1928 – 1983

ЦИГАНИН СЪМ

Циганин съм. Детството ми босо
прошумя с катун под нощи хладни.
Ала нож във джоба аз не нося
и не дебна кон да ти открадна!

Циганин съм. От вулия ядох,
водих мечка, в пек и снежна киша.
Но от скръб не пея като дядо –
дом си имам и на книга пиша.

Някога игрите ми отнеха,
скитах дрипав – жива живеница…
Но погледай как във градски дрехи
днес играят двете ми дечица!

Плувах по води, но не с корито,
кон крилат веднъж ли ме примами?
Аз видях страни, до днес които
и насън не е видял баща ми!

Нека плиска буен дъжд, небето
да трещи и буря зла да стене.
Не главня през нощ, а ток ми свети
и света улавям със антена!

ЗАВРЪЩАНЕ

Петел пропя, роди се ден.
Дали не съм дете? – Едва ли!
И плиска слънце, покрай мен
зелени пламъци разпали.
По детски бос, разкрил гърди,
поспрях под бухналия орех.
И в миг го чух като преди,
с листата си да ми говори.
Тежи в косата ми паспал,
а иска ми се да потичам.
Не съм ли тук до мрак мечтал
и любил своето момиче?
Ще задими главня у нас
и баба пак ще ме повика.
Стоя и чакам, чакам аз,
а няма никой, никой, никой.

ЗЕМЯ

Кон и пътища безкрайни,
вятър със зелена грива!
Колко истини и тайни
пред очите ми разкриват.
Брод премина, срещам хора,
будя се преди зората.
И със всеки стрък говоря
като със добър приятел.
Лете, като родно чедо,
в пазва гушват ме горите.
И смълчан, до унес гледам
как сокол над бор прелита.
Клони щедро натежали,
кърши есен златоглава.
Черен грозд от зной опален,
своя кипнал сок ми дава.
Имам хляба и морето –
и една земя сейбия!
И ще бъде тъй додето
спре сърцето ми да бие.

*  *  *

Припада здрач. Денят се стапя.
Самотен звън лети залутан.
И вечерта със мечи лапи
пристъпя бавно и нечуто.

*  *  *

Не по всички пътища преминах
и не срещнах всички честни хора.
Но което аз не сторих, сине
ти си длъжен двойно да го сториш.

*  *  *

До пояс снощи наваляло,
а вън студът сковал брезите,
пак сипе сняг със ситно сито.
Навред е сумрачно и бяло.
Смрачено слънце е изгряло
и под студените му жици
пресича бърдото вълчица…
Навред е сумрачно и бяло.
Пълзи в нозете ми отмала,
но аз все крача и не зная
какво звъни така в безкрая…
Навред е сумрачно и бяло…

ТЕФТИКОВИ СТАДА

Тефтикови стада – мъглите,
нощес под боровете спали,
едреят и в безреда скитат,
обгръщат рамото на Чала.
А беше злак! А беше лято!…
Сега веждú денят чумери.
А като разтопено злато
не гря ли слънцето до вчера?
То силите си май изхарчи
в бездънната небесна синка.
И въздухът от студ нагарча
като зелена боровинка.

ЗАЛЕЗ

Припламналият залез рони
роса и звън по моя път.
Край мен от сведените клони
узрели ябълки тежат.
Хей там брезите златоглави
вечерник тих е разлюлял.
Вървя смълчан и се стопява
в мен всяка горест и печал.
И през умора неприсъща
усещам как едва-едва
като в легенда се превръщам
във цвят и бухнала трева.