ГЛАВА ТРЕТА: ДУХОВНАТА СМЪРТ
РЕНЕСАНСЪТ И ТРИУМФЪТ НА ЕЗИЧЕСТВОТО ЧРЕЗ СЪВРЕМЕННИЯ ХУМАНИЗЪМ
Раждане на хуманизма през 14-и век. – Неговият дух. – Неговото
въздействие върху социалната християнска Държава. – Неговите
последствия. – Папи и Църква пред хуманизма. – Опасности от
езическите науки. – Полза от катехизацията. – Духовенството можеше
да избегне опасността; неговата уязвимост. – Езическият Ренесанс,
приет без страх от монасите. – Езическите науки и интелигенцията. –
Адското люпило сред Просветените от Ренесанса. – Апостолическите1
секретари: Петрарка, Бокачо, Колучо Салутати2, Поджо3 \ Лоренцо
Валла4, Аретинецът5 и т.н. – Влиянието им върху следващите векове.
– Езически резултат от хуманизма; неизбежен ли е той? Кой го направи
такъв? – Трябваше ли папите да приемат източноправославните
белгълци. – Истинският хуманизъм. – Двата Духа на Историята. —
Фактите и Законите. – Принципът на социологията; нейният ключ. —
Регулаторни закони на хуманизма. – Трите социални Ордена и трите степени на Образованието.
Хуманизмът е роден през 14-и век в двора на висшето духовенство. От Италия – до Франция, после от Авиньон – до Рим, проповядван от светските Просветени, които го бяха изхабили предварително, насърчавайки и възползувайки се от временните духовни принцове. Ренесансът учуди, заслепи и подкупи Църквата чрез най-висшестоящите й човешки представители: папи и кардинали.
Кой Ренесанс? Защото има два: форма и същност, плът и Дух. Този на Духа, а този дух е смъртен във всяко състояние – синтетично и живо, религиозно и социално. Той се нарича езически манталитет и управленска мисъл. В източника си, в зародиша си, казвали сме го вече, индивидуалният Разум издига себе си в Принцип, в Закон, в Критерий на човешкия дух; а последният отива по дяволите без първия. Това е полуграмотната, изменническа Судра6, която осакати Църквата и социалната Държава на Патриарсите отпреди пет хиляди години; това е вероотстъпническата съвременна Судра, която уби, преди повече от век истинската Буржоазия и социалната икономика на нашата нация.
Тя осакати и Църквата и общите Държави на нашия Господ Иисус Христос; защото във всички времена нейният ход е един и същ: събаря всичко, за да окупира всичко; става незаконен паразитен посредник на всяка обществена икономика, за да я подчини на своята продажна хищност. Истинското й име е Анархия, Индивидуализъм, Завист и Алчност, до колективната лудост на убийството и плячкосването.
Нейната мисъл е зависима винаги от стомаха, дори когато изглежда, че идва от мозъка. Това е знакът, по който може да бъде разпозната навсякъде и във всичко. Мислейки със стомаха, тя действа чрез дебелото си черво и всичко, което завладява или докосва е почти непоправимо замърсено: образование, правосъдие, икономика; вяра, закони, нрави; наука, изкуство, живот. Човешко чудовище, създадено по образ на Сатаната, в светлината на Бог тя се търкаля ослепена.
Това е госпожа Судра-та – “стани, да седна аз”, госпожа “главорез”, когато се наложи; госпожа “Врящото гърне” винаги за себе си и за своята банда.
Тази майка на всички крахове и на седемте главни гряха следователно не е Ева, а Лилит7 на човешкия Дух. Тя е също госпожа Журден, луда по Змията (не Мъдростта, а Сатаната – бел.пр.), неин учител по Логика, която убива заради него добрия си съпруг, направил я баронеса и господарка. След като измерва сукното с фалшива мярка, тя подчинява всичко на същата измама, всичко от Тавор до Голгота: тя нарича това тълкуване на Библията, но свое собствено; тя се облагодетелствува от това, но за наша сметка. Днес нейният клерикализъм8 ни струва милиарди годишно.
Според времето тя е привърженик, а после и ласкател на гилотината. Това е нейната мечта: да стане по свой начин кървава принцеса. Този манталитет започва и завършва в две местоимения: знакови за нейното разбиране: Аз и Моята воля; Аз, с главна буква, както е в английския език. Родена джебчийка, тя винаги гледа жадно към нечие портмоне и, за да се добере до него, според обстоятелствата, нарича себе си атеистка, философ, филантроп, теософ, теофилантроп, хуманист-конкордат, каквото се сетите, но не и християнка. Тя изпитва ужас от реликвите на светците, от свещените олтари, а щом види разпятие, се разпенва, обзета от най-лошите демони. Наскоро тя захвърли едно такова разпятие на планината Пеле9 и отговорът на централния огън още не е затихнал.
Вавилонската революция, която предизвика един втори потоп от кръв и кал, я удостои с почести, не само имперски, но и божествени под името госпожа Немрод – правото на най-силния. Ако не беше Мойсей, тя би унищожила и завета на патриарсите, крещейки срещу творящото Божие Слово: “Смърт на безчестника!”
Антифренската революция, нейната, завръщането на Рим, я превърна в кървавочервен идол, който крещеше същото богохулство срещу Божието Слово във всичките му аспекти: Създателя, Въплътения, Възкръсналия, Първосвещеник и Цар на вечния Живот. В лицето на една проститутка, философската Карманьола10 я издигна на олтара на Парижката Света Богородица под името Богиня Разум, като във Вавилон.
Лутер, като човек от Севера, прояви известни задръжки и чувство за мярка. Той се ограничи само до подготвянето на този апотеоз: “Всеки човек, надарен с разум, е роден интерпретатор на Писанието.“
Интерпретацията на тази зла жена се състои в това, че тя седна върху Писанието и върху Лутер. Последната дума на този манталитет е: Sit pro ratione voluntasi Mea11, разбира се! Той е крадецът на класическите знания. Оттам идват черупките, които унищожават всяка перла, ужасния остракизъм 12 , това адско надигане на прокълнати, шовинисти, фанатици, езичници, презрeни посредствени в цървули или котурни13, авантюристи от Рим и Атина, софисти от Агората, ритори от Форума, които плащат на електоралната си клиентела, но за нейна сметка като в нови circenses14 и отнемат рапет15 под формата на данъци.
Оттам идват и тези ограбени и празни манастири, тези пусти училища, тези профанизирани и опустели свещени убежища. Оттам е и тази неизброима нещастна тълпа от изгнаници, жени и мъже, небесни сестри на бедните хора, Ангели на истинската Демокрация, набожни от всички ордени, които, тук на Запада, олицетворяват войнстващия дух на истинския християнски Живот, отговорността на големите към малките, дисциплината, готовността за преданост и за саможертва.
Те изпреварват епископалната Църква на Франция и нейните последни поклонници в това смазващо изселничество, което прогонва, отново заедно с тях и Душата на нацията. Тази църква ще си позволи скоро повече и от Легиона на Сатаната, който впрочем я притежава.
Престаравайки се така, тя напразно се надява да се спаси от ужасното възмездие, което я очаква; но гражданската война, както във времената на езическия Рим, ще я разкъса, защото нейната политика всъщност поражда тази война, като отваря и вратите за чужди нашествия.
В същото време този неправилен начин на мислене е и лоша воля, тази, която никога не ще постигне мир, нито вътрешен, нито външен. Не ще го постигне никога, защото не го позволява и на никой друг – от Каин до вавилонската кула, от философския и политически Шабат на гърците и римляните до енциклопедистите и Анархията на съвременото Образование.
Как можаха папи и кардинали да се оставят да бъдат увлечени от въртопа на Пропастта, чието дъно днес докосваме? Тяхната святост не виждаше злото; смятаха, че вярата в светското е толкова стабилна, колкото и тяхната собствена; ръководеха ги много други мотиви, някои – благородни.
Трябва да признаем, впрочем, че езическите знания бяха по-малко опасни за духовенството, отколкото за псевдодуховенството заради подписания през 313 год. интелектуален Конкордат под името схоластична Теология. Този двустранен договор със сигурност не е бил съвършен. Той позволява на езичеството да съществува успоредно с християнството; от една страна – християнско образование, от друга – езическа философия.
Той принизява богословското; той учредява едно неизбежно смесване между расите и затова ние постоянно виждаме как конкордатната раса се стреми към езическата; но дори и такъв какъвто е, той е поддържал и продължава да поддържа една дисциплина на ума, фиксирана от началната катехизация и вторичната теология. Освен това, повтаряме го пак, към тази конкордатна раса, въпреки нейната слабост и несъвършенство, ние се отнасяме с уважение.
Тези учения биха могли дори да бъдат съвсем безвредни за духовенството ако бялото духовенство виждаше в монашеството пример за епископалната църква-наставница и периодически се пречистваше интелектуално, морално и духовно от всякакъв светски примес.
При тези условия църквата на Иисус Христос би разполагала, за да защити своето господство, със всички директни и индиректни оръжия на Евангелието: едно силно християнско възпитание, осигуряващо неуязвимостта на сърцето и живота; едно мощно знание, не само теологично, но и богословско и научно, което пропива ума и го прави синтетичен господар на всеки анализ; взаимен и йерархичен контрол на иноческото милосърдие; дисциплина, не по принуда, а от доброволно покорство, това което произтича от Fiat voluntas tua16 във всичко; икономическа независимост, на база поземлена и движима собственост, по отношение на всяка политическа и гражданска власт; сигурност за живота, която отдалечава от индивида позивите на стомаха; отричане от Света, който обрича Съществуването на повика на сетивата, на грижата да изглежда и да преуспява.
Гръцките и латински Ордени, развъдници на светското Духовенство, обединяват повечето от тези условия; но имат две слаби места, университетско и социално. Причина за първото е Теологията, ментален конкордат на Интерпретация между обективното Богословие и субективната Философия на езичниците, индивидуалния разум и неговата метафизична и диалектическа субективност.
Такава е първата уязвима страна, която навежда духовническото разбиране към езическия манталитет, вместо да го подчинява във всичко на непобедимата християнска интелектуалност, въоръжена, както ще го покажем по-късно, с двата обективни критерия на свещената Традиция: Животът и Науката.
Всичко това е било лечимо, а съвременните лекове са: Науката, освободена от всякаква философска интерпретация и богословските текстове, разглеждани при същите условия.
От социална гледна точка, иначе казано в приложението на Традицията в добрата колективна воля, липсва сигурност по отношение на органичните условия на политическата Държава и тези на социалната Държава, откъдето идва тенденцията да се пренасят готови формули от езичеството.
Тези непълноти прозтичат една от друга и корективът на първата задължително води до корекция и на втората. Освен това, гръцките и латински Ордени, бидейки епископални развъдници на монашеското духовенство, развиват в много висока степен това, което Питагор напразно се опитвал да изкорени чрез реформа на Езичеството, след като изучил подробно патриархалната Традиция.
Виждаме, че от 14-и век монашеското духовенство, чиито водачи имат ранг на епископи и са част от образователната Църква, а заедно с него и йерархията на светските принцове на тази Църква, приемат без страх езическия Ренесанс и го насърчават с ненадминати либералност на ума и гостоприемство.
Бенедикт XII през 1335 год. прави Петрарка, този истински кръстник на Ренесанса и Хуманизма, каноник на Ломбез17; Климент VI поверява на същия Петрарка посолството в Неапол през 1343 год., през 1346 год. го прави протонотариус и апостолически секретар, после архидякон на Парма през 1348 год. и накрая каноник на Падуа през 1349 год. Инокентий VI, макар и по-строг от своя предшественик Климент VI, прави Заноби апостолически секретар. Урбан V продължава същата традиция и по време на управлението му сред секретарите откриваме хуманистите: Колучо Салутати и Франческо Бруни, чийто племенник Леонардо, наречен Аретинеца, също бил апостолически секретар, в известен смисъл, началник на службата на свещеническата канцелария в началото на 15-и век.
При Мартин V, който се връща от Авиньон в Рим, Поджо е ръководител на Колегията на Секретарите, нещо като Академия, в която участват само хуманисти. В тази колегия християни като Амброджс Траверсари18 – камалдул19, Мафео Веджо20 съжителствуват с езичници, проядени от пороци, като Поджо, Аретинеца, Бекадели Панормита21 и Филелфо22.
Накрая, с Николай V, Ренесансът превзема, така да се каже, и първосвещеническия престол. Благочестив и предан, той раздава своята благосклонност на всички хуманисти, както на езичници така и на християни. На Теодор Газа23 дава катедрата по гръцки език и философия в римския университет. При управлението на Николай V, Марчело Фичино24 е оракул на Академията във Флоренция и вдъхновява Джаноцо Манети25 да създаде триезичното издание на Библията.
Не бихме могли да изброим тук всички членове на свещената колегия, които, увлечени от примера на папите, са били увлечени и от идеите на Ренесанса. Сред най-видните ще посочим: Луиджи Аламани26, архиепископ на Арл; Николо Албергати27, епископ на Болоня; Хюг дьо Люзинян28; Просперо Колона29; Доминико Капраника; Джулиано Чезарини30.
Именно Чезарини открива и покровителствува хуманиста, който прославя Църквата и Литературата – германеца Никола Кузански31. Това е кардиналът на Сентанджело, който оценявайки моралните качества и интелектуалната култура на Висарион, известния Никейски митрополит, считал последния за представител на елинизма от Италия, а на Чезарини дължал кардиналската си титла.
Издигнат за кардинал заедно с Чезарини, Доминико Капраника е провидение за студентите, артистите и учените. В Рим той построява палат за бедните младежи и основава тридесет стипендии за студентите по теология и литература. Именно от този колеж, забелязан от Капраника, секретар на колежа, излиза Енеас Силвиус Пиколомини, беден, но умен и енергичен младеж, който става папа, известен под името Пий II. От същия този център излизат и Джакомо Аманати, бъдещ кардинал-епископ на Павия; Агнили и Блондус.
Сред тези защитници, тези подбудители на Хуманизма, не бива да забравяме кардинал Пиетро Барбо, художник, колекционер, археолог, който построява един бляскав палат, където събира своята богата, колекция. Тук трябва да споменем и Жерар д ’Естутвил, роднина на френските крале, който си съперничи с Барбо по лукс и либералност.
От тези няколко примера става ясно с каква либералност, с какъв жар и дух, освободен от всякакъв страх от заплаха за мисленето и вярата, на духовенството, Църквата се впуска в Ренесанса на езическите учения.
Но тези същите езически учения, макар и да не представляват реална заплаха за духовенството, черното и бялото, още от самото начало се очертават като безпримерно социално зло за съсловието на псевдодуховенството – интелигенцията като се започне с нейните корифеи: учени, просветени философи или юристи.
Слабото християнско възпитание, макар и по-добро от това в наши дни; слабото религиозно образование, ограничено до първоначалното ниво, катехизацията, и все пак по-разпространено от днес; поразпуснатата дисциплина, но все пак пазена от редица семейни и социални организми, окончателно разбити от един век насам; взаимния йерархичен контрол, все още пропит от християнски дух, сега вече провален от двора, от модата и идеите на този същия двор; грижата да се живее, много по-слаба, отколкото в днешната епоха; позивите на стомаха у светските учени, които са в разрез с техния Орден и се люшкат между дилетантството и паразитизма; служенето на всички чувства чрез натурализма и светския дух, и двата – езически; жаждата да изглеждаш добре, за да преуспееш; инстинктивната омраза към всяко социално противодействие на тази индивидуална Анархия – такива са условията на средата, в която Езичеството се пробужда, като у дома си, във всичките си възможни форми, но много по-лоши от модела си, защото духът на имитацията, засилва недостатъците, а не положителните качества.
И какъв адски разцвет сред цялата интелигенция и особено сред противните апостолически секретари!
Първият от тези хуманисти, Петрарка, остава все пак християнин и се старае да помири езическто Образование с християнското Възпитание.Той уважава Църквата и нейните догми, прекланя се пред гробовете на апостолите и мъчениците, но е приятел на Бокачо и Леонтий Пилат32.
Свети Августин вдъхновява неговото съзнание, а Цицерон и Вергилий са негови учители по литература. Макар и искрено предан, той харесва безмерно славата и стига до мономания, безкрайна суета, която го кара да завижда и мрази съперниците си и сам оплаква себе си за това, че не може да се отърси от тази слабост. През 14-и век той се превръща в прототип на Поджо и Макиавели.
Неговият антикварен патриотизъм го кара да приветства триумфа на Риенци и да се впусне в горчиви критики на папството, защото, пропит с политическите идеи на повечето от хуманистите на Ренесанса, той мечтае за един Рим, който да бъде цар на нациите, но не като град на първосвещеници, а като стария езически Рим: римска република или всеобща империя. По-късно Валла и Макиавели също ще разобличат папството като враг на Рим и Италия.
Езичеството, което се надига у Петрарка, прототип на конкордатната раса, все още срамежливо, не ще закъснее да се наложи като безусловен господар на Хуманизма. Още в началото на 15-и век Колучо Салутати, учителят на Поджо, пише в своя труд Трудовете на Херкулес, че “Небето принадлежи на силните”.
Това означава да твърдиш, че човек сам, благодарение на собствените си усилия, определя своя край и своето съвършенство. Това вече е езически хуманизъм, четвърта ментална Раса и радикално отричане на Християнството.
Колегията на апостолическите секретари доразвива тази теза: “Човешката природа е добра сама по себе си”, а в следващия век, споделяйки този оптимизъм, Рабле, като говори за Телемистите33, ще напише: “В техните правила имаше само тази клауза: прави каквото искаш, защото хората с добър произход, с добро възпитание, живеещи в почтена среда, притежават естествен инстинкт, нещо като остен, който винаги ги насочва към добродетелност.”
Това е морал сведен до задоволяване на всички инстинкти. Отивайки все по-далеч в езичеството, Ренесансът, под претекст че следва природата, дава предпочитание на насладата във всичките й форми. Бъдещият фаворит на Николай V, Лоренцо Валла е епикуреец.
През 1431 год. той публикува своя труд De voluptate34, където твърди, че удоволствието е истинското благо, а на Евгений IV посвещава De vero bono35, където се развива същата доктрина, тази за насладата без ограничение.
Трябва ли тогава да се учудваме, че една такава теория води направо към тази непристойна литература, представена в папския двор от толкова знаменити хуманисти. Сред най-известните можем да цитираме Леонардо Бруни Аретинеца и неговата беседа за Хелиогабал36, обсъждащ с римските куртизанки различните видове Наслади; книги, от които апостолическите секретари черпят своите удоволствия.
Наред с него, Панормитът пише една безсрамна книга: Хермафродитът; Поджо публикува един сборник с мръсни анекдоти. По времето на Николай V Пиетро Ничето и Еней Силвий Пиколомини, бъдещият Пий II, разменят кореспонденция върху брака и свободната връзка.
Нравите на секретарите съответствуват на тяхната литература: Поджо има четиринадесет признати незаконнородени деца. “Като мирянин, казва той, имам деца; като дякон се лишавам от жена.” Фиделфо, Порчело, Валла и пак Поджо са содомисти, а когато упрекват Помпоний за безчестните му пороци, той посочва като оправдание примера на Сократ.
Но защо да продължаваме да се ровим в тази кал. Литератори, на разположение за всичко, утайка на човешкия дух, порнографи, памфлетисти, майстори-певци, користолюбци, суетни хора, с провалени нрави, порочни като проститутки, безсрамни сквернители на всичко, достойно за уважение, такива били апостолическите секретари, хуманистите на езическия Ренесанс, представителите на четвъртата ментална Раса. Благодарение на тях и на техните последователи, от този Ренесанс до Протестантството, от него до пълното вероотстъпничество на учените-енциклопедисти, бездната се разтвори достатъчно дълбоко, за да излязат оттам огъня на Ада и всичките му демони.
Другаде описваме последиците на тази ментална раса върху френската революция (Виж Приложение И).
Такъв е езическият ум: Агрипина, майка на Нерон или Фринея, господарка на Ареопага. И ето защо, от Ренесанса насам, Църквата, добрата квачка на Евангелието, мъти толкова езически пиленца, колкото дипломирани бакалаври създава Държавата-узурпатор чрез своето публично Образование. Мътилото е християнско, образованието е езическо и по-лошо от своя модел, йонийското езичество.
От Църквата, към анти-Църквата, от Морето към Блатото, това е посоката, в която конкордатният хуманизъм на Университета води пиленцата, от чистата вода на Кръщението към мръсната вода на Потопа.
Alma mater!.. Alma37 – това е твърде силно казано, Mater – още повече, откакто политическата Държава, новият Каин, унищожи социалната Държава, Авел, нейните генерални щати, самия Народ като живо тяло и зароби трите Сили: публичните Образование, Право и Икономика.
Тази езическа нечовечност, чийто последен Съд наближава, е резултат от Хуманизма. Дали е негов необходим резултат? Да се предположи това би било също толкова езическо. Това би означавало да се игнорира Евангелието и неговите ключове, неговото знание, неговата завоалирана Мъдрост, неговият божествен и човешки Синтез, неговата, единствена и универсална Религия. Там и само там е върховната власт на всеки Хуманизъм; и тъй като то е Дух и Живот, те трябва да бъдат възкресени, окъпани в светлина, пречистени от любов, преродени в славата.
Какво представляват всички етнически Църкви на Земята, ако не духовни тела на всички Народи, унищожени от езическия Рим и повикани отново за Живот като толкова много Лазаровци от Църквата на Иисус Христос? Тези прославени Тела са Ангелите-пазители на тези Нации и на цялата тяхна история, минала, настояща и бъдеща. Нещастни ще са тези църкви, които пропъдят тези Ангели, защото там ще влязат Демоните, по-лоши от всякога, за да ги унищожат.
Ако резултатът от Хуманизма не е задължително езически, тогава кой го е направил такъв? Волята, свободният избор на просветените сред духовенството и интелигенцията, особено последните, с пълното съзнание за отговорността си пред Законите на живота и пред Принципа, който говори чрез тези Закони.
Можем ли, обаче, да обвиняваме римските първосвещеници за това, че са отворили обятия, сърце, дух, дворците си и съкровищата, цялата си църква за светите си и уважавани братя от Изтока, за монасите и монахините от източните манастири, бягащи от Византия, върху която била надвиснала турската заплаха? Те напразно бяха призовавали, настоявали, молили непоправимата и анархистична Европа за кръстоносен поход; но затворена в себе си, тя остана глуха за тези гласове.
Как, при тези условия, да упрекваме папите, че са помогнали на византийските Патриарси да спасят от меча и огъня на мюсюлманските сектанти монасите-ерудити, носещи разпилените по всички манастири на славянско-гръцката и йонийска земя ръкописите на своите предци езичници, но и ръкописите на Отците на своята Църква! Как да обвиним тези Пастири на европейските народи, че са поели с ентусиазъм, пред безсрамния триумф на един антихристиянски азиатски нашественик, пътя на солидарността на нашия континент, включително средиземноморското идолопоклоничество, овладяно от Кръста?!
Този призив: Хуманност!, колко красив е бил той всъщност в онзи час на Историята и в живия Дух на онази болезнена криза на честта! В устата на просветените Светци той е означавал: Милосърдие. Тази величествена латинска Църква действително се е проявила като милостива сестра към своята благородна и нещастна сестра. Тези сестри! Във времена на просперитет те са съперници по красота, жадни за надмощие, дори враждебни; но ако едната се превие пред неволи, другата поема кръста, тяхната любов се възражда и така ще бъде во веки.
Тази Хуманност е нашата, това е първата степен; но освен нея има и още две, в същия дух: Спомен и Надежда. Шедьоврите на цялото човечество свидетелстват за един единствен Град на Бога, за една единствена цивилизация, минала и бъдеща. Те всички принадлежат на истинния божествен извор, бидейки в Истината чрез диамантените капки, които са получили от него; а чистите лъчи, човешко-божествените, които блестят в тези вечно живи води, идват от същото Слънце, от което произтича всяка причина и всички човешки езици: Божието Слово-Бог.
Така че, нека тези от нас, които, на мястото на тези папи и кардинали не биха постъпили като тях, хвърлят първия и последен камък върху себе си. Воплите на протестантите по този повод срещу папизма и великия Вавилон са изхвърляне на хуманисти, изпаднали в изстъпление или пияни библейски неграмотници, политически крясъци, ако не и хвърляне на къчове.
Тук не става въпрос за акта на папите, що се отнася до Хуманност и Хуманизъм, а до това как е можело той да се употреби. Самият акт е над всякаква похвала или упрек и цяла Европа може само да благодари с дълбоко уважение на първосвещенически Рим, както дете на майка си, за това че той й даде гръцките автори. Йезуитите заслужават същата благодарност за това, че ни разкриха китайските свещени книги, а Англиканците – че направиха достъпни за нас санскритските текстове. Ведите, Пураните и техните тълкувания, направени с одобрението на брахманите.
Ние наблягаме извънмерно, повече от всеки друг до сега, върху това чувство за човешка Универсалност, която всъщност е универсалността на небесния Безкрай. За нас това е нещо неотменимо като вярата ни в Универсалността на първичното Слово, но не по-малко неотменимо говори в нашия дух чувството за Единството, за Абсолюта това на Божественото, чиято полярна ос е директното Действие на Божието Слово, неговото вечно Християнство, в началото, в средата и в края на всички Цикли, не само на Земята, но и в цялото Небе.
Ще бъдем по-добре разбрани, ако слезем от превъзходното към положителното. Историята има два познати духа, по-ниският от които не е този на стълбата, ако съдим по броя на съвремените писатели и не особено хармоничния хор на техните интерпретации. Нека те продължават на воля с тази музика от различни арии, изпълнявани едновременно, но не е ансамбъл.
Ние предпочетохме, за да бъдем по-добре разбрани, един трети дух. Той запазва първия недокоснат: духа на фактите; той отстранява от нашето съзнание втория: този на субективните съждения; и го замества с трети: духа на Законите.
Закони, но не в индивидуалистичния, юридически, политически и езически смисъл на Монтескьо. Нашият смисъл е обективен, той е смисълът на чистата Наука. Впрочем, тя е неразделна от Живота, който я прилага и този Живот, Животът на Божието Слово – Законодател, е самата Религия, а трите са свещената Мъдрост.
Духът на Фактите е чисто и просто наблюдението, вътрешно за човека, на човешкия опит на всичките му исторически степени и неговата солидарност във всички епохи. Това е въпросът Как. После идва Защо.
Защо съществуват Народите и Расите; защо се раждат, растат, достигат своя повече или по-малко продължителен апогей, западат, грохват и умират? Накрая, защо надживяват себе си в Божието Слово, чрез своето слово; защо възкръсват в едно ново тяло, прославено от Него. Тези прославени тела са Църквите на Нациите, без да се засягат тези на Расите и на цялото Човечество.
Това Защо, повтаряно от ниво на ниво, е Духът на социологическите Закони, вътрешно присъщи на Фактите и тази наука е свещена като всяка реална наука.
Принципът на Социологията може да бъде открит във всички свещени Книги, тези на арийците, тези на иранците, на монголите, на египтяните, на Орфей, на друидите, във всички, от времето на Патриарсите до времето на Евангелието.
Но в този водовъртеж на Универсалността, човек трябва да се държи здраво за Единството, абсолютния Център и полярната Ос, минаваща през този Център, за да не бъде отнесен от центробежната сила. Този Център е Божието Слово-Бог, неговата Ос се спуска от патриархалния полюс към полюса на последния Съд, минавайки през всички Патриарси, през Мойсей, през Пророците, през въплътеното Божие Слово, разпнато и възкресено, през Апостолите и през техните последователи, минали, сегашни и бъдещи.
Полезно е да се повтарят тези неща, защото езическата Същност на съвременната интелектуалност, дъщеря на Ренесанса, скоро ще повтори своя Шабат за сметка на Социологията, както и на всичко останало. Всеки зрелостник ще има свой вариант, своя собствен социализъм, който е противоположност на истинската социология.
Без своя ключ, едновременно научен и религиозен, Историята е фар без светлина. Това е фенерът на фалезките граждани. Благодарение на този ключ фарът светва, а той е полезен колкото за държавните мъже, толкова и за хората на Църквата като съзнателни и отговорни водачи на човешкото развитие. Затова именно ние се потрудихме да напишем, преди двадесет години, нашите Мисии; и поради същия мотив – милосърдието; днес, в епохата, в която толкова много хора пишат, ние също поемаме перото с риск да ни освиркат, по-силно от всякога, фарисеи и езичници и всички техни подмазвачи.
Нека сега видим кои са Законите, които управляват Хуманизма, ако под това понятие разбираме класическите Учения. Законите в действие са самото Християнство в неговото първостепенно влияние върху интелигенцията, както ще го покажем във втората част на тази книга, Влияние, както интелектуално, така и духовно, защото с какво право бихме разделили двете у Апостолите и Учениците от Петдесетница насам?!
За да може това Влияние, чрез своя непрекъснат контрол върху надигането на неоезичеството на Ренесанса, да ограничи катастрофите, които вече застигнаха и тепърва ще застигат Човечеството, е била необходима двойната му намеса в светското разбиране и в неговата колективна воля.
В разбирането на трите превантивни лека, посочени от богословското знание има три степени на Образованието на Tri-Regno, съответствуващи на трите лица на Троицата: Отец, Син, Свети Дух: Същност, Съществуване и Субстанция.
В колективната воля, евангелската профилактика посочва трите социални ордена, съответствуващи на трите степени на Образованието (За подробности виж Мисията на французите). Ето, отдолу нагоре, отношението на тези степени и тези ордени:
1. На интелигенцията от икономическия орден съответства първичната степен на Катехизацията, допълнена от една солидарност на причастяването и един постоянно провеждан подбор; тези ордени са свързани с:
2. Интелигенцията от юридическия Орден, служещи на сабята и робата (плаща – бел.пр.). Този орден отговаря на втората степен; тя вече не е обикновена като предната, а е свързана с посвещението. Чрез причастяването и подбора този орден се свързва с:
3. Интелигенцията от образователния университетски Орден. Те съответствуват на висшата степен на Обществото на Правоверните, на степента на посвещаващите, пряко свързани от своя страна чрез причастяването и подбора с образователната Църква, абатско-епископската и епископската на монашеското духовенство чрез: 1. Лично свещеничество, ас! missam\ 2. Каноничество с епископска митра, Canonnicat\ 3. Кардиналство.
Така че средното и висше гръко-латинско обучение, съответстващо на втората степен, трябва да произтича единствено от едно много по-добро знание на санскритския език като протокласически арийски език. Така нещата биха се регулирали бързо и по банките би останал само истинският елит, търсещ истината заради самата нея и би се избегнало това Обучение, чиято единствена цел е да търси облаги, един ненормален начин на съществуване, паразитен или корупционен.
Другото съображение е още по-обективно и основано на възпитанието, пропорционално на обучението, стигащо до висшата наука, за която ще говорим по-нататък и която е учението за двойния, видим и невидим, Живот и за Амфибията38, наречена Човечество.
–––––––––-
1. Папски.
2. Италиански литератор, 14 век, секретар на папа Урбан V и Григорий XI.
3. Италиански хуманист. 14-15 век, секретар на папа Бонифаций IX.
4. Италиански хуманист, 15 век, латинист, преподавал красноречие в Павия, Милано и Рим.
5. Леонардо Бруни, наричан Аретинеца, 14-15 век, литератор, секретар на папа Инокентий VII, Григорий XII, Александър V, Йоан XXIII.
6. По кастовата схема на Ману – това е нисшата каста индуси; съсловие на безземни ратаи, занаятчии и прочие. От тук судра или шудра – плебей, низш човек, материален човек, материалист, сатанист.
7. Според древната легенда на Талмуда – първата жена на Адам, сътворена заедно с него,но не от реброто му, демон от еврейската Кабала, чудовище с глава на жена и змийска опашка.
8. Политическо направление, което си поставя за цел господството или засилване влиянието на Църквата и духовенството в политическия и културния живот на страната.
9. Вулкан на остров Мартиника, внезапно изригнал на 8 май 1902г. И разрушил напълно град Сен Пиер с 30000-но население; едновременно с това се активизирали серния рудник Сан Висенте и вулкани в Мексико. Общия брой на загиналите бил около 40000 души.
10. Революционна песен и танц от 1789 г.
11. Съобразно желанието. Моето.
12. У древните гърци – изгонване на опасни за държавата граждани чрез тайно гласуване с парчета от счупен съд, на който се написвали имената на изгонваните. Означава още: изгнание, заточение, отстраняване принудително от нещо.
13. Високи обувки, използувани от артистите в античните трагедии.
14. Циркови игри, зрелища.
15. Хляба й.
16. Да бъде волята Твоя – волята на Бога.
17. Град във Франция, който от 14 до 18 век е седалище на епископите.
18. Главен абат на камалдулите; играл важна роля в преговорите за съединяване на гръцката и римската църква.
19. Монашески орден с много суров устав, основан в началото на 11 век.
20. Италиански хуманист, 15 век, поклонник на Вергилий, служил при папа Евгени IV, после постъпва в ордена на августинците.
21. Италиански хуманист, 15 век, преподавател по антична словесност, публикувал сборник с непристойни епиграми.
22. Известен италиански хуманист, преподавател, преводач и общественик, поет.
23. Визайнтийски философ, 15 век; преводач на Цицерон на гръцки и на Аристотел, Теофраст, Хипократ и Александър – на латински.
24. Италиански теолог и философ-неоплатоник, 15 век.
25. Италиански филолог и писател, 15 век.
26. Известен италиански поет, 15-16 век, написал стихове, комедии, трагедии.
27. Монах-картезианец, 14-15 век, отличавал се с мъдрост и духовност; обявен за блажен от Бенедикт XIV.
28. Представител на знаменита феодална династия, основана в 10 век.
29. Италиански благородник.
30. Кардинал, 14-15 век.
31. Теолог и кардинал, 15 век.
32. Гръцки хуманист от 14 век; направил първия превод на Илиадата; с помощта на Бокачо става учител във Флоренция.
33. Епикурейско общество, измислено от Рабле в “Гаргантюа и Пантагрюел”; общество от щастливи хора, водещи празен живот, без социални ангажименти.
34. За наслаждението.
35. За истинското благо.
36. Римски император, 3 век, водил живот изпълнен с безумства и извратени наслаждения.
37. Хранителка.
38. Същество, което може да живее еднакво добре на суша и във вода.