Иван Здравков – НЕБЕСНОТО МОМЧЕ


Роден от светлината,
завърнал се в светлината
.

На мама Еми, с любов

***

Защо не спи небесното момче?
Защо мълчи?
Защо в градините небесни се разхожда?
Сълзата на небесното момче е светла.
Тъгата на небесното момче е синя.
Красива е душата на небесното момче.
Спят
всички ангели в небесния покой.
Защо не спиш, безсънен ангел мой?

***

– Кой ме уби, татко?
– Черният човек, небесен мой.
– Кой е черният човек?
– Той е невидим. Той е чудовище.
Той е призрачна сянка.
– Можехте ли да ме спасите?
– Прости, сине – загубихме битката.
Черният човек беше по-силен от нас.
Черният човек
уби хиляди и продължава да убива.
Той те откри в призрачната гора.
– Там ли загинах?
– Ти не загина, небесен мой.
Ти замина за оная планета,
където живее Малкият принц.
Знам, че си там,
знам, че си жив –
омагьосан, сияен, щастлив.
Ти не си спомен.
Ти си рана.
Помня аления ти шал
и сълзата ти алена…
– Знам, че умирам.
Видях последната епикриза.
Продължи за Малкия принц.
– Мили мой, страшно късно открих,
в някаква папка, върху някакъв лист,
твоя загадъчен стих,
писан в някаква вечер далечна,
той буквално гласеше:
Гласът говореше на моята душа:
– Иди и отвори Вратата, която никой не отвори,
а тя му казваше: – Часът не е настъпил ,
единствен Бог посочва истинския час!
Не е отсечена опашката на Гущера,
който единствен знае пролуката на Светлината,
водеща към тайната Врата…
А Гущерът съм аз.
Какво ме чака там? Узнай, душа.
– Кога написа този текст?
– Не помня. Беше преди години.
– Какво помниш днес?
– Помня зеления парк, където те снимах.
Помня как оформяхме твоята книга.
Помня колажа за Маркес.
Чашата с вино.
Помня пишещата машина.
Аз попитах – къде са капките кръв по снега?
Ти заби острия нож в дланта.
Помня твоята кръв.
Помня Библията. Лулата и очилата.
Свещта.
Помня дългия път на деня към нощта.
Мама се появи и извика – вие сте полудели!
Беше неделя, татко.
Най-удивителната неделя!
Помня пътуването до Лом.
Помня Дунава, който безсънен течеше.
Помня птицата, която летеше.
Помня – душата на синята къща въздъхна.
Ти каза тогава – късно е, страшно късно.
Аз и ти в онова последно пътуване.
Беше едно тъй дълго сбогуване.
Помня картините на Ван Гог. Нашият бог.
Той беше специален.
Ние обичахме неистовия холандец.
Моят Canon
бе ястребово око – той виждаше всичко:
слънчогледите, белите макове, тичинките.
Аз обичах живота – и той ме обичаше.
Помня над Родопа безкрайното синьо.
Помня Белите камъни –
моя тайна, зелено отечество и родина.
Аз не вярвах, че ще загина.
Аз не вярвах, че ще загина.
Помня призрачната гора без начало и край.
Там застинах.
Някой в мозъка ми крещеше:
Няма път! Ти си жертвата! Ти си агнеца!
В призрачната гора е ужасно студено,
всичко в нея е отровно зелено.
Аз все още съм там – в призрачната гора,
отчаян и сам.
Изведи ме оттам, татко! Изведи ме оттам!
Нощ или ден е сега? Кой час? Защо е тъмно?
Скоро ли ще разсъмне?
Скоро ли ще разсъмне?
Аз забравям кой си ти – как изглеждаш?
– Заспи-забрави, миличък…
Утрото е надежда… Утрото е надежда…

***

Аз съм оня, който те обичаше,
който те водеше за ръка,
който те вдигаше високо в небето,
който ти разказваше приказки,
който те сънуваше и целуваше.
Бог е дете, което ни навестява.
Помниш ли
как веднъж в полунощ те събудих,
за да видиш големия бял сняг,
който вали над света?
Помниш ли
как посадихме три брези някога –
двете отсякоха,
ах, как трепти третата и те чака.
Бог е дете, което ни навестява.
Аз затварям очи,
аз се вслушвам в тревите зелени –
все по-близо до бездната,
все по-близо до бездната.

***

Часовникът спря в 8,00 часа сутринта.
Мама чу последните удари на сърцето.
Помниш ли думите,
които написа върху белите листове?
Обичам ви! Обичам ви! Обичам ви!
– Помня. Как е мама?
– Мама вярва, че ще се видим отново.
Какво да й кажа?
– Кажи й, че ще я чакам.

***

Разпръснахме прахта ти на Белите камъни –
древното тракийско светилище в Родопа.
Легендата казва – тук е центърът на света.
Белите камъни – твоята тайна.
Идвал си често тук.
Какво си мислел? Какво си чувал?
Тътенът на подземните богове?
Шепотът на Богинята Майка?
Гласът на Бога Слънце, който те викаше?
Ти си при великите прадеди, небесен мой.
Щастлив. Обичан. Свободен.
Какъвто винаги си искал да бъдеш.

***

Оная нощ в съня ми дойдоха трима мъже – пратеници от Тибет, и попитаха за нашия син.
Казах им, че са закъснели.
Казах им – той наистина беше тук, живя и обичаше, воюваше за истината, но сърцето му спря да бие, покосен от злото. Беше лъчезарен, обичаше живота и не вярваше, че ще загине. Черният човек, който го погуби, връхлетя изведнъж, без да ни остави искрица надежда. Ето защо той няма гроб – просто се завърна в светлината, от която беше роден.
Тибетските пратеници се поклониха.
– Ти си бащата, поет по божия милост – каза единият от мъжете. – Чел съм почти всичко, което си написал. В твоите текстове липсват случайности, в тях има нещо безкрайно и еховито. Твърдиш, че някой диктува, че поезията е висше повеление на духа. Твоята поезия се разлива като лава и изпълва пукнатините на времето. Странни текстове в гранични състояния между будност и сънища. Ти пишеш дзен. Казваш, че дзен е отвъд думите, че дзен е озарение, че дзен е кръг, постижим с единствен замах на четката и ръката. Откъде знаеш всичко това? Ти си смъртен.
– Няма безсмъртие – рече другият от мъжете – всичко на тая земя е памет. Памет е времето, памет е Бог, памет е Библията. Пирамидите. Цивилизациите. Изкуството. Въздухът, земята, водата, огънят. Памет е човешкият дух. Честта и позорът. Душата. Словото е памет. Човешката реч. Ръката, която дарява.. Кръвта. Кръстът. Памет е животът, памет е смъртта. Паметта е космически код към съществуването на човечеството. Памет е книгата с белия кон, посветена на небесното ти момче, която разгръщаме. Голямата книга на живота има милион изписани страници и нечия ръка продължава да пише, без да знаем чия е тази ръка.
А третият мъж промълви:
– Небесното момче ще се прероди. Независимо къде и кога – и ние ще го открием. Защото е памет… Няма безсмъртие – всичко е памет.
Това казаха тибетските пратеници и се стопиха в зората.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro