ДА ПИЯ
Колчем за човешките ръце си спомня,
виждам ги вода да ми подават.
В сенчестата долина на Рио Бланко,
дето буйно Аконкагуа извира,
ожъдняла аз дойдох да пия
сред камшичените пясъци на водопада,
който падаше стремителен и чорлав
и се пръскаше надолу бял и леден.
В бликането устни знойни впила,
как водата свята ме гореше!
И от глътката на Аконкагуа
три дни моята уста кървеше.
Сред полето ослепително на Митла
в ден на дълъг поход, слънце и цикади
над прохладен кладенец лице наведох.
И дойде един незнаен индианец
да ме подържи отгоре над водата
и главата ми лежеше като плод
между дланите на двете му ръце.
Пиех аз и туй, което жадно пиех,
сякаш бе лика му, долепен до моя,
и в проблясък някакъв прозрях тогава,
че кръвта на Митла моя кръв и плът е.
Някога във остров Порто Рико –
помня пладнето от синева наляно,
прималнялата снага, вълните луди,
палмите, подобно майки насъбрани, –
някога във остров Порто Рико
със пестника си едно девойче малко
счупи точно срещу моята уста
свеж кокосов орех, пълен със вода,
и аз пих задъхано като дете
тази кръв на палма, тази майчина вода.
И до днес не са по-сладко нищо пили,
зная, моята душа и мойто тяло.
В къщата на моето далечно детство
само мама ми донасяше вода.
И между една и друга глътка
аз я виждах над подадената стомна.
Моята глава се вдигаше, додето
стомната се понавеждаше полека.
Тази долина аз още виждам, още
жадна съм и още погледа й гледам.
И това, това не е ли вечността:
да сме същите, каквито бяхме?
Колчем за човешките ръце си спомня,
виждам ги вода да ми подават.
БОГ ГО ИСКА
1
Душата твоя продаде ли
душата моя вероломно,
земята мащеха ще стане,
от скръб водите ще изтръпнат.
По-хубав бе светът, откакто
съюзница ме ти направи,
откакто с цъфналата шипка
внезапно двама онемяхме
и като цъфналата шипка
ни любовта прониза с мирис.
Но продадеш ли ми душата,
змии ще плъзнат по земята;
без син на скута, безутешно
аз коленете свои чупя.
Христос угасва във гръдта ми
и портата на мойта къща
троши на просека ръката
и огорчена я отблъсква!
2
Знай, твоята целувка с друга
до моите уши достига
и с ехото си пещерите
до мен препращат твойте думи.
Прахът на белите пътеки
дъха на твойте стъпки пази
и душейки ги, аз те следвам
като елен из планините…
Рисуват облаците черни
севдата ти над мойта стряха.
Върви в недрата на земята
като крадец да я целуваш.
Но вдигнеш ли лицето нейно,
лика ми в сълзи ти намираш.
3
Не иска бог да имаш слънце,
ако със мене ти не ходиш;
не иска бог вода да пиеш,
ако във нея аз не тръпна;
не е съгласен да заспиваш
освен на моята рогозка.
4
Заминеш ли в мъха на пътя,
душата ми разбиваш даже;
и глад, и жажда ще те хапят
по всяка чука и падина
и дето спреш, от мойте рани
ще бъде кървав всеки залез.
Ще се отцеждам аз от твоя
език, макар да викаш друга,
и като сол ще се набивам
във твойто изранено гърло;
и мразиш ли или тъгуваш,
все мене, клетата, ще викаш!
5
Умреш ли някъде далече,
ръката празна ще простираш
години десет под земята,
за да изпросиш мойте сълзи,
и ще усещаш как треперят
месата ти опечалени,
дорде лика ти не поръсят
със пепелта на моите кости!
СОНЕТИ ЗА СМЪРТТА
1
От нишата студена, де мъртъв бе положен,
ще те сваля в земята, що слънцето огрява.
Не знаеха мъжете, че тя е мое ложе
и трябва да мечтаем на същото възглаве.
Ще те простра в земята, в прегръдките й неми,
подобно нежна майка детето си заспало,
и като люлка сладка земята ще приеме
изстрадалото твое и потъмняло тяло.
Земя и прах от рози ще сипя мълчалива
и в синкавата мека мъглица на луната
останките ти леки ще се топят пленени.
Ще си отида с песен за мойта мъст красива,
че в този ров потаен на никоя ръката
за твойта шепа кости не ще да спори с мене!
2
Умората ми дълга ще натежи, обаче,
и ще рече душата на свойта клета плът,
че повече не иска товара й да влачи
по пътя розов, дето доволните вървят.
До себе си ще чуеш как упорито рият
и друг покойник идва в града студен и ням.
Ще чакам търпеливо съвсем да ме покрият…
И после цяла вечност ще си говорим там!
Тогава ще узнаеш – защо и неузряла
за гробовете тъмни плътта ти без насита –
бе нужно да заспиш отрано сън зловещ.
Ще блесне светлината, съдбите ни огряла:
ще разбереш, че двама събраха ни звездите
и ти, съюза скъсал, бе длъжен да умреш.
Превод от испански Атанас Далчев и Александър Муратов