Марин Бояджиев ТЕЖЪК Е ЗА МЕН ТОЗИ ТОВАР – девета част

Животът на Ванга за всеки, който отблизо я познава, е едно изпитание, което продължава повече от 80 години. Още от първия ден след женитбата ѝ с Димитър започват трудностите, съдбата ѝ остава неясна и с много въпросителни.

Моминският ѝ чеиз е само един плетен червен шал, бакърено гюмче и бакърена тенджерка. Това е споменът ѝ от бащиния дом. Неотлъчно до нея е Любка – първата ѝ опора до края на живота ѝ. Въпреки че през 1947 г. тя се омъжва и след това се премества в Сандански, двете сестри продължават да поддържат много близки отношения.

Къщата на „Опълченска” №10 е бивш склад, който е приспособен за живеене. Пред него е големият разхвърлян двор, който събирал търговците в пазарните дни. Тъмно коридорче, от двете му страни – по една стаичка. Отзад е пристроена още една стаичка – кухня, спалня за баба Магдалена и за братовите деца на Димитър. Свекърва ѝ явно е срещу този брак. Но е възрастна и болна.

В града и околните села се разчува, че Ванга вече живее в Петрич. След посещението на царя при нея, известността ѝ бързо пораснала. Започват да идват съседи с молба да им помогне. Жени, чиито мъже са мобилизирани или са в партизанските отряди, я посещават, за да разберат дали съпрузите им са още живи. Ванга се отнася със симпатия към тях, защото двамата ѝ братя и сестра ѝ споделят съдбата на тръгналите срещу режима, въпреки предупрежденията ѝ. Роднини на безследно изчезнали се допитват до нея.

Тази обстановка не се нрави на Димитър. Но той скоро е мобилизиран. На тръгване обещава, ако се върне жив и здрав, да построи нова къща за Ванга и да направи така, че тя да не усеща тежкото бреме, което съдбата ѝ налага със слепотата. Изглежда си мислел, че Ванга приема тези хора, за да помогне на семейството си, а като построи нов дом, няма да има вече нужда от това. Тя му благодари за обещанието и грижата и от своя страна го предупреждава:
„Пазете се от водата!”

Полкът на Димитър е изпратен в Беломорска Тракия, където върлува малария и повечето от войниците се разболяват от различни чернодробни болести. Димитър се върнал през пролетта на 1944 г. „половин човек”, с увеличен черен дроб, посред лято треперел от студ. Въпреки предупреждението на Ванга, той не се вслушал в думите ѝ.

Месеците около преврата на 9. 09. 1944 г. са време на тревоги и неизвестности, на кръвопролития и болка. През 1942 г., когато още е известна като Струмишката врачка, при нея идва годеницата на Антон Иванов, понесла върху себе си цялата мъка от случилото се. В едно писмо на Р. Б. до Ванга, цитирано от Красимира Стоянова, за първи път намираме доказателство за пълноценна изява на феноменалните способности на Ванга и това вероятно става след срещата ѝ с Дънов и хората от Бялото братство. Ванга възпроизвежда целия процес от 1942 г. срещу сътрудниците на ЦК на БКП. Не само се превъплъщава в ролята на обвинителя и на председателя на съда, на защитата и на обвиняемите, но и говори с техните гласове. Това тя прави рядко, само в случаите, когато е много впечатлена от „видяното”.

Но сега вече умишлено е насочила умението си и се е превъплътила, защото Р. Б. никъде не споменава, че Ванга е изпаднала в транс. Това може да направи единствено човек, който не само има феноменални възможности, но и владее до съвършенство общуването с астралния и менталния свят.

Ванга е толкова потресена, че съобщава на Р. Б., че ще помни видяното (разстрела) по-дълго от нея. Тя успява да осъществи контакт с Антон Иванов, с Петър Богданов, с останалите осъдени, да предаде на Р. Б. техните думи. Накрая ѝ казва, че ще се ожени за човек, който пише и ще стане известен писател.

Изпитанието за Ванга идва веднъж от това, което ѝ предлага животът, втори път от мъката, която вижда в миналото и бъдещето на тези, на които гледа. Защото отсега нататък тя вижда всичко като запечатано на кинолента – и минало, и настояще и бъдеще, чува гласовете на близките на нейния събеседник, които вече са починали, те задават въпроси, дават съвети… Преди преврата това са майки и съпруги на партизани и на мобилизирани войници, а след преврата близки на осъдени от Народния съд. Тя е потресена. Отговорите ѝ валят един след друг. Толкова е впечатлена от видяното, че не успява да го прикрие.
„Гроб! Гроб виждам!”

Или пък се радва заедно с близките:
„Върви си, той ще те посрещне!”
„Иди си, ще се прибере след теб!”

Наред с тези хора при нея идват разтревожени родители, изгубили децата си, отчаяни от болестта на свой близък. На всекиго помага, даже при разплитането на сложни криминални случаи. Вижда и смъртта на брат си Васил, предупреждава го преди да стане партизанин:

„Не отивай! Ще те убият на 23 години!”

Търсят я по всякакъв повод – за изгубени животни, за откраднати вещи. Никого не връща, но подбира първо по-тежките случаи, свързани със смърт, жестока съдба, болести. Знае предварително кой за какво е дошъл. В повечето случаи контактува с мъртвите, близки на посетителя, предава техните поръчения. Но винаги, до края на живота си, когато види пресен гроб, краката ѝ се подкосяват, тя спира за няколко минути и чак след това продължава.

Изпитанията дебнат Ванга и в семейния живот. Макар че не се е излекувал напълно, Димитър започва да строи къща. Тя става още по тъмно, за да приготви гозба за строителите, да опече хляб, да подреди дома, да премете отвън. През деня се раздава на хората, които се тълпят пред вратата на дома ѝ в тези толкова объркани години и се опитва на всеки да помогне с добра дума, със съвет, с чудотворни лекове, които само тя знае.

Къщата била готова, но Димитър отново се поболял. Явно разширеният черен дроб е довел до други болести… Болките в стомаха му зачестили, чувствал се отпаднал. Ванга сигурно му е варила билки, които само тя си знае, но той предпочел „приятелския съвет” да си пийва по малко ракия, която временно успокоявала болките. Пристрастил се към алкохола. Изглежда го измъчвала и мисълта, че Ванга не го е послушала и не се е отказала от своето ясновидство. Къщата той построил за нея, за да не чувства необходимост от нищо и да живее спокойно, от работа също можел да изкарва достатъчно пари, за да изхранва семейството. Не е изключено и в тези сложни времена тайно да е бил съветван да окаже влияние върху жена си, да не се занимава повече с „гледане“.

Но Ванга отдавна се е обрекла на хората, поставила си е за цел да им помага с феноменалните си умения и нищо не можело да я отклони от пътя ѝ. Димитър се затварял по цял ден, пиел и мълчал. Това още повече натоварило психиката ѝ, но тя вече е свикнала да преодолява собствената болка, била силен човек. Тя знаела, че Димитър ще си отиде твърде млад, а не можела да му помогне. Той не ѝ казвал нито дума – нито за ясновидството, нито за това, че нямат деца. Мълчал. А тя ходела из къщата като сянка, по цели нощи плачела и се молела на Пресвета Богородица. Знаела, че за мъжа ѝ няма никакво спасение, но все пак се молела и се надявала да стане чудо.

Никой от идващите при нея даже не подозирал за голямата ѝ мъка, за трагедията, която оставала скрита от очите на останалите хора. Накрая съпругът ѝ постъпил в болница – развил отново цироза, дробът му започнал да се пълни с вода. Цяла седмица Ванга седяла на един стол до леглото на болния. Когато лекарят пожелал да ѝ каже нещо насаме, тя му отговорила, че не е необходимо, знаела, че идва краят на Димитър. Докато шест месеца боледувал, Ванга била неотлъчно до съпруга си, но така и не можала да му помогне.

Отишъл си на 42 години и тя го „изпратила до оня свят”. Веднага на другия ден започнала да приема посетители.
„Те всички имат нужда от мен!” – казва тя на сестра си Любка и я пита защо връща хората.

Ванга понася кръста на вдовишкия живот. Участта ѝ става по-тежка, най-близките ѝ хора са до нея, но опората, мъжкото рамо го няма. В един момент решава, че ще е по-добре да отиде в манастир. Отива първо в Самоков, след това във Врачеш и Банско. Навсякъде не я приемат, не защото не е достойна за монашески живот. Казват ѝ, че е по-необходима на хората. Тогава решава да отиде да живее в Рупите.
Всеки ден при нея идват различни хора с болките си, с добрите и лошите си намерения.

„Тежък е за мен този товар, затова и аз чистя и така се облекчавам.”

С тези думи Ванга обяснява идеалната чистота, която цари навсякъде. Тя е на крак още в 5 часа сутринта, навик останал ѝ от детските години в Струмица. Облича се в чисти, спретнати, но тъмни дрехи. Един-единствен път решила да си сложи червена блуза, подарена ѝ от една американка, но някакъв глас ѝ казва:
„Не съблазнявай с дрехите си!”

Денят ѝ започва от молитвената стая. В нея са иконите, голямата картина на Тайната вечеря, под която е леглото, винаги застлано в бяло. На него е издъхнал съпругът ѝ Митко. Отляво е иконата на Исус Христос, а отдясно е Богородица. Точно там тя коленичи всеки ден, пред денонощно горящото кандило и отправя молитвите си. Към оная чудотворна икона донесена от Ерусалим, която Ванга боготвори. Тя е ревностна християнка и изисква подобна почит към религията и от близките си. Знае всички църкви и манастири около Петрич, знае наизуст литургиите и църковните служби, отлично познава Библията, въпреки че е сляпа от дванадесетгодишна.

Обича Любка да ѝ чете откровенията на пророците. Всеки ден молитвите на Ванга са към Бога, да ѝ даде сили да помогне на всички страдащи. Толкова силна и гореща е молитвата ѝ, че понякога нейната племенничката я е виждала как се моли и плаче:
„Каква е моята участ, Господи? На кого служа?”

Защото твърдо е убедена, че дарбата ѝ е продиктувана от Бога, на когото горещо се моли в дните след вихрушката, когато завинаги ослепява. А Господ ѝ дава други очи…

До тази стая е зимната градина с цветята, с които Ванга обича да разговаря. Става в първи зори да обиколи къщата и да си поговори с всяка вещ, с всяко цвете. След зимната градина идва ред на спалнята, където тя обича да се събира със съседките си, с жените, които идват да ѝ помагат… И навсякъде има саксии с цветя. Много цветя, към които тя е толкова привързана…

Ванга обича домакинската работа. Всяка сутрин, ставайки преди всички, запалва дървата в печката и приготвя закуската – я гевречета, я млечна баница, а след това готви яденето.
След като приключва с готвенето, към девет часа сутринта тя е в стаята, отредена за гостите, и започва да приема първите посетители, които отдавна чакат пред дома ѝ. Прибира се за обяд много изтощена и си почива за час-два, а след това отново приема дошлите хора.

В неделните дни отиват всички заедно на екскурзия до околните манастири и до различни местности, Ванга сяда настрани и се усамотява. Често семейно отиват и до Рупите, където след Преображение Господне имат навика да ходят всички петричани. Копаят дупки докато излезе минерална вода, ограждат я с тръстика и правят минерални бани. Това става в края на август, началото на септември. Там се събират много семейства от Петрич, които имат нужда от лечение – кой ревматизъм, кой някаква друга болест. Те с интерес очакват вечерите, когато наобикалят Ванга и тя започва да разказва увлекателни истории или подхваща някаква песен.

Привързаността ѝ към Рупите се засилва в средата на петдесетте години и тя е твърдо убедена, че тук е най-подходящото място за нея. Може би защото вярва, че точно тук е излекувала едно заболяване, останало ѝ още от детските години. Един-два пъти в месеца лицето ѝ се зачервява, покрива се с люспи. Лекували го, като ѝ пускали кръв, това донякъде помагало, но само за известно време. Когато се преселва в Петрич, заболяването изчезва благодарение на минералната вода.

Ванга почти не спи . Когато вечер затвори очи, всички човешки трагедии, с които се е сблъскала през деня, отново минават пред нея.
„Много мъка има по света! – казва тя пред племенничката си. – В тишината особено вечер чувам всички небесни звуци. Чувам небесните камбани как звънят на всеки час и как всичко живо откликва на този ритъм…

След години разказва пред свои познати, че наистина нощем в дома ѝ се чуват звуци, потропване.
„Прибираме се вечер с Витка, тя заспива, пък аз продължавам да слушам… Слушам… Както за хорските мъки денем…”

През първите години в Петрич тя за дълго се унасяла, отсъствала от света. После споделяла с Любка, че е била в непознати селища, затвори, концлагери, присъствала е на природни бедствия. Ванга си почива и като плете, и с домакинската работа. Тя не се страхува от нищо. Вечер свободно обикаля из къщата, из двора. Преди да си легне, всяка вечер потапя краката си в леген с вода донесена от Рупите. Веднъж в дома ѝ влиза змия. Навила се на плюшената пътека. Ванга я настъпила, но змията не я ухапала, а изпълзяла спокойно навън. Не можали да я открият.

И преди, и след преврата властта гледа на Ванга като на врачка, шарлатанка. Когато мъжът ѝ е мобилизиран на фронта, от кметството ѝ изпращат съобщение да дава по 15 трудодни на месец. Те знаят, че тя не може да изпълни тази заповед и затова искат пари. По-късно ѝ налагат непосилен данък. В първите дни след 9. 09. 1944 г. пристига милиционер и иска да я отведат в съвета за справка. Тя го моли да изчака, докато Димитър се върне от пазар, но той е категоричен:
„Ще слушаш шума от стъпките ми и ще вървиш зад мен!”

Органите на реда наблюдават колко хора на ден я посещават и колко остават за следващия ден. Измъчват я с различни доноси по неин адрес, подиграват ѝ се. Често забраняват дейността ѝ, после негласно я разрешават.

Времето след 1957 г., когато Плутон навлиза в съзвездие Дева, до средата на шестдесетте години е белязано със стремежа на властта да ограничи дейността ѝ  Атаките са най-вече от някои „известни” лекари, изпълняващи политическа поръчка. Крайният консерватизъм и вулгарният атеизъм се стремят на всяка цена да разобличат „Петричката врачка”, както я наричат тогава. Около нея се създава мистична обстановка, говори се за шарлатанство, за това, че черпи сведенията си за хората, на които гледа, от различни информатори. Това дълбоко наранява пророчицата, но тя е свикнала отдавна на такова отношение, очаквала го е, видяла го е в пророческите си сънища.

Най-сетне, след настояване на близки до Ванга влиятелни личности, тя получава официално признание от държавата. За нея се грижи охрана, посещенията стават след предварителна заявка. Така се сбъдва и предсказанието на брат Влайко:
„Пред дома ти ще има железен стълб, а къщата ти ще стане клуб!”

 

1 thought on “Марин Бояджиев ТЕЖЪК Е ЗА МЕН ТОЗИ ТОВАР – девета част

  1. …интересно четиво, леко се чете и през погледа ми препуснаха годините на една светица обречена да познава мъката на човечеството, губейки зрението си тя получава благодатта от висшите сили на Вселената, милостив е Бог, Той нас ще спаси, е обичала да казва често…не си спомням откъде го знам. така трябва да се пише за медиуми, думите да се плъзгат и да те водят Там, където не всеки е посветен да бъде…
    Удоволствието е изцяло мое, Марин Бояджиев!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro