Иван Здравков – СЛЕПИЯ

Слепия е метатекст, написан на един дъх, яростно. Роди се една нощ, както се случва с „Гарванът“ на Едгар По. Възможно да е взривена метафора, разпад на духовности, катарзис или агония. Любовта е другото лице на омразата, светлината – на мрака: подобна двойственост е закодирана и в Слепия.

Иван ЗДРАВКОВ

СЛЕПИЯ

                                                  Нямам нужда от оръжие. Аз съм оръжие.

Какво става в душата на Слепия, протегнал ръка за милостиня
пред спирката на метрото?
Как разпознава хората? По гласовете? По стъпките?
По монетите, които рядко някой поставя в протегнатата му длан?
Времето е зло – мисли Слепия, протегнал ръка за милостиня
пред спирката на метрото.


Слепия мрази завързаните с яден възел неща.
Слепия ги развързва, за да им подари свободата.
Слепия е роден свободен и иска да умре свободен.
Слепия мрази всеки, който отнема свободата.
Слепия обича робството на своята свобода.
Слепия обича свободните неща, които го правят щастлив.
Слепия обича своите спомени.
Има ли спомени Слепия?
Кой подозира спомените на Слепия – там, пред спирката на метрото,
протегнал ръка за милостиня?
Спомените на Слепия са ярки като мълнии.
Слепия е ревнив към своите спомени.
Слепия мрази осквернителите на спомените.
Слепия вярва –
спомените са раковина, в която се крие бисера на живота,
а душата им е мушица божия, която бди над живота.
Чий живот? Моя? Твоя? Неговия?
Слепия е странно същество.
Слепия не вижда светлината.
Не вижда лицата на своите деца, които обича повече от нас,
защото е сляп,
обича ги повече от своя живот.
Слепия вярва в тази обич.
Ето защо всеки ден, зиме и лете, милион време, стои там,
пред спирката на метрото, протегнал ръка за милостиня.
Отвъд видимите неща има невидимите – мисли Слепия, –
и невидимите
са по-видими от видимите – и отчаян иска да ги докосне.
Слепия движи своите устни – с кого разговаря?
Слепия има малки желания и надежди – за големите моли Бог.
Слепия не ходи в храмовете божии.
Слепия има безкрайно време – и отправя молбите към Бог
без посредници.
Слепия вярва –
Бог разпознава истинските от неистинските молитви.
Слепия не съди – съди един-единствен: Бог.
Слепия знае, че е прашинка в огромния свят и се пита:
Какво може прашинката?
Слепия знае, че дръзналият да съперничи с Бога, го разгневява.
И Бог му праща първо предупреждение – гръм, ако не се подчини,
му праща мълния.
Трето предупреждение не праща – праща потоп, който ще го погълне.
Слепия знае, че случващото се на тая земя е записано в Голямата книга,
която не може да прочете, защото е сляп.
Никой не може да прочете Голямата книга, защото никой не знае къде е.
Слепия знае – Голямата книга има милион страници и нечия ръка
продължава да пише.
Ако протегна ръка, ще докосна Голямата книга – мисли Слепия, –
и тя ще се отвори на моята страница, точно на моята страница,
за да узная истината.
Слепия не знае има ли истина, но вярва, че Бог ще му разреши
да докосне Голямата книга –
и тя ще се отвори точно на неговата страница.
Ето защо – всяка утрин – някой води Слепия към спирката на метрото,
протегнал ръка за милостиня.
Слепия мрази милостинята.
Слепия знае, че милостинята е изкупление на гузни съвести.
Слепия няма илюзии – Слепия знае, че ще умре със затворени очи.
Слепия е гордо същество.
Слепия знае, че гордостта се наказва.
Слепия се страхува единствено от оня тъмен трепет – страхът,
и се пита:
Чии са гласовете, които идат от тъмната половина на душата?
Дошлият нощем в дома ти с нож, е страхът – пази си домът.
Дошлият нощем в любовта ти с нож, е страхът – пази си любовта.
Дошлият нощем в земята ти с нож, е страхът – пази си свободата.
Изкрещи страха.
Ти мислиш, че спиш – а страхът е в сънищата, мислиш, че хляб ядеш –
а страхът е в хляба,
мислиш, че вино пиеш – а страхът е във виното;
навсякъде е страхът:
страхът ломи, чупи, троши кости, камъни хвърля връз теб страхът;
страхът ужасява… страхът вцепенява… в пот ледена потопява…
кост в гърлото е страхът… знак таен в душата –
а по сълзата… а по тъгата… а по съдбата… някой пише:
Ний не можем страха да убием…
страхът е в самите нас…
страхът сме самите ние…
Изкрещи страха.
А страхът го привлича неудържимо, както пламъкът – пеперудите.
Слепия не е чувал никога думата STRONG*.
Някой води Слепия към спирката на метрото – кой води Слепия?
Вярата? Може би – но може би не вярата.
Надеждата? Може би – но може би не надеждата.
Любовта? Може би – но може би не любовта.
Слепия знае: душата е разсечена на две половини – светла и тъмна,
и тъмната е повече от светлата.
Слепия се страхува от тъмната – Слепия не иска тъмната половина,
но тя стои там, до светлата, и не изчезва.
Защо ми е тъмната – мисли Слепия, – аз съм целият тъмнина.
А светлата е пронизана от единствен лъч.
Слепия се страхува – ако този единствен лъч светлина изчезне,
кой ще го осветява отвътре?
Слепия вярва – хората виждат този лъч светлина.
Лъч светлина.
Получилите я даром не знаят какво се случва в душата на Слепия,
протегнал ръка за милостиня пред спирката на метрото.
А в душата му някой крещи за възмездие.
Кой крещи? – пита Слепия и се вслушва напрегнато.
Страх и мълчание.
Слепия не е чувал никога думата STRONG.
Слепия не узна никога името на палача, който го ослепи.
Не разгада усмивката, с която го ослепи.
Слепия беше роден свободен и искаше да умре свободен.
Слепия се досеща –
зад усмивката на палача се крие друг, вездесъщ и невидим –
диктаторът,
който повелява, който гледа кръвта с презрение.
Защо гледа кръвта с презрение?
Защото е недосегаем? Защото възмездието ще го отмине?
Ала – нощем и сам – диктаторът се страхува до смърт от тайното,
което ще стане явно.
Слепия се взира в екрана на своята памет напрегнато –
и вижда ужаса в очите на диктатора!
Възмездието, което ще го настигне.
Бойте се от възмездието – казва някакъв металически глас.
Страх и мълчание.
Заключете вратите! – крещи диктаторът, взрян в слепия призрак,
който държи в ръката вместо меч – мълния.
Страх и мълчание.
Защо ми е тази мълния – мисли Слепия, – та аз не съм войн…
В мозъка на диктатора дебне сериен убиец… Сериен убиец…
Слепия мрази гласовете от тъмната половина на душата.
Слепия иска да ги заглуши – нашепванията от тъмната половина,
но те крещят: – Удари! Удари! Удари!
Слепия се страхува – ако удари, ще стане Богу немил,
и Бог ще отвърне очи от децата му – защо му е тогава справедливост?
Ала гласовете оттам крещят, ще го взривят: – Удари! Удари! Удари!
И съвсем не са ангелски гласове, а юродиви – разпознава ги ясно!
Защото юродивите нямат име, нямат памет, нямат надежди.

…………………………………….
STRONG* /англ./ силен

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro