Изключително строгата йерархия в Касталия е изградена по модела на Новия завет. Нейният управителен съвет се състои от 12 майстори и един Magister Ludi, навярно алюзия за Христос и неговите 12 апостоли.

Напускането на Касталия не означава автоматично напускане на ордена и членовете му си остават принадлежащи към него до края на живота си, по подобие на членовете на една масонска ложа. Както няма бивши масони, така не може да има и бивши касталийци. Изминатият път е изминат завинаги и изповядващата реинкарнация Играеща ложа е убедена, че той ще бъде продължен в следващите животи именно от тази достигната точка нататък.

Касталия е малко езеро на духа сред огромния материк на материята. Водата му не стига да напои жадните, а непосветените в красотата му мечтаят да пресушат и това последно място на светлината, за да го превърнат в поредната безплодна пустиня. Йозеф Кнехт и неговият приятел-враг Плинио Десиньори олицетворяват двете страни на тази неравна и предварително обречена битка.

Техният спор започва още във Валдцел, мястото, където се създават играчите на стъклени перли. Плинио също е възпитаник на Касталия, сам е много добър играч, но в същото време е и човек, на когото предстои да се върне в профанния свят. На него му липсва дълбочината на познанието на истинския посветен, оттам и раздвоението между Касталия и света. Но тъкмо това раздвоение е ковачницата, в която трябва да бъде изкован бъдещият Magister Ludi Йозеф Кнехт и именно чрез Плинио е съдено той да разбере постепенно предимствата на Играта и нейните играчи. Предимствата на Духа пред Света.
Херман Хесе знае колко стръмен и опасен е онзи посветителски път, който обрича адептите си на безбрачие, потискана посредством медитация сексуалност, абсолютна отдаденост на ордена и растящи от степен на степен обвързаности при все по-намаляващи лични свободи. Неслучайно той непрекъснато подчертава, че този път е предназначен за един тесен елит на елитите – малък, талантлив, избиран под лупа, но не и за широката маса хора. Не дори и за елита на профанния свят, чийто представител в Касталия е Плинио, тъй като играчите са една съвсем специфична порода хора. Те са подобни на богове или поне на полубогове, изковани от обикновени смъртни в Играещата ложа, защото единствено орденът и играта могат да направят от тях нещо повече от това, което вече са.

Самата игра с течение на времето се превръща в нещо, което не е само игра. Тя е житейски възглед, дисциплина, начин на живот. Философия, екстракт на мисълта, смисъл на съществуването. За едните. За други, като отчуждилия се от касталийското си минало Плинио, това е свят „изкуствен, стерилизиран, даскалски скроен… по-скоро просто привиден или някакъв полусвят”, където адептите на Играещата ложа вегетират без страсти, без пороци, без семейства, без майки, без деца и почти без жени.
На тези обвинения на приятеля от младостта Кнехт ще противопостави красотата и хармонията на Играча на стъклени перли и така постепенно ще върне изгубеното сред пороци и страсти равновесие в живота на Плинио. От своя страна Кнехт ще напусне сигурния свят на Касталия, за да стане учител на Тито, неговия разглезен син. Моллохът на света ще получи своята жертва и тази жертва ще бъде самият Magister Ludi.

И животът на Плинио, както и този на Кнехт, са трагични, макар и по различен начин. Първият не успява да примири в себе си касталийското със светското и остава човек, висящ между световете. Вторият е завършен касталиец, който поставя спасението на ордена над собственото си спасение. Той се разминава с колегията му, за която най-високо в йерархията на Ложата стои играта на стъклени перли, докато Кнехт смята, че това трябва да бъде страхопочитанието пред истината. Там се съдържа и хуманистичното послание на последния Magister Ludi, който един ден напуска педагогическата провинция и никога повече не се завръща в нея. Това послание гласи, че общество, което издига насладата от изкуството над истината, е обречено на сигурна смърт. По-късно Умберто Еко ще развие тази идея в “Името на розата”, обричайки по подобен начин и насладата от знанието.

Както повечето хармонично и стабилно устроени светове, и този в «Игра на стъклени перли» е тройнствен. Хесе, като истински духовник и посветен ученик на Изтока, е спазил и тук принципа на триъгълника. Животът, религията и духът намират своите образни съответствия в Плинио Десиньори, отец Якобус и Йозеф Кнехт и чрез тях Херман Хесе противопоставя в романа си природния, божествения и човешкия елемент. Разкъсван между двете си начала, духът често е принуден да се определи в крайна сметка към едното или другото, да се върне обратно към първоначалната си същност или да потъне изцяло в религията и така завинаги да заличи светското у себе си.
Нито бенедиктинският орден, нито светът ще изчезнат; ще се стопи във времето единствено Касталия, живата връзка между тези два свята.
Логиката на произведението, съзвучна почти винаги с логиката на самия живот, му нашепва, че в точката, в която се намира днес човешкото общество, орденът е обречен, играта също. Безсмислени са опитите тя да бъде изведена извън стените на Касталия и по този начин опазена за бъдещето. Провинцията на елита не може да спаси елита на провинцията и първата птичка на това променено отношение към играещите и безгрижни касталийски деца е твърдият отказ на Magister Ludi да служи по-нататък на изкуството заради самото изкуство.
Не може да има едновременно благородство по кръв и благородство по дух. Няма идеално благородничество и никога не може да го има там, където парите и властта се предават по кръв, а духът идва единствено от дух.

Залезът на боговете е в основата на Западната цивилизация и нейната култура, затова тази съдба трябва да бъде споделена и от „вечно веселите богове” на Касталия. Участта на Безсмъртните от Елада, които и до днес обитават Олимп, не е участ на свръхчовеците от Играещата ложа. Северът е непрекъснат мрак, Западът е залез и смърт на светлината. Всичко, което има начало, е принудено един ден да се примири и със своя край.
Настъпват времена, когато Изтокът трябва да намали своята излъчваща сила и факелът му да угасне на старите места. Бурите и дъждовете задушават светлината и пламъкът не може вече да се издига с предишната сила към своята родина – звездите.
Пъстрото ветрило, родено от разгръщането на колодата карти и нарисувало за миг мечтания свят, се превръща отново в безлично тесте и изчезва по своите магични пътища, следвайки сякаш законите на някаква капризна ментална алхимия. Перлите се разпадат подобно на кабалистични знаци, към които е изгубен ключът, организирал ги някога в слово, мисли, формули и думи.

Като умел фокусник Хесе прибира в края на романа тестето обратно в ръкава си. Играта на стъклени перли потъва в забрава и сякаш никога не е имало Касталия, нито Йозеф Кнехт, а само един литературен мираж, неподписано съчинение на неизвестен студент или някакво животоописание на измислен Magister Ludi, на когото писателското въображение е придало краткотрайни очертания, преди илюзията да се разсее като утринна мъгла.