Наталия Андреева СТИХОВЕ

hiram

МАЙСТОРЪТ НА МАЙСТОРИТЕ

Щом свещената котка напусне зенита, и пак
в недостроения храм на Хирам се засели,
най-големият идва. А с него – отвъдният знак
на знание древно, на мисъл без земни предели.

Последният камък на храма е въображаем,
само бог е завършен, човешкото все се руши.
Диаманти по пода за жадните. Тайни скрижали
за еднооки водачи на слепи души.

Но вечното никой не може да грабне. Остава
онзи издялан от камък, сияещ сапфир –
да властва над всяка душа и над всяка държава,
и над света да разпръсква мистичния мир.

През саркофага отново адептът ще мине,
ще се роди от ръката на жрец свръхчовек,
и в пирамидата няколко земни години
ще тласнат напред и на изток планетата с век.

Тяло човешко под лъвска глава. И походка
на сфинкс и масон, на водач и на пръв посветен.
О, ще се върне ли в храма свещената котка,
за да спаси този свят от покруса и тлен!

СЯНКАТА НА РОЗАТА

Думите, които се промъкват, падат и прииждат на талази,
са неизвестни думи. Те идват като кванти светлина,
частица и вълна, и сякаш двете заедно, и нищо от това.
Аз ги разпознавам вече сред стотиците, и хилядите,
и неизмерно многото… Но трябва да мълча. Мълчанието
е разменната монета под езика – за лодкаря на познанието.

Ще измълча столетието, и другите изминали столетия…
Тъй многолюдно е моето семейство от пространствата и ерите –
то не говори, но когато заговори, се разтрисат континентите
и разтреперват планините, и прозвънват гръмко сферите.
Тъй безтелесно е моето семейство, когато се превръща в дим
и върху пиките на пламъка леко се отправя в небесата –
там Хермес пак завързва своите износени от скитане сандали,
и се втурва за пореден път да угаси на прометеите пожара.

Сянката на розата е кръст, на мисълта бездушна – клада,
но не невежеството пали огньове под посветените безсмъртни,
то само носи съчките, друг знае как се свързват елементите
на пламъка и на плътта… И този многознайко на епохите
е винаги в услуга на качулката и тогата, на гилотината и трона.

Казват, че кръстът носи розата, но всъщност всяка роза
носи върху раменете си редици кръстове от сбъднати животи.
По думите ще се познаем, когато тук остане само ароматът й,
само полъхът й, сянката й лека и ефирна, сянката на сенките,
по думите ще се намерим в светлината, мои бели братя.
Аз ти дадох дума, ти ми даде дума, те дадоха ни дума –
обвързани сме повече от съзаклятници чрез онзи звук първичен,
който е начало на света, на сътворението, на родината на розата,
нашата безсенчеста родина – хармония от трепети, трептения,
оплождане на „О” и „М”, в което розата пониква от плътта
на онзи бог самотен, който ни е извлякъл от безмълвието.

ЛУЦИФЕР

Кой може да знае повече за думите
от мене – съществото, което ги създаде
и върху езика на онзи бог юдейски ги постави.
Но има думи, за които никой нищичко не знае,
те нямат смисъл и не можеш
да ги намериш в никоя енциклопедия
или в справочник за езици –
те сякаш не съществуват,
а удрят като гръмотевици,
като светкавици проблясват…
и тук ще спра, защото те не могат
да се опишат с думи.

Ала когато бездните на мрака се отварят,
познатото не ни спасява
от шемета, от чувството за падане,
за преобръщане.

Така съм падал
от люлки, самолети, от ръба на пропасти,
от диаметри на кръга, от обиколки на планети,
от птичи поглед,
от върхове на катедрали,
от височини на пирамиди,
от тайни геометрии,
от равнобедрени триъгълници,
от отвеси,
но нищо не напомняше за него –
не бе възможно
да оприличиш Голямото Пропадане.

Аз знам, че тайните нахлуват
през вратите на екстази, заклинания,
молитви, знаци, медитации –
и аз съм ги отварял някога една след друга –
бе празна стаята след тях,
но имах свободата
да я запълвам със каквото пожелая.

Ала светът отвъд –
той беше толкова препълнен,
той пееше, звънеше и гърмеше,
той се развиваше божествен
по всички диаметри на Творението.

Да мога да се сместя там – си казвах –
в онова безплътно Всичко,
огъня на знанието да открадна
и да го дам отново
на братята си в овчи кожи …

Но който дава огън на животното,
дава тласък на ръката му,
не на вътрешните сетива,
и той развива човешкото у него,
не божественото.
Даже птица после дроба му да кълве,
посято вече е семето на злото,
на безразличната наука, която не дели
омраза от любов и светлина от мрак…

Проврях глава и крадешком погледнах
към тайнствената си родина – светлината.

О, малко да премине този шемет,
това изтръпване, това безчувствие на сетивата,
когато пак привиквам да те гледам,
свят на хладни огньове и оксиженно синьо!
Ето, произнасям тайното ти име
и процепът небесен се отваря,
тревата ти от блясък ме посреща,
дървото на познанието се втренчва припознаващо –
по клоните висят кристални ябълки
и ангели във овчи кожи ме приветстват.

Ти си, ти си моята изгубена Аркадия!

Смъквам древната си змийска кожа
и хлътвам в забранената градина,
която някога напуснах заради плод изгнил,
за да я открия пак едва след залеза на боговете.

БАДЕН-БАДЕН

Попаднал сякаш в отпечатък на гравьор средновековен,
пътникът се пита с удивление,
дали живее някой в твоите обители,
или си населен с пришълци,
изпълнили пейзажа с временно присъствие,
тъй както временно живота са изпълнили?

Така навярно в тебе се завръщат
душите на отдавна мъртвите мислители.
Населват твоите страноприемници,
засищат се със светъл аромат,
и после дълго се разхождат над алеите,
понесени от звуците на твоя тайнствен
оркестър в полунощ.

Какво ли още имат да си кажат
Бисмарк тамплиерът и свободният зидар Дюма,
Екзюпери пилотът
и Сен-Жермен от Братството на Розата и Кръста,
Тот Ибисоглавият и Фараонът-еретик от храма на Атон
че пак са слезли сред градините на Едем
и тихо заговорничат под аркадийските му арки?

Така говореха си те през времената
и пращаха загадъчни послания един до друг:
измачкани и пожълтели книжни гълъби,
изписани със сънни пиктограми храмови стени,
папируси в измършавелите ръце на мумии
кабалистични знаци за отключване на Тората
и алхимични формули над розенкройцерските диаграми.

И още си говорят.

Но нещо неизказано остава винаги –
иначе защо ще се завръщат тук, където
общуването на духа е затруднено
от смесени езици –
отровен плод на вавилонски мазохизъм,
от сянката на кръст,
в прегръдката на който розата умира,
защото меч завършва купола на катедралите.

А ние се заслушваме от дълбините,
докато подриваме основите на манастирите,
докато пропукваме стените, във очакване
зеленото безпаметно да се прелее в синьото,
докато прегризваме кориците на книгите,
като гърла на уморени от вековен полет гълъби.

И зверската ни кожа постепенно се оголва.
И никнат ни криле от нетърпение.
И се разлистват нашите души
от звуците на полунощния оркестър.

Но неизказаното?
То ли ги накара да се спуснат тук, сред нас,
в този град, където даже камъкът тежи от знание?

Или се завърнаха, за да се наиграят само –
защото върху рая никога не пада сянката на кръст,
а само вятърът разрошва златната глава на розата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro