НОЩЕН БАР

Гръцка музика – тъмносиньо е
сърцето ми! – в пространството
на полунощите – натъпкано
с мъже – оси, залепнали
за безсъзнателното – с концентрати
се изгарят. Над всички
един опушен глас
– от прожекторите следван – пее
за морето, за слънцето,
за чувствената плът – изтръгва
викове. В опалената пещ
на бика на Фаларий
крещим
един през друг, един към друг –
за да се смесим –
да сме гъмжило,
удавници.

(И аз с вгорчени устни
се оставям на носталгията –
от стъпките описвана на танца!)
– Живях силно, много силно,
но не можах да разбера! –
повалян глас, монолог самотен
на моряк, кентавър
или корабокрушенец – от поглед
на едно момиче в друго, от една
във друга кръчма – от нощ във нощ
в морето анонимно пребиваващ.
– Възможност е
и тази вечер – извиквам
в отговор гласа си – блъскам се
в подводната му автономност.

(Не помня откъде се взе
момичето на масата – което
съска през изваден преден
зъб – създание митично…)
Бар-дамите… във водовъртежа
на светлините – удавени простори,
мъкната навсякъде умора,
потайни угризения и бягства –
в було от миражи – превъзбуда! …
– Преследвани без отдих –
какво не ни достига?
– Морета няма
за отчаяните ми приятели!
Моретата са замърсени,
обезсилени! Говоря за морето
в оня древен, забравен смисъл –
ще пукна от досада! – все същия
повалян глас се вкопчва.
Морето се издига, не стихва
приливът му: всичко да нараства,
без да се завършва – не преходи
и липси, а стъпки няколко
с момичето, което –
освободено от конкретност –
с бедра, гърди, ръце и устни
танцува танца – само танца!
– На моята любезна – за самотните й нощи–
оставям лебед от Константинопол –
белоснежен като кожата й!… –
недочувам по-нататък
номера на клоуна: с надуваем
петел в ръцете – за Ескулап,
лечителя…
(просташко ръкопляскане,
о с в и р к в а н е…
– Спокоен съм, спокоен
като морско дъно! – глас,
давещ се в главата ми,
за помощ призоваващ
може би…
– Изтерзан съм, с вътрешност
от сълзите разядена!
– Спокоен съм, спокоен…
– Като полунощен саксофон
съм сексуален!

Нетрайни нощни сенки –
утрото ни разсея.

ПАЗАЧЪТ НА РЕКАТА

Нагазих
в детството си,
в листата
на високите тополи,
в дъха
на глъхнало
и гнило.
Всичко е
особено болезнено,
под стъпките ми –
жива плът.
Реката
е изтекла.
С гласовете ни
надолу
и с очите –
потопени в нея.

И сега
изтича празна.

Единствен
аз се скитам
още тука,
единствен
аз приемам
пазач да си остана
на реката.

Така все още
тя ще означава
нещо.