Ирен Михайлова – СТИХОВЕ

ОБЛАК

Денят се взира в мен
с омаен, тъжен стон
на розов лилион
във топла юнска есен

Дъждът
в короната ми жива
щади пътеката сънлива
от студения си сплин

В поточето звънливо
цветя недостижими
чертите ми пресипват
сред сладък розов дим

Сред сините брези
и ставам изличима.

НЕЧИЙ ГРАД, АЗ КОЙТО НЕ ПОЗНАВАМ

Нечий град, аз който не познавам,
и който изведнъж
е някак същият, през мен разтърсва се
и ляга слаб на майчината гръд
В ранен час поемаме
по път,
от съненост сърцата ни са натежали,
понякога сме натъжени,
понякога мечти ни предстоят,
но крилата на поети
отдавна са ни завещани.
За безценна среща
устните ми галят моя блян,
а светът им – нежен и засмян
приласкава сладостта ми веща.
Със утеха ме посреща
зад потаен, тих паван
и вървя,
макар и безнадеждно,
в моя град, за графство обещан.

СЪН НА БРЕГА НА СЕНА

Въздъхна към Лион Борей далече
от тази която морно люби
и покри с тъжен прах вечен
покривите на Париж през юни
град с две реки за ласки не моли
в огледалото цветно на вода и небе
разтапяте лица без основи
в акварелите на Йонгкинд, Писаро и Моне.

СПАСИТЕЛЯ

Приятели, в спомените залюляхме блянове,
страхът е свят, но светът в лъчи облян е нов
в деня настаналата нощ мижи
фенерите разперени крила обгарят
лицето горестно, сърцето живо
Изплавахме с надежда от високи плевели
росните им капки духа ни не сломяват
всеки своя път последвал и
като себе си – по богат от всякога
от речните липи корона сви.
И аз така като Спасителя
полагам котва на брега ми неспохождан
и с притиснато към мен небе от спомени
глава катурната вървя улисано
и сънищата ми ме срещат чужда.

* * *

Но хей, приятелю любими,
във теб поне откривам аз далечните лета
акордеонът свиреше
за слава почести и после… тишина.
В омарата зад белите завеси
на къщата със четири платна
политахме със песните словесни
тогава още въздухът трептеше
и още поривът му беше ням.

* * *

Пред изкуството сразени
а за него мъртъвци
прежалили разгрома
и слуги на този жребий
и на древната Гранада
като снажен гълъб
кът на щастието в пръстта.
И в дома си на прокуда
нанизани  мечти
таваните на простичката стая
залезналите заливи заливаме със песни.
Това са мъртъвци
на детството прилежно
което днес като петаче в гърлото ми се загнезди.

* * *

Пред изкуството сразени
а за него мъртъвци
пред мрачните му песни безвъзвратно занемели
и тия дето ни наметнаха с последния ни шал
трудно съжаленията и раните ще скрият
и изсъхналите с нас съмнения,
че живяхме кратък
но безмилостно щастлив живот.

* * *

Ех, издиханната нежна отмора,
защо по пътя ми все неопят гаснеш?
защо стъпките ми посрещаш тревожна,
защо скимтиш, плачеш, стеснена с голи ръце босонога
по паважите ледно-гранитни дращиш?
И аз те попитах какво желаеш да сторя:
на унинието път или да сложа на венецианеца маската
или пък свита в познатия страх да те моля
да се смилиш и да снемеш от плещите си слабостта
върху паважите ледни-гранитни.

Отговори не ми даде, застилаше синя умора
на бедняка обърна шапката
на стареца тоягата
върху паважите ледни-гранитни
над мене вдигна въжето и примката ми пристегна,
изцъклени змийски очи стори в мъглата
над паважите ледни-гранитни.

Уви, мълвата ти не прогони
не спря да ме молиш,
сякаш спасителка на твойта тревога
погълнах прашните ѝ основи
и останах с погледа вперен
в паважите ледни-гранитни.

1 thought on “Ирен Михайлова – СТИХОВЕ

  1. Нежна поезия на ранима душа, мечтание за онова, непостижимото…:-)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro