти си бог ревнив и безразсъден
и липсва мъдрост в твоите дела.
Мъдрият, където смърт дарява,
никога не дава разум там.

ПОГЛЕД ОТГОРЕ

Преди да бъде тленна плът,
нещо знаеше душата
и забравеното знание
не й даваше покой,
докато живя и страда
върху грешната земя.
Но сега, когато тези
земни възли се развързват,
мога да съм вече всичко,
мога да обичам всичко,
защото тялото ми днес е
от мъгла и светлина
и съм толкова свободна,
че душата се огъва
под тежестта на тази нова,
нечовешка свобода.

ПРИЯТЕЛСТВО

Време ще ти дам –
защото времето отлита.
И светлина –
защото светлината се разпада.
И много слънце –
слънцето потъва вечер в мрак.
Човек по загубите помни своите приятели.
А враговете си –
по придобитото страдание.

ПЧЕЛАТА НА БОГА

Съвършен ловец е само най-неуловимият.
Работник на небето, вечен пътник сред звездите,
той не ловува никога за себе си. И никога
свободният не служи на земни господари.
И не спира вкаменен сред ловните полета,
а само ги обхожда с поглед мълчаливо,
тъй както пеперудата не каца в градовете на човека,
където всеки полет е желана и достъпна плячка.
Щом тръгне да ловува пеперудата в полето на смъртта,
пчела на бога става тя и виждат небесата
как преминават през хобота й човешките души
и като амброзия се стичат в чашите на боговете.

РАЗСТОЯНИЕТО

Далечното пред мен не се открива.
Пейзажи и пейзажи, сред които
няма да проникна някога, защото
проникването разрушава.
Аз вярвам, разстоянието прави
нещата тайнствени или обикновени –
ако не спазваш определената от тях дистанция,
рушител ще останеш в паметта им.
Но колко разрушители край мен минават,
случайни хора в свят случаен,
но наранен и сам превърнат в наранител.
Не искам да си спомням колко пъти
думите са били само средство
и като обвивка от портокал са падали,
за да открият една изгниваща сърцевина.
Малко е да кажа: Страдам! Аз умирам.
Владетел на развалини и бивш приятел
на властни притежатели на нищо,
момченца малки и всякакви там посетители
на места, отходни за човешката душа.
Те посягат. И посягат. И посягат. Там е
всичко, от което са лишени –
бялата магия на далечното
с тайната на тази нерушима
и вечно нарушавана дистанция.

СТРАНСТВАНЕТО НА ДУШИТЕ

Откъдето и да са дошли предците ни,
дошли са от земята.
И отеснял ни е светът,
където мярка е човекът.
С какво сега да се измерваме –
със звяра или със звездите –
те всички крият своята
до днес неразгадана тайна.
Където можем – ще убиваме,
където не – ще отминаваме,
но тайната ще си остава
неразгадана и далечна.
Не ме вълнува вече никак
странстването на народите –
откъдето и да идваме –
въртим се в кръг хилядолетия,
а скритото остава само
в странстването на душите.
И там е тайната,
която ни отказват боговете.
Не ми се плаче по изгубеното знание,
защото
хората са като слепи
и по принцип малко знаят.
Какво че не пропадам
в тайнствени хранилища или библиотеки –
защо отвън да будя силата,
която се спотайва в мен!

Не съм се питала отдавна,
всъщност – никога не съм се питала –
иначе отдавна щях
да зная всички отговори.

ТРЕПЕТНО

Но ясно е, след вчерашното гниене,
утре пак ще гние тази плът.
И радостта ще бъде ден за ден –
опазихме телата си и днес,
но някога все идва час, когато
започва трепетното ни треперене.

ВМЕСТИЛИЩЕ

Тялото е само
мимолетна спирка
от неизбродните полета
на душата.
И тя забравя формите,
които обитава.
Ако не ги забравяше,
не би била душа.
И нямаше да бъде съд –
вместилище на бога.

В ПРОМЕЖДУТЪКА

Началото е свобода.
И двойна свобода е краят.
Дете и старец.
Вдишване, издишване на бог.
А в промеждутъка на времената
змията пак оспорва
своята опашка.

ВРЕМЕТО НА ТЯЛОТО

Времето на тялото е време на раздели.
И идва ерата на самотата,
когато на духа му хрумне мисълта
да се сроди със тромавия атом.
Духовната вселена полека се смалява,
изгубва се духовната пътека.
И всеки е сирак на нещо по-голямо,
а най-големиет сирак човекът е.

ВСЕ ПО НА ЗАПАД

С крака ще тръгна
и с криле ще се завърна.
Ако изобщо трябва да се връщам –
душата ми да избере посоката.
Но – докато зная малко –
трябва да се лутам,
понякога преместването трае векове,
понякога един живот не стига
да се срещнем,
а срещи две в един живот
са най-големият подарък.
Учителю, не спирам да те викам
от годините,
отдалечавам се от мястото,
където те очакват,
отдалечавам се във времето,
което е по-страшно.
Обтягат се въжетата,
с които съм завързана за теб,
защото всички на земята
сме завързани за нещо.
Затворникът сънува свобода
и се премества
от малкия затвор във по-големия –
планетата.
Попаднали във тяло –
вече сме завързани за атмосферата,
за земното притегляне
и другите попаднали във тяло.

И колко малко свобода
ни дават самолетите,
най-бързата ракета ни откъсва
само метър от земята,
с крака или с машина –
все пълзене ни очаква.

На километри съм избягала –
не съм избягала далече –
понякога от разстояние
по-лесно е да си намериш пътя.
Така устроен е човекът –
за трошица знание
да прекоси планетата, вселената, безкрая.
Все по на запад…
Подминавам обетовани земи
и земи, населени със варвари, които
от знание се пазят като дявол от тамян.
Разграбени са древните светилища,
а кръстът
навсякъде оспорва полумесеца –
това ли е
представата за свобода
на несвободния човек?
Навярно газя по затрупани съкровища –
рубини, диаманти и папируси,
зазидани завинаги светилища на храмове
и входове на тайнствени библиотеки.
Знам – всичко казано записано е някъде,
но моят път не е по вертикалата надолу.
И няма със джуджетата да влизам в спор,
да грабя троловете или да кръстосвам меч
с пазители на входове,
защото те за мен не пазят нищо.

Както не попаднах в плен
на кръста и звездата
или не полепнах
по забравените тайни на друидите,
навярно няма да попадна
и в енергетичния капан на дон Хуан.

Събличам постепенно дрехите,
които не са моя кожа.
Все по на запад съм, Учителю,
все по на запад.
Трябва да затворя пак планетата
във обръч,
да се освободя от нея,
както лекият човешки дух
все някога от земното пространство
се отделя.
Не съм копач,
не съм пилот на бягаща ракета,
макар че от земята бягам,
както бягам от звездите.
Плаши ме циничното откъсване
на дон Хуан
и иманярството на нехуаните ме плаши.
Но като теб да съм, Учителю,
но като теб –
любовно същество,
което като някакъв космичен сюнгер
поема кармата на този свят
и се откъсва в свободата,
щом земният му съд
с тъга догоре се препълни.
Но като теб да съм, Учителю,
но като теб.