ЗАЩО АВАНГАРДИТЕ?

Такъв въпрос може да се постави само в една страна като
нашата. И първо трябва да се кажат няколко думи за българския „културен манталитет“.

Ние не сме имали никога литературен печат, който да е
свободен от политически намерения и тенденции. Печатът е бил кооперативен, на туристическото движение, на есперантистите, на вегетарианците, на въздържателите, на водните синдикати, на синдикатите, на окултистите, на толстоистите, на дъновистите.

Всички те са имали нужда от „литература“, за да пропагандират своите тесни програми. Писателят и поетът е трябвало да приспособят себе си към едни такива нужди.

Нашият живот е бил и остава сектантски, догматизиран. Сектантството и догматизмът далече не са привилегии само на комунистите. Те пронизват всички наши обществени среди. Така в литературата ние нямаме никакво същностно развитие. Там, където в определен момент българската проза или поезия претърпяват някакво развитие (Александър Вутимски, Атанас Далчев, Константин Константинов), това става с цената на непредставим героизъм, с цената и на живота. Писателят е задължен да тъне в блато.

По-различно е положението в живописта и музиката. Художници и композитори са по-често чужди възпитаници или специализирали в европейските страни, често развили се в чужди културни
среди (Кирил Цонев, Бенчо Обрешков, Любомир Пипков). Независимо от това и художниците, и композиторите у нас се предпазват от „крайностите“ на авангарда, понеже ще се окажат под ударите на отечествения остракизъм на една лишена от търпимост среда.

У нас половината от читателите (доскоро поне) имаха чисто полицейски функции – да следят да не се наруши нейде „традицията“. И да надават крясъци, ако това се случи. Така, изхвърлени от едно развитие, което трае осемдесет години (ако вземем за основа 1908 г., футуризма, така нареченото „негърско изкуство“, кубизма) ние сега трябва да обясняваме на една лишена от информация, възпитание и съчувствие среда какво е авангард.

Опитах се да направя това в 60 реда за в. „Народна младеж“. Веднага се получи изпълнена със закани статия от софийски професор, който, оказва се, всеки ден беседва с историята, и на когото, оказва се, историята всеки ден дава право (тя няма други по-важни задачи!). Статията не излезе, защото се заканих да отговоря така, че от професора да не остане нищо. Рецидивите на глупостта нямат край.

След този необходим предговор – какво е авангард? Терминът е емпирически намерен (невежата си служи с думата „модернизъм“). Той означава скъсване с познатото, с установеното, което е и изчерпано. Но това е едната страна на авангардите.

Основата на съществуването им е исторична, авангардът е плод на иманентното развитие на изкуството. С течение на времето става изменение на формата. То е свързано както с общия стил на живота, с развитието на архитектурата, занаятите, материалната обстановка, така и с факта, че в своето многократно осъществяване формата изчерпва своите възможности. Това се отнася до външната й страна.

Съществува и втори тип изменение. Развитието, изменението в индивида, богатствата на индивидуалния живот, артистичната нужда от израз, която живее у всеки човек.

Тези два типа развитие стават исторически, видими са в гръцкото изкуство и в изкуството на ренесанса. Често пъти и двата типа развитие и изменение са в творчеството на един човек – примерно в творчеството на двамата гиганти Мирон и Поликлет. Във връзка с това говорим за външна и вътрешна форма. Едната е реална, другата – имагинерна (въображаема). Имагинерната форма може да погълне външната (Босх), а външната може да обслужва намеренията на имагинерната (в съвременността – фантазният реализъм).

В края на миналия век тези положения почват да се осъзнават теоретически (огромна роля за това играе изучаването на Плонит и неговата естетика в Германия през 60-те и 70-те години на миналия век).

В това време започва експериментално развиващо се изкуство. Първите опити са на импресионизма и те са съсредоточени върху възможностите на цвета и светлината.

Началото на експерименталното изкуство и изводите на теоретическата естетика са основите на новото развитие. В края на века са по-системните контакти с изкуството на предколумбовата Америка, на Западна Африка, на примитивните народи. Първоначалното мнение за тях е, че това са „неуки артисти“, които не познават анатомията, пропорциите и законите на движението.

В първото десетилетие на нашия век е вече ясно убеждението, че такива обяснения са наивни. С течение на времето (отначало интуитивно и емпирически) се стига до убеждението, че са възможни различни начини на „описание на света“ (в модерността: има различни гледни точки на семантическо описание на света). еализмът не е „естественото“ описание на материалния мир, фигурата и пространството. Свидетелство за това са китайската живопис и негърската скулптура.

Така съзнанието се освобождава от идеята за „адекватност“ на формата спрямо реалността.

Успоредно с това в активната естетика (естетическата мисъл на
практикуващите поети и художници) се установява убеждението, че описанието на света (дескрипция) не е предмет на изкуството или повече не може да бъде предмет. Описанието е по необходимост тавталогично („отражение“) и следователно не носи нищо познавателно – нищо вложено от индивида, нищо почерпано от неговия вътрешен опит.

Предпоставките за раждането на авангардите са исторични –
сложили са се в историята, продукт са от труда на етнографа,
митолога, историка на културата и изкуството, филолога африканист или филолога кечуа.

Така че нищо от твърденията на разни „марксисти“ професори
за това, че авангардите са декадентство, плод на снобизъм, на „уморени от култура“, превзети среди не е вярно. Авангардите настъпват като историческа необходимост.

В тях основна е мисълта, че развитието е вече вселенско, всесветско – няма развитие на отделен къс земя. Така се „заграбват“ изразни средства от различни култури. И тъй като японската филология или египтологията са изтъкнали вече огромната и особена връзка между слово и образ (теория на йероглифите), в Европа ще се опитат чрез летризма и „думите на свободата“ да използват графичните възможности на шрифта, да дадат „графична видимост“ на понятието. Върхът в този експеримент са калиграмите на Гийом Аполинер.

В поезията авангардизмът започва с футуристите. (Всъщност неговите корени трябва да бъдат търсени по-назад, към 1894 г. във „Вечери с господин Тест!“ (Намеренията на авангардизма тук са обаче само интуитивно постигнати. Нещата се поставят „на фокус“ от дадаистите (впоследствие – сюрреализма).

В прозата началото на авангардите трябва да се отнесе към 1905-1910 г., когато излизат „Земни храни“ на Андре Жид и „Мартин Лаурист Бригге“ на Райнер Валсер (престъпно неизвестен в България) и Франц Кафка, които дават съвършено нов вид на епичната форма, превръщайки епичния разказ във вътрешен.

Върхът в тази насока се постига от Джойс в “Одисей“ и „Събуждането на Финегания“.

Литературата е също така отрупана от културни богатства. Използува се магическото слово, разночетенето, игрословицата. Прозата потъва в езиковата стихия (жаргона, нестандартния език) и скъсва с литературната култура (и с университетите!).

И това става в театъра, в киното, където ритуалът, етнографският театър, маската, хорът се връщат. Престъпно би било да се премълчи влиянието на „Златната клонка“ на Фрейзър, който възпитава до огромна степен европейския авангард.

Да се представи и обясни в една статия европейският авангард, е
като да се представят в пет страници арабската или индуската
литература.

Авангардът не е дилетанщина – в това отношение са написани наистина много глупости. Авангардите имат значение дори за развитието на онтологията като наука. Те са една модерна онтология (да не забравяме, че творчеството на Рембранд играе функция на онтология до създаването на тази доктрина, до отделното й възникване). Те имат и чисто гносиологическо значение. Примерно авангардите стигат до идеята, че форма и битие са тържествени, че съществуването е по необходимост и преди всичко форма. В литературата авангардите разрушиха жанристиката, тафталогията, строфичността. В театъра – ужасна предна рампа, статиката и декламацията. В киното – механическото повторение на събитийното (с богатството на кинометафората и работата на монтажиста).

Разбира се, аз не поставям в равнозначност с авангарда различните дилетантски подражания на авангардизма. Авангардът предполага една огромна естетическа култура и пластична начетеност.

Смешни подхвърляния към авангардите са повече от вредни. Благодарение на „всезнайковщината“ на някои учени ние сме лишени от модерна литература. А може би вече и от възможността да я създадем.