Недялко Гешев ИЗ „БЕЛЕНЕ – ОСТРОВЪТ НА ЗАБРАВЕНИТЕ. ПОНТОНЪТ „УЖАС”“

Един ден група надзиратели и милиционери заедно с Борис Митев дебаркират с лодка пред голямото помещение и изваждат списък от 40 – 50 имена на затворници, по-голямата част от които привърженици на ЗМС. Някои от тях успяват да се скрият по таваните и под наровете и не се явяват на повикването.

Двадесет и осем обаче биват арестувани, подлагат ги на щателен обиск, събличат им кожухчетата и всичко топло и ги подхвърлят на произвола на злата съдба посред зима. По време на престоя ми в Шуменския затвор и вече половин година в Белене имаше всякакви наказания за по-дребни или по-тежки провинения. Но понтонът на ужасите бе нещо съвсем различно, далеч надхвърлящо изобретателността и жестокостта на средновековните инквизитори.

Той беше от ония понтони на военната инженерна дружина, които бяха вече в пенсия, но годни за концентрационните лагери. На борда му ръка на неизвестен нещастник бе изписала с гвоздей: „Понтонът „Ужас”. Дълъг беше около пет метра, широк повече от метър, дълбочина – приблизително 90 сантиметра. Двадесет и осемте младежи били наказани при температура нула градуса.

Понтонът бил завързан за стълба на който се веело червеното знаме с извезани сърп и чук. Отстрани по сухото се разхождала охраната и наблюдавала какво става вътре. Понтонът пропускал вода и бавно се пълнел. Краката на някои затворници подгизвали, цървулите им били пробити..

Шестнадесет денонощия дунавските ветрове повтаряли една и съща песен: „Понтона…Понтона…Понтона…” Никой от подхвърлените в лапите на бялата смърт нещастници не можеше да изтрие от паметта си тази дума! Шестнадесет денонощия прави, под откритото небе, могат да се облегнат само на пет-шест сантиметровия борд, ако заспят, рискуват да паднат в реката. Единственият лукс – две седалки за по няколко лагеристи. Храната – разредена чорбица и хладък чай. Времето е дъждовно, лапавица, виелица. Дрехите са мокри, полепнали на изнемощелите тела, лицата са посинели, лицата – вкоченясали.

Бурята бушува, студът сковава дрипите, скреж покрива небръснатите лица…Температурата спада до минус 15 градуса, блатото замръзва, ледена кора обвива всичко наоколо.. Отначало наказаните подемат земеделския марш: „Напред неотстъпно, другари, напред в неотстъпна борба, часът за разплата удари и бойна засвири тръба.” Запяват и други забранени от режима песни, но студът пречупва всяка проява на смелост. Следващите дни водата започва да се изтегля, изместват понтона извън оградата в близкия отводнителен канал, под строга стража на милиционер денем и нощем.

Останалите затворници – каторжниците от обекта – продължават да се трудят, разбиват леда, носят дърва за кухнята, фураж за добитъка. Температурата застрашително спада. Двадесет и осемте са премръзнали, с безчувствени, посинели крайници, с подпухнала кожа, проядена от пукащи се мехури.

Гледката е страшна…”Разходката” до клозета е мъчителна, подпират се един на друг, ходят като на кокили, сякаш мравки им лазят по пръстите, пълзят нагоре. Един ден покрай тях минават милиционери, млади войничета и младши лейтинант Митев. Наказаните не молят за милост, на устните им е застинало проклятие:

Ето го Борис Митев – садистът! Кръвопиецо, ела да ти платим куршумите, че да ни избиете! Народна милиция, народна армия, гледайте на какви мъки сме подложени и разкажете на народа ни това, което сте видели! Митев се усмихва и доволно потрива ръце: – Викайте, викайте, ще стоите там, докато изпукате от бялата смърт.“

Милиционерите вървят с приведени глави, не смеят повече да гледат, едно от войничетата изтрива с длан издайническа сълза. Кога ще дойдеш, бяла смърт, че да прибереш тези нещастници? Да се свършат най-после мъките, нали казват, че ти само приспиваш!

На 21 или 22 януари, не си спомням точно, и мен ме отведоха при наказаните, само че ме качиха на една дървена лодка. Може би същата оная с която се бях опитал да избягам. Ще споделя съдбата на нещастниците. Ноктите на краката на някои от тях се свличат, болките са непоносими, сякаш ластик стяга нозете им. Безчувствени стъпала. Мравките продължават да пълзят бавно, но се усещат, хиляди мравки, невидими, чувстваме как пълзят по телата ни. След мравките ще дойде гангрената, след това бялата смърт навярно! Ще дойде и нашият ред, може би краят ни ще настъпи както при онова злочесто куче, вързано през нощта от охраната на кола. Объркват се мъчителни мисли с фантастични сънища…

Понякога човек е толкова близко до смъртта, на границата между двата свята. Впрочем, какво различава едно бавно вледеняващо се тяло от изстиналия труп? Кой измерва това разстояние? А от безбрежието на вечността? И неизбежният въпрос – колко още ще ни държат така? Един ден откараха наказаните от понтона към обекта. Останах сам в лодката. Към обяд се завърнаха с тъжни лица и мрачни погледи. Разправиха ми как Борис Митев им поднасял по една декларация за сътрудничество. Един подпис и щели да бъдат отново в топлите помещения.

Само подпис и край на мъките. Някои припаднали от студ, но не подписали. На 29 януари отново ги откараха на обекта. Останах в лагера, охраняван от милиционера Страхил, който беше измежду малкото, запазили късче човещина в себе си. С негово разрешение слязох от лодката, довлякох една дъска, за да ми служи през нощта да държа там на сухо краката си. Малък жест, но за мен означаваше много. Към обяд в очите на завърналите се имаше не само мъка, но и отчаяние.

Борис Митев, озлобен от вчерашния си неуспех, бе измислил нова инквизиция за нещастниците. Заповядал бе да се изхвърли водата от бившия карцер и да ги затворят там в калта. От сутринта до обяд изхвърляли с кофи и баки, но нивото на водата не спадало. Дори и най-невежият можеше да разбере, че ямата се пълни под налягане, но Митев не се примирявал с това обстоятелство. Чак след като се уверил с очите си, се съгласил. Гледах ги съчувствено, те от своя страна ме съжаляваха за това, че денонощно съм принуден да стоя свит.

По-голямата част от наказаните на понтона бяха мои приятели: Борис Янков /Бъбрека/, който направи опит да бяга през лятото с Иван Семков, но бе заловен, Михаил Петров от Софийско, Ганчо Ганчев, Злати Бузаков, Таню Колев Танев, който намери смъртта си на 10 март същата година. Ганчо беше със златни ръце, родом от село Драгово, Карнобатско, осъден на 10 години затвор за конспирация. От глина можеше да измайстори статуйки, понякога дялаше от дърво фигурки, лица на жени. Рисунките му, макар и само нахвърляни с молив, показваха таланта на художник. Удивлявахме се на твърдото държание на Злати Бузаков, съден беше с Ганчо.

От същия, Карнобатския край на понтона беше и Стефан Ненчев /Бозайника/, краката му бяха в отчайващо състояние. От Софийско беше малкият Гошо, едва се отърва от ампутация на ходилата. Добре че бяха млади и здрави организми, та устояха на всички изпитания и мъки. А Иван Парасков от Хасково, русо, засмяно момче, дълго време се влачеше с бастун. Иван Чобанов от Пазарджишко, младеж – скромен, приказлив, никога не се оплакваше, макар краката му да бяха много зле. Анархистично настроеният Георги Донев от с. Чуковец, песнопеец и шегаджия, също се държеше мъжки. Петър Андреев от Ловешко, бе приказлив и весел младеж, винаги готов да ти се притече на помощ. И Иван Мостров, оня, гдето едва не го пребиха за заловения заек, също се намираше на понтона.

Имаше и привидение за нас. Една сутрин отиващи на работа младежи ни подхвърлиха торбичка с провизии. Усетихме и моралната им подкрепа. Милиционерът, който ни пазеше, същият онзи Страхил, който ми позволи да придърпам дъската, се направи, че нищо не е видял. Не знам по какъв начин, беше изпратен да служи тук Страхил, но хората като него облекчаваха съдбата ни. Торбата, която ни подхвърлиха приятелите, съдържаше една кутия мас, малко сухар и около кило бонбони. Разпределихме си всичко по равно, независимо от различните ни политически убеждения.

Един ден почувствах, че ми се мая главата и паднах в лодката. Двама от наказаните на понтона, без да питат охраната, скочиха при мен и ме извлякоха на сухо. Целият бях мокър, тъй като ледът се беше стопил. Приятелите ми помолиха милиционера да ме занесат до помещението, защото съм мокър, но той отказа. В този момент духна резлив ветрец, застуди се, дрехите замръзнаха по тялото ми, вдървих се целият и вече не можех да мърдам крайниците си.

Издавах само слаби стенания. Някой подхвърли, че агонизирам. Започнаха да протестират пред стражата, за да ме спасят. На няколко крачки от лодката имаше купчина оборски тор от конете на началниците. Двама от понтона скочиха и ме заровиха в нея. Температурата отвътре беше доста висока и започнах да се затоплям. През главата ми мина светкавично мисълта за грозящата ме бяла смърт. Може би тези минути, когато агонизирах и милиционерът поемаше отговорността за евентуалната ми гибел, се оказаха решителни за евакуирането ни на обекта.

Двама младежи ме поддържаха от двете страни, останалите мъчително бавно се придвижваха към входа на лагера. Вкараха ни всички в малка стая, която служеше за „четалня” или библиотека преди наводнението. Водата се беше изтеглила, но калта не беше напълно изсъхнала. После ме откараха в дежурната стая до портала, където гореше печка, за да могат по-бързо да изсъхнат стените и дървения под. Младежите бяха откарани в друго помещение, опразнено по време на наводнението. Вечерта дойдоха при мен един старши надзирател – Нейко Добруджанеца и един сержант от милицията, чийто отличителен белег бяха трите сребърни зъба отпред на горната челюст.

Двамата ми нанесоха побой с юмруци, докато не ми текна кръв от носа не спряха. Излязоха и заключиха вратата отвън. Не се мина и половин час, ето ти го надзирателят Русан, върза ми ръцете отзад с връв и ме предупреди да не се опитвам да отварям прозореца, но аз претрих връвта о стената и до сутринта бях със свободни ръце.

Русан се отнасяше сравнително добре. Ръмжеше, но не ме закачаше, когато тръбата свиреше за ставане и за излизане. Сигурно знаеше какво са направили с мен онези двамата. Към шест часа при мен влезе един циганин затворник, който се грижеше за домакинството и палеше печката. Расим ми даде да пия чай от неговото канче. В това време влезе и Славчо Ицов, свръзката на надзирателите. Като разбра, че някой ми е дал чай, разфуча се и разпитва кой е. Казах му истината, защото не знаех, че Расим ще пострада. Към седем часа отново ме върнаха в лодката, а другите момчета – на понтона.

Расим също прекара там една нощ. Славчо Ицов, изпечен мошеник и доносник, беше много подла твар. Всички се бояха от него, дори другите доносници. Понякога затворниците бяха готови на всичко, само и само да се подмажат на администрацията. Клеветели са даже и надзирателите пред началниците, но с това не облекчаваха съдбата си. Бяха презирани от затворниците, надзирателите и началниците. И все пак използвани!

Понякога надзирателите даваха добър урок на подобни доносници, като пред всички ги изобличаваха с думите: „Ти не си нужен на твоите съидейници, нито на нас”. Така направи веднъж и надзирателят Дочо с един младеж, който му шепнеше на ухото.

1 thought on “Недялко Гешев ИЗ „БЕЛЕНЕ – ОСТРОВЪТ НА ЗАБРАВЕНИТЕ. ПОНТОНЪТ „УЖАС”“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Afiseaza emoticoanele Locco.Ro