Георги Н. Николов – „ЩЕ ИМАМ И ПОПЪТНИ ВЕТРОВЕ…“

Песента „Бургаски вечери“, по текст на Иван Ванев и музика на Иван Коларов, отдавна е хит не само за вечния град край морето. Когато тя зазвучи в хоризонтите на безкрая, млади и стари усещат в гърдите си яркоцветни неувяхващи чувства: на радост от даровете на живота; на доброта, споделена любов и красота, усещане за вечност и благодарност, че ни има. Във въздуха се понася упойващият аромат на сол и водорасли, а гальовният бриз с целувка отмахва бръчките от челата ни и нашепва, че утрешният ден вече ни очаква с първите топли зари на слънцето…

За автора на хитовите слова, обаче, утрешният ден отдавна е само спомен, както и той самият в тленното си съществуване. Биографията му е толкова делнична и обикновена, че се побира само в няколко сухи реда. Защото не е покорявал далечни планети, нито е бил на легендарната Атлантида, а не е беседвал и с Омир, на върха на Парнас, за ползата от редакционните хонорари.

Иван Ников Иванов – Ванев, (6.02.1938 – 25.12.2007), е роден в с. Кирово, община Средец. От малък остава сирак, не помни майка си. Завършва Икономическия техникум в Бургас и иска да продължи по специалността си във Варна, но поради липса на средства е принуден да прекъсне следването.

После? Черноработник из бургаските предприятия за насъщния и тук там: в сп. „Родна реч“, вестник „Черноморски фронт“, алманах „Море“ – по някоя публикация. И тъничката стихосбирка „Бургаски вечери“, излязла сякаш по случайност и претърпяла две издания.

В послеслова към второто издание, ИК „АПО-7“, Бургас, 1999-та, поетът Янаки Петров споделя: „Иван е блъскан, блъскан от живота мъж, запазил добротата си и своя мек характер. Ръцете му са грапави от труд и в тях писалката се чувства някак неуютно… Помня как написа тези стихове. Взе си отпуск от завода (мисля, че и тогава работеше в Кораборемонтния), купи си тетрадка и молив и седна пред паметника на Пушкин в Морската градина. На пейката пред този паметник той пребивава десет-двайсет дни. Оставах с впечатление, че понякога дори нощува там. А може и да е нощувал, защото често беше безквартирен.

Иначе, както е отбелязвано в разните отчети, за приноса си към Бургас Ванев е удостоен да бъде сред неговите почетни граждани. И вече „оквартирен“, в свое интервю за столичен вестник как живее, авторът споделя: „Ами как, както повечето българи. Със съпругата ми живеем в панелен апартамент. Получаваме по една малка пенсия. Общо взето, животът е труден. Парите стигат за храна, но не и за парното и тока.“ И така – до неизбежния финал…

Иван Ванев принадлежи към плеядата автори от „периферията”. Наистина, през целия си объхтан живот той не шуми около себе си. Не остава, за разлика от други, потресен от собствената си значимост. Нито му хрумва да омае с лириката си София и света. Има само потребността да споделя със сивите човеци тихото си предчувствие за отлитащата младост и как изгревите над морето не ще свършат с нас. Как до него по улиците, след тежкия делник, крачи благодатната умора и му влива сили за утре. И колко обича страната си и синия си град:

От бронзовия залез на Бургас
последната цигара ще запаля
и с мидена черупка върху пясъка
ще пиша: “Твойто име е България!”

„Твоето име”

При всеки творец, както при всеки от нас, простосмъртните, неочаквано в мислите идва равносметката. За едни – какво са спечелили и натрупали. За други – красивите мигове, докоснали ни някога с ласкаво крило. За поета Ванев това е заминаването от реалния свят в загатнатия митологизъм на морската стихия и поредното връщане-прераждане. С плаха надежда споменът за него да трае поне колкото времето между две вълни, целуващи пясъчните устни на брега.

Скромен до болка, авторът търси уединение сред хората с подобна нему съдба. Защото там, сред общия пулс на социалната низина, се таи откровеното разбиране за човечност. Там проблясват интимните повеи на любовта; разтварят страниците си грубо, но вярно формулираните скрижали за добро и зло, за стойностно и непотребно, за фалша и искреността. Посланията в шепата завещани ни стихове на Иван Ванев са толкова „обикновени“, че трудно могат да бъдат изтрити от паметта на мислещия читател. Ще ги оприлича на хляба и виното, положени в жертвен дар пред разпятието на личната ни орис. На битието, което извървяваме с мисия да бъдем полезни на околните и на идните поколения, или в празно мърморене, че не сме оценени по достойнство. Да, това е нещо като кръстопът, посоката на който всеки избира сам.

Съжалявам само, че не те познавах приживе, поете! Е, писано ни е все някога да се срещнем – някъде, в други измерения. А дотогава, бъди с нас духом във вечните „Бургаски вечери“ – и нека не забравяме, че именно ти ни остави „своята синя, добра тишина!“

БУРГАСКИ ВЕЧЕРИ

В памет на Иван Коларов

Бургаски вечери – рибарски мрежи –
сръчно изплетени от тънка мъгла,
о, разкажете ми, откъде взехте
толкова синя, добра тишина?

Не сте ли слизали ничком под гребена
на уморените вечер вълни,
гдето почиват синьо-зелените
бури, родени от зли ветрове?

Там е зеленият свят на мълчанието…
Чайки и гларуси там не летят…
Лежи закотвен черният вятър –
мъртвият кораб на стария свят.

Бургаски вечери – рибарски мрежи –
сръчно изплетени от тънка мъгла,
вий не забравяйте кой ви остави
своята синя, добра тишина!

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Защо ми е така студено
и тръпки ме побиват цял?
О, сякаш вятърът във мене
студения си дъх е спрял!

Дойдох на този свят отдавна
под небосвода ведросин.
Сега вървя полузабравен
като заварен негов син.

Вървя към свойта вечна зима,
съдбата предизвиквам сам.
Раздавам туй, което имам.
И всичко свое ще ви дам.

И моля ви, не ме корете,
приятели! Това съм аз!
Един поет – богат и беден –
до болка влюбен във Бургас.

* * *

Когато се сбогувам със морето,
о, със морето ако се сбогувам,
ще дойдат всички спомени при мене
и за последен път ще се ръкуват!

Почувствуват ли колко е студена
ръката ми във топлите им длани,
преди да се завърнат във морето,
на вятъра те всичко ще разкажат.

И ще засвири с мидена черупка
най-тъжната си песен севернякът.
А чайките със острите си клюнове
ще пишат мойто име върху пясъка.

Вълните някой ден ще го изпият
със белите си устни и тогава
морето ще усети по горчивите,
солени песъчинки, че ме няма!

* * *

Уморени – вълните целуват брега,
топлия пясък и старите лодки.
Като кървава ивица гасне денят
и вечерта плува тиха и кротка.

Сънен премигва червеният фар
и дири с очи закъснелите кораби.
Свиват рибарите мокри платна,
бавно на кея настъпва умората.

Тръпне топлият синкав асфалт.
Порталът изпраща моряци и докери.
И млечна пътека луната постлала,
поема след дългите сенки на хората.

ПОЕЗИЯ

Към всичко станал безразличен,
единствено към теб – не съм.
И дързостта да те обичам
прости ми –
аз съм много сам!…

Или това е миг на слабост,
излъгах те,
нечестен бях!…
И нищо свое не ти дадох…
От тебе нищо не вземах.

Щом нямам право да отзема
от теб оная красота,
с която ти си тъй потребна
на себе си
и на света!

За дързостта да те обичам
прости ми –
аз съм много сам!
Към всичко станал безразличен,
единствено към теб –
не съм!…

РЕПЛИКА ПРЕЗ РАМО

Песните, в които аз оставам,
някой ще обича и след мен,
докато умея да забравям
своя дълъг и отруден ден.

Докато пред вечните момчета
боязливо спира любовта,
ще пребродя цялата планета,
всичко свое ще й посветя.

Знам, че трябва да обичам всички,
щом като не ми е все едно.
В този свят на влюбени, наистина
има ли за всекиго любов?

Има ли завареник Съдбата?
Мащеха ли е за мене тя?
Или съм единствен на земята,
вечният несретник на света?

И докато мога да забравям
своя дълъг и отруден ден,
песните, в които аз оставам,
някой ще обича и след мен!

* * *

Когато се огледа вечерта
във лунната пътека на морето,
един забравен спомен ще потърси
любимото си място във сърцето ми.

И бялото му идване тогава
ще ми покаже стъпките на лятото.
Унесен дълго, дълго ще вървя
сред жълтото му неспокойно ято.

Ще мина под салкъмите, приспани
от люлчината песен на вълните,
и там, където свършва песента им,
ще срещна едно влюбено момиче.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Различен и непостоянен,
но винаги един и същ,
аз идвам уморен и жаден,
добър като априлски дъжд.

И търся топлина и рамо,
една приятелска ръка.
И обич ми е нужна само –
да стопли грубата ми длан.

Но в моя малък свят, където
преплитат мислите лъчи,
се разминават ветровете
и мойта съвест не мълчи.

Едва тогава ви разбирам:
аз може би отдавна знам,
че трябва всички да обичам,
пред ужаса да бъда сам!

И от една и съща чаша
със вас да пия съм готов,
макар че нейното приятелство
не се превръща във любов!

2 thoughts on “Георги Н. Николов – „ЩЕ ИМАМ И ПОПЪТНИ ВЕТРОВЕ…“

    1. Бях на осем години и пишех първите си разкази. Учителката ни каза на баща ми на родителска среща, че в класа й расте писател, и татко, понеже не знаеше как да подпомогне по-нататък развитието ми, ме отведе в градския писателски клуб и ме повери на хората там.

      Едва след години, когато Недялко пое кръжока на младите писатели в Пионерския дом, ме преместиха там. Но дотогава батковците ме водеха редовно до дома ми вечер след сбирките и най-често това беше Иван Ванев.

      С нетърпение чаках да порасна и да се върна при големите, но когато това стана, там вече имаше други хора и Иван не идваше, Янаки беше в София, а останалите се разпиляха из страната и моят поетичен рай беше изчезнал.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro