Борис Китанов ЗА НИКОЛАЙ РАЙНОВ

Съвместна публикация със списание „Факел“

Бяхме силно впечатлени от света на изкуството, който този обаятелен човек ни разкриваше с мъдрост и философия на духа. Общувахме със синовете му и така попаднахме в неговия дом, където наред с масонския дух и мистицизъм, с недомлъвки се говореше за учителя Мориа – нереален, загадъчен свят на бялото братство. Това беше „тайното учение”, за което по-късно писа Богомил Райнов.

Поведението на бай Николай е странно за нас. Запоец! Когато започваше такъв запой, обикновено сутрин, този екстаз продължаваше по няколко дни. Професорът ни третираше като мъже, както нас, така и синовете си, макар още ученици. Свободни в мислите и действията си. Незабравими нощи и дни минаваха като насън. Той ни разкриваше своя въображаем и реален свят с философията на Изтока. Говореше се за Блаватска и Елена Рьорих, за странни неща, като отделяне на духа от тялото, за присъствието на хора, които се намират на хиляди километри.

И още по-странното, написването на хиляди страници от необразован човек! Невероятни неща, които ние, почти деца, слушахме като в транс и виждахме с жадни очи. В такава нощ, всички изтощени от безсъние и алкохол, натръшкани кой където свари, бях поласкан от часа на откровение, което професорът сподели с мен. Тогава за първи път чух думата „комасон”. После се оттегляше на един стол, седеше така дълго време, прикован от болки в кръста, но нареждаше: „Никой да не излиза!”.

Лекциите му за нас бяха широко отворени врати към историята на изобразителното изкуство. Прелиствахме и четяхме неговите дванадесет тома с респекта и вниманието, които този удивителен човек ни внушаваше. На тези лекции присъстваха и външни лица, привлечени от точната и вълнуваща мисъл.

Чукаше с молива си и операторът сменяше картината. Говореше в този час за Ван Гог с уважение и симпатия, както за рисунките в мината Боринаж, така и за „разкривените обувки”. Вживяваше се сърцато, а в очите му напираха сълзи.

Сега сме отрупани с великолепни книги за изкуството с изящни репродукции, но никога няма да забравя „магическия фенер” от 1936 година. Връщам се пак на думата „комасон”. Смятах я за негово изобретение, защото това бе комунизмът на сина му Богомил, който той приобщаваше към своето масонство. Едва по-късно разбрах, че този термин означава допускане на жени в масонската ложа.

1936/37 година. Първият изпит по история на изкуството. Респектът от големия писател, своенравен, мълчалив и понякога рязък, ни притеснява. Ние, дванадесет души, сме като новобранци. Прилежни и смутени пишем за Египет, Вавилон, Шумерското изкуство и т.н. Не помня кой бе третият, но накрая ние със Сашо Рибаров сме от тримата ощастливени – девет двойки и три тройки.

Час по история на изкуството. В тъмния салон бай Николай е пред своя „магически фенер”. Преди да започне лекцията, съпътствана от прожекции, той ни извиква по списък и отбелязва отсъстващите. В този списък бе и синът му Боян. Понякога, използвайки тъмнината, едни се обаждаха вместо отсъстващите, но той не реагираше. Само веднъж извика името на сина си и… настъпи пълно мълчание. След което се чу гласът на бай Николай: „Моят син няма ли приятели, че да се обади някой за него?”

Гуляли сме до късно с бай Николай и синовете му, а на сутринта… на изпит. Изпитната комисия – Райнов, Кожухаров и Велков, отсъства само Дечко Узунов. На масата купчина листа, върху които е поставил пръста си бай Николай и аз не мога да взема друго, освен това, което той е посочил. Въпросите са леки и приятни, Бенвенуто Челини и Андрея Мантеня. Между другото ме пита:

Къде се намира статуята на Давид на Микеланджело?” „В галерия Уфици – казах, – във Флоренция”. Настана мълчание. Проф. Кожухаров ме гледа и се обръща към проф. Велков: „Гледай как се е изчервил, само е за акварел!” Симеон Велков ме погледна: „Нямаш ли грешка? Аз мисля, че е в Париж.” И пак настава мълчание, след което бай Николай, какъвто беше безцеремонен, отсече: „Той добре го каза, тя е на площада във Флоренция, но принадлежи на Уфици, а ти си видял някое копие в Париж!

Вечерта сме се събрали у професора и той се шегува, като коментира изпита: „Днес Макето отваря врата и пита, тук ли е държавната лотария, а Любчо Тръпков говори като през панталоните…” Резбарят Борис Тилев му беше подарил стилизирано дървено кученце. Бай Николай го гали по коремчето и казва: „Колко искрено ме гледа, защото очите му са изкуствени!” Тези случайни мъдрости тогава силно ни впечатляваха. След бохемска нощ, предвождани от професора, излизаме цяла тумба да търсим мекици. Зазорява се и улиците още са безлюдни. Виждаме няколко маси, които току що се застилат. Веднага насядаме и поръчваме… вино. Забравихме мекиците! Тези бохемски нощи у Райнови понякога завършваха с борби.

Подстрекател и главен борец беше Андрей Николов, големият наш скулптор. Имаше огромна сива брада и тежък ямурлук, който сваляше, за да се бори. Веднъж се борихме с Боян Райнов, великолепно сложен хубавец, с когото баща му много се гордееше. Голяма бе изненадата му, когато макар слаб и с дребно лице, но пъргав и жилав, победих Боян. Бай Николай се обърна към мен: „Мислех, че си госпожица, но не си бил!” Тогава ми подари картина, която пазя и до днес. Тайнствено небе, скала, наподобяваща череп, дървета, чиито клони завършват като орлови нокти, а теменужки гледат, като очи – сентенция на душевността му и духът, който витаеше в неговия дом.

Бях отсъствал от Академията по причини, за които имах извинителна бележка от ректора проф. Никола Маринов. Още не познавах нрава на Райнов. Наложи се да занеса студентската си книжка в дома му. Бях помолен и от други студенти да предам техните книжки за подпис. Изкачих се по високото, стръмно стълбище. Звъня. След известно време вратата се открехва, подава се ръка, която взе книжките и ме остави да чакам на стълбището. Не мина много време, професорът излезе. Подаде ми моята книжка, а всички останали хвърли по стълбите.

Трябваше да ги събирам чак до пътната врата. Беше уважил само моята извинителна бележка, подписана от проф. Маринов, когото по изключение уважаваше. Спомням си как в среднощните часове пеехме с Мильо Руневски „Однозвучно гремит колоколчик”, а той ни държеше за косите и казваше, че сме му вдъхвали сили. Обичаше тези руски романси. Имаше голямо честване на проф. Николай Райнов. Студентският дом е препълнен. Респектиращо и тържествено, само юбилярът отсъства. Мильо Руневски свири на пианото.

Идва нареждане: „Юбилеят се забранява по искане на църквата, тъй като професорът е отлъчен от нея”. Аз трябваше да съобщя неприятната новина на юбиляра. Намерих го в едно от големите заведения. На дълга маса са Райнов и част от интелектуалния свят на София. Явно закъсняват за честването там, а го правят тук. Казах тихо на ухото му за забраната, а той изрече: „Гръм не пада върху тръни, а по високите дървета!”. Върнах се и разказах на колегата Евгени Йонов, който беше главен организатор на тържеството. Деен и емоционален, внушителен с високия си ръст и по-възрастен от всички нас, той ме замъкна по печатницата, където се подготвяше юбилейният лист.

Нареди да се разместят шпалтите и сложи над логото с едър шрифт „ГРЪМ НЕ ПАДА ВЪРХУ ТРЪНИ!”. Помня го, когато сутрин идваше в Академията, строг, сух, аскетичен, точно определен от Богомил като тютюневия човек. Ходеше изправен със забавена походка, наклонен назад. Тънък, дълъг нос, две дълбоки бръчки отстрани и уста без устни. Беше един от големите умове на България.

Източник: сп Факел

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro